Търсене във форума

69. ТРАНСПОРТЪТ ДО СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА Следващият не по-малко важен въпрос, беше транспорта на багажа и продоволствието на бивака. Следващото ни отиване, беше направо с камиони от София до това село Сепарева баня. Малкото площадче там, беше изходната ни база за изкачването ни в планината. Стоварвахме багажите там и почвахме да търсим селяните, които имаха магарета, катъри, коне, за да ни изкарат багажите горе, едно такова събитие, като нашето идване, в затънтеното и глухо по онова време село бързо намираше отзвук и цялото село се вълнуваше. Селяните знаеха вече за нас и бързаха да използуват момента, за да изкарат по някой и друг лев. Затова те и сами идваха със своите добичета, за да си предложат услугите. Разбира се тези селяни в многото случаи, използуваха нашето затруднение и нерядко искаха сравнително висока плата за услугата, която следваше да ни направят. Това беше съпроводено често пъти с недотам приятни пазарлъци, но накрая всичко се уреждаше благополучно и тръгваше керванът с багажи по стръмните и каменливи пътеки, а някъде и без пътеки по очарователната Рила. Между нашите сестри, имаше една, така да се каже, малко някак сбутаничка. Бедничко, скромно облечена, незабелязано се движеше около нас. Никой не й обръщаше внимание, беше нещо, като че ли второ качество човек. Казваха и Мария захарната, а някой я наричаха шекер Мария. Това име й бяха прикачили, защото живееше някъде към захарната фабрика, в малка скромна стаичка, както разбрах. От какво живееше и от какво се препитаваше тази наша сестра, не можах да разбера и не съм имал смелост да я запитам. Имаше някакъв дефект в гърлото и говореше хрипкаво. Въпреки всичко, аз обичах да се срещам с нея и да разговарям, най-много заради качествата, които неподозирано за никого имаше. Едно постоянство, което ме възхищаваше. Сутрин в зори, през студените зимни дни, загърната, пъхнала ръце в ръкави, гледам я пристига на Изгрева за беседа. Лошо време, извинителни причини, за да не дойде в тъй-раните часове на беседа, за нея нямаше. „Е, Миче, как дойде чак от захарната, толкова рано трамваи няма?", закачливо я подхващам аз, когато я видя да идва. Тя се изправи, сериозно ме погледне и казва: „Аз, брат Николай идвам пешком, като тръгна от три часа сутринта в пет съм тука". Беше словоохотлива, като намереше отзивчива среда каквато бях аз за нея. Подхващаше такива мъдрости, с такава дълбочина, че наистина се смайвах и изненадвах от пътя, по който е минала за да стигне до тях. Тя всякога и редовно идваше на Рила. Щом слезнем обаче в Сепарева баня, Мария изчезваше. Аз, който поех грижата, да не би някой багаж да остане не натоварен или пък някой да изостане, изчаквах всички и всичко. Първият път, осезателно се разтревожих от нейното отсъствие, не я видях да замине нагоре, пък и багажа й стоеше още на площадчето. Тъй като всеки си поемаше грижата, неговият багаж да се натовари. В първите времена това беше така, после това не беше необходимо. Но, когато разбрах загадката на нейното изчезване, бях поразен от тъй практичното разрешение, което тя беше дала на един въпрос, който тъй остро вълнуваше в този момент всички останали хора - хора тъй да кажем от първото качество. След като всички са заминали и аз чакам с нетърпение при нейният багаж, Мария се задава усмихната, от някоя странична уличка и държи в ръката си въже, на което е вързано магаре: „Къде ходиш бе Мария?", с престорена строгост я подхващам аз. Тя се спре, погледне ме и сериозно, невъзмутимо, с наставнически тон, като старозаветен проповедник каже: „Аз, брат Николай, не се натискам и тревожа като вас с тези селяни, да ги моля да ми прекарат багажа и да плащам толкова много пари и за отиване и връщане. Купя си едно магаре, закарам си с него багажа. То цяло лято пасе горе край езерата хубава тревичка, пък и корички и залъчета хляб за ярмичка колкото щеш. Храня го добре, почине си и то с мене, изкара един курорт и накрая магарето се ободри, оправи се, лъсне му се козината, та ела да приказваш с мене за цената му. Като свърши летуването, докарам си с него багажа отново тук и продавам магарето и то с голяма печалба, защото в цялото село, такова хубаво магаре охранено, не може да се намери. Така летуването ми на Рила излиза без пари, без разправии, тревоги и неприятности." Мълчах, слушах и се възхищавах от практичността на тази наша уж някак пренебрегната от боговете сестра, като си спомних и народната мъдрост: „За слепите птички Господ се грижи". Тогава да се продаде и купи едно магаре беше по-лесно отколкото това сега може да стане. Само малко по-късно, въпросът за пренасянето на багажите и снабдяването ни с продукти, за изхранването на лагера, намери своето идеално разрешение в лицето на един влах, който живееше край Дупница в Бешик махала. Този човек, бай Янко, както се наричаше, имаше около десетина коня, здрави, послушни, свикнали на тежки товари из стръмните и каменливи балкански пътеки и се занимаваше с пренасяне на дърва и разни товари из Рила. Той имаше една необичайно правилна физиономия, неприсъща на хората от тези малцинства, което показваше човек с много ценни качества: умен, честен, внимателен. В него нямаше и нотка от някаква алчност и жажда да използува затрудненията: услужлив и добър във всяка отношение. Имаше много голямо умение в своята професия, като кираджия. Той се приобщи към нас. като наш брат и при нашето летуване, всякога ни беше на разположение със своите неуморни кончета. С това беше разрешено и второто голямо затруднение. Когато се натрупваше повече багаж, той го изнасяше на няколко пъти и нямаше нужда всеки да следи за багажа си. След изнасянето на багажите, изкарваше непрекъснато продукти. Янко прекарваше от 1930-1939 г., а след 1945 г. неговия син Коста, висок, енергичен младеж, здрав и як със своите кончета. За всеки бивак, водата и дървата са не по-малко важни условия. Гората от клекове наоколо разрешаваше въпроса за горивото. А за водата? Отначало за всички нужди черпехме вода от езерото. Учителят обаче не беше много доволен от това разрешение. Един ден, Той взема със себе си 5-6 души млади братя, заобиколихме по самият бряг на езерото и достигнахме там, където рекичката се вливаше в него. Учителят се огледа наоколо, огледа високите върхове, големите скали оставени от ледниците и като посочи зелената трева до една от скалите недалеч от потока рече: „Тук има вода". Донесохме инструменти, разкопахме на десет- петнадесет сантиметра и действително излезна вода. Разкопахме и по- дълбоко, бликна обилна съвършено чиста вода. Каптирахме я и отведохме напред за да се огрява известно време от слънцето. С нас имаше един брат, опитен каменоделец. Той издяла от парче берковски мрамор, което беше донесено чучур, който представляваше две насочени ръце, от които изтичаше водата. Затова чешмата нарекохме „Ръцете, които дават". Около чешмата работехме с голяма любов всички. Донасяхме плочи, красиви камъни от върховете и горните езера. Наистина чешмата стана красива, със своята специална архитектура, по своя външен вид. Дълго време още братята и сестрите, като намерваха някой хубав камък, го донасяха за разкрасяване на чешмата. Разхубави се още повече, като накичена младоженка, не само чешмата, но и около нея. Учителят участвуваше в работата в най-малките й подробности. И когато няколко братя донесоха два големи камъка от млечен кварц Той посочи мястото, къде да се поставят. Големият камък нарече царя, а по-малкия - царицата. Царят не беше се още оженил и като турихме по-малкия камък Учителят рече: „Ето и царицата дойде". И наистина, това събитие стана наскоро, не след много време. По-късно излизането ни на Рила, започна от село Говедарци по долината на Искъра, откъдето беше по-добре и по-удобно. За тази промяна на маршрута ни за нашето излизане, голяма заслуга имаше брат Славчо Печеников Славянски, който беше добре проучил пътя и с право определи и предложи да минаваме оттам. Този брат даваше своя голям принос в организирането на Рилското ни летуване, беше се свързал с един, който имаше рейс и ни докарваше багажа до Говедарци. Той беше се свързал с една американка, която му остави пари и той закупи едни големи сандъци и ги докара на Изгрева. Аз заедно с него от тях сковах една много хубава барака, като правех сметка да живея аз в едната стая, а той да живее в другата. Но дойде след това сестра му Надка, прояви интерес към моята стая и се нанесе там. Аз останах без стая. Славчо се занимаваше с преписи на пишуща машина и тогава от това се печелеше. Занимаваше се и с издателство. Ожени се за една наша съмишленица Люба и имаше две дъщери от нея.