Търсене във форума

70. ЕДИН ДЕН НА СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА Животът ни на Рила, протичаше в много голямо, богато и пълно със смисъл и съдържание разнообразие. Сутрин в зори Мария Златева, една много добра наша цигуларка, от своята палатка, изсвирваше с голяма топлота и мекота, подходящата за случая наша братска песен: „Събуди се братко мили", дадена от Учителя. В тишината на утринното зазоряване, тази песен прозвучаваше като някакъв вълшебен зов към събуждане, към подтик за светлина и живот. Ставахме и се отправяхме към молитвения връх, за да посрещнем слънцето и чуем утринното слово на Учителя. Молитви, песни и беседата. След като привърши всичко това, връщаме се обратно към лагера, обновени, освежени снови идеи и мисли, получени от утринната беседа. Тихите приятни разговори помежду ни в краткия обратен път, запълваха прелестта на утринните ни часове. Едно приятно оживление в лагера сочеше грижата около закуската. След това внимание към стомаха, за което Учителят казваше: „Яденето е най- важната работа", тръгвахме към някои от прелестните места, които бяха оценени от Учителя, че имат всичките условия, за да си направим утринната гимнастика и Паневритмията. На обширната поляна, край първото езеро, беше едно от тези места. Отиването там имаше и една чисто практична задача. След упражненията, всички взимахме според силите си дърва за огъня. Там ги имаше в голямо изобилие. Това особено стана необходимо, когато вземахме решение, да запазим клековете около бивака. Край третото езеро беше също приятно. Изгледа към Харамията и отвесните скали към езерото Близнаци, създаваше една обстановка на нещо величаво, тайнствено, неземно. Отивахме за упражнения и край петото езеро - Бъбрека - Махабур. Широкото просторно плато там, внасяше у нас усета за нещо голямо, необятно, едно разширение и освобождение от ограниченията, които са присъщи на физическия свят. Но най-често за упражненията ходехме край езерото на Чистотата. Там не се посещаваше от хора, беше девствено и чисто. Неговата околност с издигащият се на югозапад, с устрем към небесата връх Харамията, скалите към седмото езеро, създаваха изключително богати на форми релеф. Една лекота, една приятност от чистотата, която цареше там, се чувствуваше от всички. Високото плато, където точно си правехме упражненията, създаваше голямо отдалечаване на хоризонта, а това обогатяваше и разнообразяваше гледката. В бивака оставаха дежурните, които имаха грижата да приготвят общия обед. На тези, пълни с очарования и прелест места, наредени в кръг по двама, а в центъра, малкият оркестър, който всякога имаше възможност да се създаде тук, заедно с Учителя играехме чудните по своята мелодия и движения Паневритмията. След това, приятните и полезни разговори, опиянението да ходиш, да гледаш девственият релеф пред тебе, да споделяш и да се чувствуваш потопен в едно приятно и хармонично общество, за дълго ни задържаше по тези места, след упражненията. Някои почти до обед прекарваха в съзерцание на богатите форми, създадени от Божествен архитект, които като ги гледа човек с едно по- възвишено чувство, те оживяваха, населени с мили разумни същества. Останалото време на деня, като се изключи малката следобедна почивка, отивахме из околността, където се грижехме доколкото може, да облагородяваме обстановката, като правехме пътеки, мостове над потоците, но най-вече чешмички на близките кладенчета и извори. Учителят имаше едно особено, пълно с уважение и благоговение отношение към изворите. Водата, този единствен течен минерал, есенциален продукт на минералното царство. Продукт, без които животът тук на Земята не може да се прояви, едно съединение пълно със загадка, продукт на някаква висша разумност в природата. Разумност изпълнена с Любов и пожертвувателност, защото носи живота и безропотно приема всички мръсотии създадени от всички същества, способна да премахне всички пречки на вливащия се в нас живот. Затова нейно качество Учителят казва: .Аз не познавам по-голямо лекарство от водата". Но, разбира се ние още съвсем не я познаваме. Тя не е само съединение на водорода и кислорода, в това съединение има нещо все още неразбрано, неосезаемо. Немалък дял от времето се използуваше за приятни и полезни разговори. Особено през почивките, когато ходехме или работехме. Учителят, беше всякога с нас и щом спрем, веднага го наобикаляхме и почваха непринудени разговори. Брат Боян Боев беше неотлъчно с Учителя и мисля, че голям дял от тези разговори, а може би и всичките, като добър стенограф да е записал. Брат Боян Боев беше един от изтъкнатите братя на Изгрева и затова, заслужава да се каже нещо повече за него. По външен вид приличаше на човек от далечния Изток. Имаше среден ръст с много интересна глава. Голямо чело с развити философски центрове, а под тях, центъра на паметта развит в най-висша степен. Това му даваше възможност да има изключителна памет и го правеше един вид живата архива на Братството. Нямаше случка или събитие станало в Братството или около Учителя, на което той в подробности да не ви разкаже за него - кога, къде и как е станало то. Той беше винаги около Учителя и записваше всички казани от Него думи. Беше много начетен и по всички въпроси можеше да ви отговори академично и изчерпателно. Владееше европейските езици и най-вече немски. Завършил беше естествените науки в Германия и там се запознава с антропософа Рудолф Щайнер, с когото е имал разговор и който му е казал за Учителя в България. Тази му връзка с Щайнер оформя стремежа му към окултизма и устрема за неговото по-задълбочено изучаване. След завършването на университета там, се връща в България, където за известно време става учител в град Панагюрище. Със завръщането си в България, той става най-усърден последовател на Учителя. Идва в София и след малко пребиваване в града, идва и се заселва на Изгрева. Той беше един от най-популярните братя в Братството, не само със своите познания по всички въпроси и особено добре по окултните, но и с голямата си готовност, винаги да бъде полезен на всички, които се нуждаеха от нещо. Със своето умение като педагог, той подготви много братя и сестри, задочно да завършат своето образование. Владееше не само естествените науки, но и всички други: математика, физика и кои ли не. В тези излизания извън бивака, аз вземах по-малко участие защото бях изцяло погълнат с уреждането и снабдяването, продоволствието и ред други, свързани с ежедневието задачи. Носеше славата на някои братя и сестри, които със своите дейности, трудолюбие, допринасяха най-много за направата на ценни придобивки, които облагородяваха бивака и околностите му. На първо място беше името на брат Пеню Ганев - един едър, снажен, пълен с енергия и живот брат. Той беше и много способен фотограф, правеше постоянно снимки и вярвам в него се съхраняват много ценни от тях, показващи живота ни на Рила. Много добър фотограф и с голям художествен усет, направи снимки и брат Васил Искренов, който впоследствие потъна из широкия свят. Така, че животът ни на Рила се илюстрира сравнително добре, тези снимки допринасят много за да се покаже по-нагледно живота ни там, през тези светли времена от великата епоха. Спомням си веднъж отивам при Учителя и Му казвам: „Учителю, едно такова Божество, като Вас, което е слезнало на Земята в плът трябва да остави историческа следа, че Ви е имало и че сте били тук. Разрешете да Ви снимат и да остане образа". - „Така ли смяташ Николай?" - „Така смятам". Учителят ме изгледа много сериозно. И после разреши на фотографите да го заснемат на Рила. А преди това бе забранил, понеже една негова снимка от 1922 г. направена в Русе пълнеше вестниците със злостни нападки срещу него. Учителят понякога шеговито подхвърляше на тези фотографи да фотографират и мъглата, която нерядко ни беше гостенка. Пеню Ганев взе участие при правенето на пътеките от езерото до Харамията. Вечер, след вечерята, буйният огън създаваше една приятна и тържествена обстановка. Дърва имаше в изобилие навсякъде. Насядали около огъня, ще дойде Учителят, почваше се разговор с Него, пееха се песни, имахме и добри музиканти инструменталисти, които даваха концерти. А над нас, чудното красиво звездно небе. Звезди, очите на ангелите - както са ги наричали древните мъдреци. Там, поради височината, на която бяхме и от кристално чистият въздух, който имахме, те блестяха особено ярко и привлекателно. Като ги гледа човек, не може да не долови един шепот, пълен с нежност и мъдрост. Ето къде е причината, че във всички древни религии, без изключение е имало едно уважение и благоговение към звездния мир, наблюдаван в атмосфера чиста от прахове, пушеци и изпарения. Също и устрема да се изучава този мир, като се търсили смисъла на всичко създадено в него. Защото в природата има едно велико единство, една връзка между всичко, което има в нея. Създава се Астрологията и Астрономията. Астрологията, която търси връзката и отношенията на звездите към Земята и живите същества на нея, на първо място човека. Така в един друг свят прекарвахме до късно през нощта. На утрото почваше отново пълният със смисъл и разнообразие живот.

69. ТРАНСПОРТЪТ ДО СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА Следващият не по-малко важен въпрос, беше транспорта на багажа и продоволствието на бивака. Следващото ни отиване, беше направо с камиони от София до това село Сепарева баня. Малкото площадче там, беше изходната ни база за изкачването ни в планината. Стоварвахме багажите там и почвахме да търсим селяните, които имаха магарета, катъри, коне, за да ни изкарат багажите горе, едно такова събитие, като нашето идване, в затънтеното и глухо по онова време село бързо намираше отзвук и цялото село се вълнуваше. Селяните знаеха вече за нас и бързаха да използуват момента, за да изкарат по някой и друг лев. Затова те и сами идваха със своите добичета, за да си предложат услугите. Разбира се тези селяни в многото случаи, използуваха нашето затруднение и нерядко искаха сравнително висока плата за услугата, която следваше да ни направят. Това беше съпроводено често пъти с недотам приятни пазарлъци, но накрая всичко се уреждаше благополучно и тръгваше керванът с багажи по стръмните и каменливи пътеки, а някъде и без пътеки по очарователната Рила. Между нашите сестри, имаше една, така да се каже, малко някак сбутаничка. Бедничко, скромно облечена, незабелязано се движеше около нас. Никой не й обръщаше внимание, беше нещо, като че ли второ качество човек. Казваха и Мария захарната, а някой я наричаха шекер Мария. Това име й бяха прикачили, защото живееше някъде към захарната фабрика, в малка скромна стаичка, както разбрах. От какво живееше и от какво се препитаваше тази наша сестра, не можах да разбера и не съм имал смелост да я запитам. Имаше някакъв дефект в гърлото и говореше хрипкаво. Въпреки всичко, аз обичах да се срещам с нея и да разговарям, най-много заради качествата, които неподозирано за никого имаше. Едно постоянство, което ме възхищаваше. Сутрин в зори, през студените зимни дни, загърната, пъхнала ръце в ръкави, гледам я пристига на Изгрева за беседа. Лошо време, извинителни причини, за да не дойде в тъй-раните часове на беседа, за нея нямаше. „Е, Миче, как дойде чак от захарната, толкова рано трамваи няма?", закачливо я подхващам аз, когато я видя да идва. Тя се изправи, сериозно ме погледне и казва: „Аз, брат Николай идвам пешком, като тръгна от три часа сутринта в пет съм тука". Беше словоохотлива, като намереше отзивчива среда каквато бях аз за нея. Подхващаше такива мъдрости, с такава дълбочина, че наистина се смайвах и изненадвах от пътя, по който е минала за да стигне до тях. Тя всякога и редовно идваше на Рила. Щом слезнем обаче в Сепарева баня, Мария изчезваше. Аз, който поех грижата, да не би някой багаж да остане не натоварен или пък някой да изостане, изчаквах всички и всичко. Първият път, осезателно се разтревожих от нейното отсъствие, не я видях да замине нагоре, пък и багажа й стоеше още на площадчето. Тъй като всеки си поемаше грижата, неговият багаж да се натовари. В първите времена това беше така, после това не беше необходимо. Но, когато разбрах загадката на нейното изчезване, бях поразен от тъй практичното разрешение, което тя беше дала на един въпрос, който тъй остро вълнуваше в този момент всички останали хора - хора тъй да кажем от първото качество. След като всички са заминали и аз чакам с нетърпение при нейният багаж, Мария се задава усмихната, от някоя странична уличка и държи в ръката си въже, на което е вързано магаре: „Къде ходиш бе Мария?", с престорена строгост я подхващам аз. Тя се спре, погледне ме и сериозно, невъзмутимо, с наставнически тон, като старозаветен проповедник каже: „Аз, брат Николай, не се натискам и тревожа като вас с тези селяни, да ги моля да ми прекарат багажа и да плащам толкова много пари и за отиване и връщане. Купя си едно магаре, закарам си с него багажа. То цяло лято пасе горе край езерата хубава тревичка, пък и корички и залъчета хляб за ярмичка колкото щеш. Храня го добре, почине си и то с мене, изкара един курорт и накрая магарето се ободри, оправи се, лъсне му се козината, та ела да приказваш с мене за цената му. Като свърши летуването, докарам си с него багажа отново тук и продавам магарето и то с голяма печалба, защото в цялото село, такова хубаво магаре охранено, не може да се намери. Така летуването ми на Рила излиза без пари, без разправии, тревоги и неприятности." Мълчах, слушах и се възхищавах от практичността на тази наша уж някак пренебрегната от боговете сестра, като си спомних и народната мъдрост: „За слепите птички Господ се грижи". Тогава да се продаде и купи едно магаре беше по-лесно отколкото това сега може да стане. Само малко по-късно, въпросът за пренасянето на багажите и снабдяването ни с продукти, за изхранването на лагера, намери своето идеално разрешение в лицето на един влах, който живееше край Дупница в Бешик махала. Този човек, бай Янко, както се наричаше, имаше около десетина коня, здрави, послушни, свикнали на тежки товари из стръмните и каменливи балкански пътеки и се занимаваше с пренасяне на дърва и разни товари из Рила. Той имаше една необичайно правилна физиономия, неприсъща на хората от тези малцинства, което показваше човек с много ценни качества: умен, честен, внимателен. В него нямаше и нотка от някаква алчност и жажда да използува затрудненията: услужлив и добър във всяка отношение. Имаше много голямо умение в своята професия, като кираджия. Той се приобщи към нас. като наш брат и при нашето летуване, всякога ни беше на разположение със своите неуморни кончета. С това беше разрешено и второто голямо затруднение. Когато се натрупваше повече багаж, той го изнасяше на няколко пъти и нямаше нужда всеки да следи за багажа си. След изнасянето на багажите, изкарваше непрекъснато продукти. Янко прекарваше от 1930-1939 г., а след 1945 г. неговия син Коста, висок, енергичен младеж, здрав и як със своите кончета. За всеки бивак, водата и дървата са не по-малко важни условия. Гората от клекове наоколо разрешаваше въпроса за горивото. А за водата? Отначало за всички нужди черпехме вода от езерото. Учителят обаче не беше много доволен от това разрешение. Един ден, Той взема със себе си 5-6 души млади братя, заобиколихме по самият бряг на езерото и достигнахме там, където рекичката се вливаше в него. Учителят се огледа наоколо, огледа високите върхове, големите скали оставени от ледниците и като посочи зелената трева до една от скалите недалеч от потока рече: „Тук има вода". Донесохме инструменти, разкопахме на десет- петнадесет сантиметра и действително излезна вода. Разкопахме и по- дълбоко, бликна обилна съвършено чиста вода. Каптирахме я и отведохме напред за да се огрява известно време от слънцето. С нас имаше един брат, опитен каменоделец. Той издяла от парче берковски мрамор, което беше донесено чучур, който представляваше две насочени ръце, от които изтичаше водата. Затова чешмата нарекохме „Ръцете, които дават". Около чешмата работехме с голяма любов всички. Донасяхме плочи, красиви камъни от върховете и горните езера. Наистина чешмата стана красива, със своята специална архитектура, по своя външен вид. Дълго време още братята и сестрите, като намерваха някой хубав камък, го донасяха за разкрасяване на чешмата. Разхубави се още повече, като накичена младоженка, не само чешмата, но и около нея. Учителят участвуваше в работата в най-малките й подробности. И когато няколко братя донесоха два големи камъка от млечен кварц Той посочи мястото, къде да се поставят. Големият камък нарече царя, а по-малкия - царицата. Царят не беше се още оженил и като турихме по-малкия камък Учителят рече: „Ето и царицата дойде". И наистина, това събитие стана наскоро, не след много време. По-късно излизането ни на Рила, започна от село Говедарци по долината на Искъра, откъдето беше по-добре и по-удобно. За тази промяна на маршрута ни за нашето излизане, голяма заслуга имаше брат Славчо Печеников Славянски, който беше добре проучил пътя и с право определи и предложи да минаваме оттам. Този брат даваше своя голям принос в организирането на Рилското ни летуване, беше се свързал с един, който имаше рейс и ни докарваше багажа до Говедарци. Той беше се свързал с една американка, която му остави пари и той закупи едни големи сандъци и ги докара на Изгрева. Аз заедно с него от тях сковах една много хубава барака, като правех сметка да живея аз в едната стая, а той да живее в другата. Но дойде след това сестра му Надка, прояви интерес към моята стая и се нанесе там. Аз останах без стая. Славчо се занимаваше с преписи на пишуща машина и тогава от това се печелеше. Занимаваше се и с издателство. Ожени се за една наша съмишленица Люба и имаше две дъщери от нея.