Търсене във форума

6.11. Моята църква Религия (Бургас), Г. Ill, бр. 23/5 (III-V.1932), с. 13,14-15. М. Ж. Марков Пастор Методий Ж. Марков е роден във Варна на 13 (26) септември 1902 г. Още като ученик в Държавната Класическа Гимназия той заема Евангелския Амвон във Варна. А току-що завършил матурата си, той организира за пръв път Евангелска Църква в гр. Попово. През 1923-25 г. следва в Германия. През 1925­26 г. асистира п-р Д. Н. Фурнаджиев в София. През 1926-30 г. следва в Чикаго и Ню-Йорк, Америка. От 1930 г. заема амвона на Първата Българска Евангелска Църква в гр. Бургас. Директор е на неделното училище в Бургас. Председател на Културният и Въздържателен Клуб "Стоян Ватралски" (К. В. К. В.). Редактира сп. "Религия" - Бургас. Подобно нашият Вожд, тя е забравена днес от своите сестри църкви из царството, но тя е чиста. Тя е забравена в далечния Бургас, но тя е силна. И от начало досега нейният героичен път е бил тесен и самотен. Но затова тя е отстоявала достойно Христовите принципи, и ако нищо друго не е правила - освен, ако фаровете могат да "правят" нещо - тя е пръскала светлина и отстоявала напастните рикания на греха. Единствена тя е проповядвала евангелизма в Бургас. Бог знае колко души са намерили облекчение, колко домове са били спасени. Чрез своите органи. Неделното училище, Женското благотворително д-во "Добродетел" и Културният Въздържателен Клуб "Ватралски" - църквата в своите служби, молитвени събрания, социални обслужвания и разпространяване на Библията е засегнала толкова много културният живот на гр. Бургас, щото днес името "евангелист" се тачи с пълно почитание, доверие. Най-вече това проличава в особени случаи, какъвто бе случая с погребението на нашия отличен дякон г-н Т. Атанасов, когато църквата, двора и площада на улицата бяха препълнени от почитатели. Църквата се радва на искрения респект, както на духовната, така и на светската власт. Други, които ценят, но не признават тоя авторитет на нашата църква и които са излезли дори от нея - нейни чада - развиват своята дейност под нейната сянка и се радват на пълна свобода, също. Църквата е вземала винаги живо участие в благотворителност във време на народни напасти и страдания, особено тя се е проявила през време на войните, като "съчувствителна ръка и спомагателно сърце". Тя е била първата пионерка на Въздържателното Движение. И днес гр. Бургас се слави с толкова много въздържателни организации, клубове и ложи. Мен ми се струва, обаче, че Евангелската Църква в Бургас не е дала всичкото онова благословение на града, което може и трябва да даде. Ако бихме имали общественици с по-далновидно око и ако имахме граждани, които и материално биха ни подкрепили - ние, евангелистите, може много нещо да сторим частно за гр. Бургас! Благодарение връзките, които имаме с други църкви в България и с външния свят, ние може да рекламираме града в среди, които не може да достигне ни консулство, ни параходна агенция. Нашата организация ни позволява това. А един търговски град. пристанищен град, се нуждае от връзки. Ето ви един пример: г-н М. Халадей, инженер, е изпратен от Англия в България, по рилския водопровод в София. Посрещайки тия големи тръби, товарени по три на вагон, той идва в Бургас. Преди да тръгне за България г-н Халадей чете на английски не много красиви, унизителни отзиви за Родината ни. Какво бива възхищението му обаче, като му посочват нашата Евангелска Църква! Той е удивен, че говорим на матерния му език! Че в чуждий край, той е у дома си. Но г-н Халадей има брат пастир и друг един - редактор на интернационалния, често цитиран у нас голям вестник "Дейли Рекърд", който излиза три пъти дневно. Разбирате ли? Г-н М. X. пише на брата си пастир, който говори като способен оратор за България. Г-н М. X. пише на брата си редактор, който посещава цяло антрефиле за България. Е, разбирате ли? Дори легацията в Лондон няма да направи това!... Прав е, впрочем, уважаемият г-н професор Шишманов, когато пише: "Културните предприятия и духовните връзки вършат повече работа за един народ, отколкото прословутите партизани... " Църквата ни е също един оазис сред житейското море. Ето ви друг пример. Г-н Дж. Джаксон, пръв механик на един английски параход, който получава телеграма от Лондон, бидейки в Австралия, да замине за Бургас и да товари фий. За пръв път пристигат в България. Морни, те излизат на разходка. Вечер е, и дочуват познати песни. Влизат в Евангелската Църква. И г-н Джаксон разправя през сълзи на пастира, когато последният го посети в кабинета му. - "Имам дете, ето портрета му. Но аз не съм го виждал. Ние сме на път повече от 8 месеца. От Бургас заминаваме за Хамбург, Германия. Вашата Църква, тия песни. . .О! Те освежиха душата ми. Аз Ви благодаря. Ще говоря за вас, където ида. Особено на жена си. . . Бог да ви благослови." И когато гледах просълзените очи на един чужденец, предал се в ръката ти, доверил ти се в името на Христа, аз разбирам raison d'Ktre-a още веднъж, колко ценна е за Бога, за България, за Бургас и душата - нашата Евангелска Църква. А да говоря ли за изтритите сълзи на десетици вдовици, сираци и безработни наши съграждани? За материалната помощ, за душевната помощ на стотици? Особено Културният ни и Въздържателен Клуб "Ватралски" има скъпите перспективи славно да развие сред болницата, затвора, сиропиталищата, старопиталищата, покрайнините на града, особено за духовното осъзнаване и намиране Христа от обезверената ни младеж и интелигенция. Наименуван на светлото име на един достоен характер, какъвто е г-н Стоян Ватралски, тоя наш Клуб с редовните си събрания и досегашни курсове по Риторика, Художествено четене и декламации, по Английски език и Есперанто, има да играе грамадна роля в бъдещето. Ето хубавите му цели, които сами са идеал за прогреса на личността и народа: 1. Да работи за духовното, умствено и физическо развитие на членовете си. 2. Да работи и за съвършената трезвеност между членовете си, а чрез тях и между обществото за пълното въздържане от опивни пития и никотин, и 3. Да осмисля живота от гледището на Исусовата Религия. Впрочем, нашите гости, туземни и чужди, нашите събори и конференции при наличността на хубав Евангелски Молитвен Дом ще спомогнат за стопанското и културното издигане на града. А Бургас се нуждае от тия неща - да не говорим за мерзките факти от рода на "Континенталната" афера по хотелите и кръчмите.. Затова ние подаваме честна, искрена и братска ръка на всички духовни и културни движения - ние ги каним към подвизи и лаври и трънени венци - ние разтваряме сърдечните си двери за Вас, братя и сестри. Да, в името на Един, който е по-велик от всички нас! Елате сред тия критични времена за Отечеството ни-да изпълним най- геройски свещения си дълг! На всички църкви в града пращаме специална покана за взаимно съдействие! Помогнете ни и така вие ще помогнете най-добре на себе си: - Дайте ни вашата лепта и името ви ще се увековечи на златна плоча със златни букви.. Защото ние искаме да съградим едно модерно здание за Молитвен Дом с широк салон и сцена в сутерена за публични сказки и пр. Голяма е нуждата в Бургас от един евтин подходящ салон. Ние ще искаме да отворим културно- просветни курсове, да подберем хубава библиотека и да поддържаме читалня и пр. и пр., та църквата ни да бъде между другото и един Народен Дом, Народен Университет за бедни и богати, за учени и прости... Ще завърша незавършващият в душата ми апел, с Рапорта на Пастира, даден през 1931 г. на събрание на църквата: Нека се чуе между нас трясъка на една колосална работа за евангелизирането на града ни. Нека се чуе песента на зидари, които градят Храма - песен на безмълвие, песен на творчество... А вие сте тухлите на тоя Храм. Одухотворете тия тухли! Пастор М. Ж. Марков

65. ГОНЕНИЯ СРЕЩУ УЧИТЕЛЯ ОТ ЦЪРКВАТА Освен чрез официалната власт, духовенството в лицето на своите владици и попове, непосредствено от своя страна, търсеха начин и правеха всичко възможно да злепоставят Учителя и неговото дело. Ето и тяхната постъпка през време на събора на 1922 г. в Търново. Тук изнасям спомена описан от един брат, който е бил на този събор. СПОМЕН От събора на Бялото Братство в град Търново на 19 август 1922 година описан от Георги Попов - град Пловдив Учениците на Бялото Братство по традиция си правеха събор, където от всички села и градове се стичаха, за тази среща с Мировият Учител - Петър Дънов. За мене са незабравими спомените от събора станал на 19 август 1922 г. в град Търново. С нетърпение очаквах уречения ден за тръгване от село. Тогава шосета и превозни средства нямаше, затова трябваше да пропътувам 60 км. пеша, до най-близката жп гара в град Ямбол. На другия ден, 17 август, потеглих за град Търново. Качих се на влака, който идваше от София. Какви бяха първите ми впечатления: Всички пътници бяха облечени в бели дрехи. В хор пееха песента „Братство, единство ние искаме", като че ли влакът принадлежеше на тези хора, които говореха на един език, пееха едни песни, отношения - братски и сестрински, всички бяха свои. Като малка капчица се влях и аз в това сребристо бяло море, тъй като и аз бях в бял костюм. Веднага аз станах най-непринудено техен и те мои. Влакът изпищя и потегли. На всяка гара и спирка, прииждаха все нови хора, братя и сестри, които също като мене се сливаха и ставаха свои в своите си. Пътуването беше великолепно. За известно време живяхме в друг свят, свят на хармония, свят откъснат от земните житейски дреболии. Неусетно пристигнахме до полите на Балкана и влакът даде сигнал за навлизане в тунел. Една сестра ме помоли, да й дам палтото си, за да го запази от пушека на влака. „Ще се очерни, каза тя, аз ще го завия с тази покривка". С готовност се съблякох, сгънах го и и го дадох. Тя го обви внимателно и го сложи под шарената си престилка. Във влака настъпи мрак, след няколко минути светна пак и пак се мушна под земята. И така преминахме двадесет и четири тунела, докато излязохме на открито небе. Наближаваше стария престолен град. Слънцето се скри, мръкна се. Като на стена светнаха електрическите крушки, които даваха образно разположение на град Търново. Влакът забави хода си и даде знак за пристигането си. Прекъснахме разговорите и се разшавахме да се готвим за слизане. Аз си взех куфара и прибрах палтото от сестрата. Още не беше спряло движението на влака напълно и аз скочих от него на земята, облякох се и тръгнах към града. След като бях изминал вече известно разстояние, от мястото на слизането, спрях се и почнах да си проверявам багажа. За моя голяма изненада и уплаха констатирах, че портмонето ми с парите от джоба на сакото ми липсваше. Сърцето ми затуптя силно. Претърсих се няколко пъти, обаче все същите резултати, портмонето е загубено! Къде може да бъде? В главата ми нахлуха най-различни предположения, но не крия, че мисълта ми се спираше главно на сестрата доброжелателка, да не би тя да го е прибрала! Но най-трудното беше да я попитам и как да я попитам, като не може съвестта ми да допусне, че тя може да бъде способна на това унизително деяние - да ми открадне портмонето. Къде е тогава смисъла на нейното посещение на свещеното място? Събора! На нейният висок идеал, за който говореше през цялото пътуване? Аз все продължавах да се претърсвам и бъбря насаме. Един стар белокос брат сигурно забеляза моето явно смущение и тихичко ме запита: „Братко какво има, загубил ли си нещо?" - „Загубих брат, загубих си портмонето". И докато се колебаех, да споделя или не цялата история с палтото и сестрата, той с висок глас извика: „Братя има изгубено портмоне с пари на един брат, потърсете го". А народ, свят, такава навалица, че дето се рекло „Яйце да хвърлиш няма къде да падне". За мене всичко беше загубено и аз се чудех откъде бих могъл да намеря пари за връщане. Не се мина обаче и пет минути чу се отговор с напевен глас. „Намери се-е!" Този глас продължаваше да вика и приближаваше към нас, докато се срещнахме и ми подаде портмонето. Като ми го подаде каза: „Братко, колко пари има вътре не знам, но колкото и да са, виждате ли този народ, това са все наши хора, които служат на Бога, на високият идеал. В никой случай нямаше да останете без средства. Само да се обадите, кесията ви сигурно щеше да се окаже недостатъчна да побере това, което щеше да ви се даде". Аз наново се насърчих и вече радостен потеглих с общата вълна, към лагера, който беше на югозапад от града. Лагерът беше разположен на хълма покрай лозята. Там имаше голямо братско лозе от 12 декара. То било подарено на Бялото Братство от търновския гражданин Боковски, затова, че е бил излекуван от Учителя, след като е бил напълно изоставен от лекарите, които са се видели в невъзможност да го спасят. В това състояние съпругата му се обърнала с едно писмо до Учителя, който след получаването му, веднага пристигнал в Търново, за да го види у дома му. Болният страдал от ставен ревматизъм и сърцето му било съвсем отслабнало. След пристигането на Учителя, болният още до вечерта се почувствувал добре и се повдигнал от леглото. Всички съседи при камбанен звън са очаквали да чуят вестта за неговата смърт. Обаче изненадата била голямо, след като той почнал да се поправя и след няколко дни е могъл вече да излиза из града. Скоро гражданството се научило за това рядко събитие и масово започнало да се приближава към учението на Бялото Братство и по-специално към Учителя за помощ от най-различен характер. Боковски е оздравял напълно и след това живял до 82 години. От благодарност за всичко това, Боковски е подарил лозето си на Бялото Братство, понеже Учителят не е приемал парични възнаграждения. Тези данни ги научих от сестра Иларионова, близка до дъщерята на Боковски, разправяни и лично от нея. На другият ден 18 август, сутринта с група братя и сестри слязохме в града. Първото нещо, което спря нашето внимание бяха разлепените афиши със следното съдържание: „Утре, 19 август т.г. митрополит / забравих му името/ кани г-н Петър Дънов на диспут и т.н. в салона на читалище „Надежда". Това ни разтревожи. Върнахме се в лагера и съобщихме затова на Учителя. Аз не чух какво е казал, обаче забелязах, че в лицето на по-старите и близки до Учителя братя, не се забелязваше никакво смущение. Аз не разбрах пък и до днес не ми е ясно, от кого зависеше, ние първи да влезнем в салона. Това беше най-важното в момента. След вечеря Учителят се обърна към всички и ни запита: „Как желаете, преди закуска или след закуска да отидем в салона?" Отговорът беше, че желанието е да се отиде преди закуска. „Тогава, каза Учителят, ще станете по-рано", като определи и часа, в който всички да бъдем готови за тръгване. На 19 август 1922 г. утрото беше светло, бодро, небето ясно, чисто, никакви петна от облаче, не можеше да се забележи по красивото му лице. Рано в уреченият час, наредени по особен начин в особени редици, мълчаливи, съсредоточени в една мисъл според указанията на Учителя, потеглихме за сградата, където Учителят щеше да свещенодействува на този ден, денят „Преображение Господне". Придружени от по-стари братя, пристигнахме пред читалищната сграда, където имаше много да чакат вече. Братът-ръководител, отключи вратата и ние навлязохме в салона. Зачакахме пристигането на Учителя, с хорови песни, най-вече песента „Братство единство". Точно в уреченото време, ето че и Той пристигна. Всичко утихна. Учителят си зае мястото на поставеното бюро, всред салона и след като ни поизгледа, ни покани да отстъпим местата си на гостите, свещеници, владици и много други, които бяха дошли. Ние веднага сторихме това и се качихме на балконите или застанахме правостоящи, кой където намери място. Салонът се препълни от публика. Владиците заеха първите места. Имаше официални лица и всички извадиха бележници. Личеше, че всички идват в този салон, да развият битка, диспут, да нанесат унищожителен удар на Учителя. Учителят погледна часовника си, зае присъщата си красива стойка и заговори: „Най-важното в този свят, това е животът. Моето учение не е за теория и диспут. То е основано на строг научен опит. Ние сме готови да изправим всичките си погрешки..." В тази си беседа Учителят каза много неща. Добре е всеки брат и сестра да си я прочетат. През време на беседата, на всички ни направи впечатление, че владиците заспаха. Един от тях, който седеше на първия ред срещу Учителя, изтърва молива си както го държеше и с това произведе смях. И вместо да си го потърси и вземе, той наведе глава на чина и не се вдигна до края на беседата. Направиха ни силно впечатление думите на Учителя към владиците, с които приключи беседата си: „Ами, ако аз съм една нишка, която носи Божественото Учение и ако вие скъсате тази нишка, какво ще спечелите?" Вие ще загубите вашият идеал, както го загубиха преди две хиляди години евреите, като отхвърлиха учението на Христа". Няма да остане народ на Земята, който да не се преклони през тази истина и да не я приеме. А вие българите, колкото по-рано възприемете това учение, толкова по-добре за вас". С тези думи Учителя завърши беседата си и като че зачака за нападение. За наша изненада, владиците си поразтърсиха умърлушените лица и никой нищо не каза по беседата. Един от владиците само се изправи и каза на публиката: „Господа, моля следобед в два часа, всички да заповядате в този салон, да чуете словото на митрополит................. което ще бъде критика и отговор на г-н Дънов". На това Учителят каза: „Не, това не може да стане! В два часа, никой не може да дойде тук, нито който е тук ще може да излезне! Който желае да бъде тук, нека не си отива, а да чака". Като каза тези думи, Учителят постави малкото си бележниче във вътрешния джоб на палтото си и с бърза походка напусна салона. Един от владиците се провикна подигравателно: „А, а, чувате ли, значи се заканва". И пак повтори апела си всички да бъдат тук, като набърбори още ред нелепости по адрес на Учителя. Един от нашите братя, който стоеше до мене ми пошепна: „Брат да останем тук да видим какво ще стане". Аз му отговорих, че щом Учителя напусна салона, аз нямам работа тук и веднага излязох. Небето беше синьо, ясно. Времето беше чудесно. Народът напущаше двора на читалището и продължаваше да коментира последните думи на Учителя. Едни предричаха земетресение, други градушка, трети буря, а нашите братя мълчаха и се чудеха какво може да стане. Щом като владиците и официалните лица се качиха на леките си коли и напуснаха читалището, народът се раздвижи по разни посоки и само за пет минути, всичко се опразни и утихна. Аз се прибрах в 12 часа, а някои от нашите братя останаха, за да бъдат свидетели на събитието, което се предполагаше от думите на Учителя. След обед към един часа, брат Петко Епитропов слезна от вилата, в която беше Учителя и каза на всички братя да направят улеи около палатките си. Това съобщение постави всички ни в недоумение, защото по нищо не личеше, че може да завали дъжд. Небето беше съвършено ясно. Но въпреки това, всички се хванахме на работа и за десет-петнадесет минути, всички си бяхме направили улеи около палатките и погледите ни бяха обърнати нагоре към небето. Настъпи вълшебен тайнствен час. От всички страни на небесният свод, се появиха облаци като великани, които бързо се струпваха над града. Вятърът отначало започна да подухва леко, докато се разрази в страшна буря. Прах, пясък и листа се разнесоха от земята във въздуха, дърветата запрививаха върховете си до земята. Започна едър дъжд, примесен с градушка, която престана, а дъждът се изливаше като из ведро на земята. Облаците потъмняха и забулиха Търново. Всичко плувна във вода. Това беше точно в два часа без пет минути. През това време и дума не можеше да става за някакво придвижване. Всички се бяха умълчали, като че ли се извършваше някакво свещенодействие в природата. Така бяхме арестувани в палатките до четири часа следобед. След като силният дъжд престана и слабо ръмеше, от града дойдоха братята, които бяха останали там и разказаха впечатленията си от тези, които преди канонадата разправяли глупости, а след това, онемели и гузно избягали от читалището. След като всичко стихна и дъждът спря, Учителят слезна от вилата и каза много ценни думи за това събитие, с което се разбираше, че никой не е в състояние да развали това, което Бог иска да направи. След това даде песента „Фир- фюр-фен". На другият ден 20 август още от сутринта, мъже, жени от всяка възраст, цял ден прииждаха и всеки искаше да види Учителя. А владиците се изгубиха и се отказаха от всякакъв диспут. Престанаха да търсят истината, като се задоволиха да говорят само отдалеч нелепости за Учителя. Съборът продължи до края на същия месец. Имам много спомени и впечатления, които ме окрилят през целия ми живот и са ценни само за мене, лични и затова се въздържам да ги изнеса.[1] ____________________________________________________________________ [1] Този спомен е публикуван в „Изгревът", том X, стр. 736-740.