Търсене във форума

25. НАЙ-НЕБЛАГОДАРНОТО СЪЩЕСТВО НИКОЛАЙ ДОЙНОВ: Час на беседа е. Учителят говори, погледът Му става все по-дълбок и измъчен, вдига ръката си и казва: „Аз не познавам по-неблагодарно същество от човека". Наистина, какво представлява човек, какви са неговите възможности? - Едно непознато, ненаследимо по своето съвършенство обединение на милиарди клетки, обединени от нещо разумно, напълно индивидуално за всеки човек. От трите милиарда хора на земята, всеки един носи своите особени черти и качества. Може би това обединение е почнало преди милиони и милиони векове. Минало е през много, много форми, бавно но сигурно то се движи по великия път на съвършенството, докато стигне до човека, но и тук то няма да спре, ще продължи. За изграждането на този колектив - човека - взимат участие минералите, растенията, част от животните на цялата планета. Една част от животните приеха вегетарианството, казва Учителят и с това улесниха еволюцията на човека. За създаване на това велико обединение - човека, са взели участие още много други сили, за които човек и не подозира. Взимат участие и сили от слънцето, и от всички небесни тела. Знае ли човек, този неблагодарник, че нищо не се създава от само себе си. Знае ли, че всичко това е плод на работата, на усилията, на вниманието на плеяда разумни същества. - Не, не знае, човек даже на иска да знае, а най-малко мисли, че е редно да отправи своята благодарност към тях. Понякога в този плавен и съвършен ред, в който плува човек, нещо се случи, препъне го, тогава от него изблика ропот безкраен, без да подозира, че сам той е виновника за това препъване. Човек е свободен да прави всичко, но не е свободен от последствията на своите постъпки, казва Учителя. Затова, когато ще трябва да направи нещо човек и Бялата и Черната ложа му дават своите съвети. Човек е, който решава, кое да приеме. И когато приеме едното, другото се отдалечава. Приеме ли съветите на Бялата ложа, Черната се отдалечава и обратното, и човек остава вече под влиянието на силите, чиито съвети е приел, другите не се месят. Не може човек да служи и на двете школи. Когато бях студент, между приятелите имаше един много интелигентен, способен и завърши добре университета. Това бе Георги Радев. След това, той не се залови за една постоянна работа, заболя наскоро и преждевременно напусна земята. По този повод, в един тесен кръг от приятели, Учителят е казал: „Аз го откупих от Черната ложа, но този брат не можа да разбере величието на школата, в която влезна, в него остана едно съмнение, в резултат на което дойде всичко това". Друг един случай пък показва великото държание на Учителя, когато някой е влязъл в мрежата на злото, готови да се продадат за паница леща, да се откажат от най-святото в себе си. Една малка група приятели се намират на поляната. Учителят гледа линиите на ръцете на някои от тях. На Учителя се подава ръката и това същество, което подкупено от някои среди, е говорило безогледно, най-нелепи неща за Учителя. Той му поглежда ръката, казва, че има да мине още малко една неорганизирана зона и после ще навлезе в една по-организирана зона. После, с един тон на човек, за който сякаш това същество е говорило най-хубаво, го попитва: „За колко се продаде, колко ти платиха?" - „Обещаха ми шест хиляди, но ми дадоха само три". „Много за малко", отвърнал Учителя. Какво величие във всичко това. Подкупеното лице от поповете бе Мария, която носеше на главата си табела: „Жертва на Дънов". Веднъж бяхме с него на поляната, разговаряхме се и изведнъж Той се обръща, с един пълен с мъка поглед, към мене и ми казва: „Слушай, всичко се плаща". Това беше в началото на моите големи страдания, а после се занизаха едно след друго, като халки на синджир. Кой беше виновен за това? - Никой друг освен мене. Някога, в своето безумие съм вършил онова, което съм искал, за да получа сега онова, което не искам. Да направи човек едно престъпление, то значи, да отнеме благоприятните условия на редица същества. Когато и да бъде, те ще дойдат и ще си вземат онова, което си им отнел. И ти ще бъдеш лишен от тези благоприятни условия. Това се налага от една висша справедливост. Естествено е, че ти ще страдаш от това, но правилно ли е да протестираш, да роптаеш, да се озлобяваш. ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ: Този случай с тебе е ясен. Онзи случай, с онзи приятел където Учителя го е откупил. Н.Д.: Георги Радев - беше много мил, много симпатичен, интелигентен, но не знам какво. Учителят го тласкал да се залови с една постоянна работа. В.К.: „Аз го откупих от Черната ложа, но този брат не можа да разбере", значи за него се отнася. Понеже той превежда Бо Ин Ра. Н.Д.: А, да, по онуй време имаше един особен импулс от приятелите всеки да се изтъква, че чете в оригинал чужди автори и знай повече от туй, което ние не знаем. И една сестра: „Аз, чета Мадъл Колинс", Георги Радев - Бо Ин Ра, фръцкаха се насам-нататък да се покажат, че нещо друго знаят и могат повече от туй, което ние знаем. Всъщност за моя голяма изненада попадна ми нещо от Мадъл Колинс, в Цанка, като разтребвах багажа на Цанка и ми попадна едно книжле, и с най-голяма жажда започнах да го чета, и останах безкрайно изненадан от тъпотата, бих казал от невежеството, което беше изнесено в тази работа. В.К.: Интересно, че Жорж превежда Бо Ин Ра, а Учителят казваше, че е учител на Черната ложа. Ето виж тука дава потвърждение, че Учителят го е откупил от Черната ложа. Н.Д.: Да, хубав човек беше Георги. Събираше ни и ни четеше от Бо Ин Ра. В.К.: От Учителя не ви чете? Н.Д.: Не, не! Веднъж разговаряхме с Учителя за храненето, за вегетарианството. Когато ви питат, казва Той, защо не ядете месо, кажете им, че една част от учените приемат, че е добре човек да се храни с месо, а други не приемат това хранене. Ние сме се съгласили с тези, които казват, че не трябва да се яде месо. А за вас само за вас запомнете, че молекулите на месото, което човек приема, проникват през всичките стени на храносмилателната система, стигат до самите клетки, като носят и оставят във вас своите индивидуални качества, което нещо смущава вашия еволюционен път. Това бе казано в частен разговор, че и да им дават обяснения няма да разберат. През 1928 г. Теософското общество развиваше твърде голяма дейност. Между другото, във форма на пощенски картички, те бяха пуснали образите на тези, които наричат свои учители. Това бяха образа на Мория и Хут Хуме. Група приятели ги разглеждахме в малкия салон и много оживено коментирахме, както от естетично, така и от френологично гледище, защото и в двете направления образите бяха идеално издържани. Красиви, с черти изразяващи големи качества. Бях седнал гърбом към стаичката на Учителя, но в момента си мислех, какво ли би казал Учителя за тях. Обръщам се и виждам Той излиза от малката стаичка. Грабвам образите и се спущам към Него, и Го питам, какво ще ми каже за тях, като Му ги показах. „Това са образите на хората след две хиляди години", ми отговори Той, без да вложи оня интерес, който ние вложихме, смятайки ги за учители. Разбрах тогава, че някакъв талантлив художник сполучливо е дал два образа на по-съвършени хора. По-късно разбрахме, че тези образи ги бе нарисувал Николай Рьорих. Някакъв велик посветен на древността е отбелязал: „Бог създаде човека толкова красив, че повика ангелите да го видят". Какво разбира този неблагодарник от необятните богатства, с които разполага и неограничените възможности, с които разполага. Ходи, търси, иска и все е недоволен. В.К.: Сега, това е за човека, че е най-неблагодарното същество. Интересува ме този случай, когато в салона разглеждате портретите. Н.Д.: Малкият салон, където се хранехме беше много приятно място за събиране, приказвахме, споделяхме и т.н. И привечер особено, когато всички приятели се приберат от града, особено оживено беше там, разговаряхме и споделяхме всичко преживяно през деня. И в един такъв момент, някой донася картички, в пощенски размер образите на тези двама учители, които после разбрах Рьорих е нарисувал по желание на неговата жена. Разгледахме ги от гледище на естетиката и от гледище на френологията, и заключихме, че наистина представляват едно съвършенство. В тоз момент както се наведох и гледам Учителя излиза от стаичката си, грабнах картичките и отивам при него. И му казвам: „Учителю, какво ще кажете за тях?" Той ме погледна, усмихна се и каза: „Такива ще бъдат хората след 2000 години". И от туй разбрах, че това не са образи на някакви теософски учители, защото ако е тъй, защо трябваше господата теософи Ана Безант, Ледбитър и др. да ходят да търсят великия Учител и да го намерят в лицето на Кришнамурти. Защо трябваше, задавам си въпроса. В.К.: Казвали са ми, че точно пред салона на Учителя е имало някой, който е продавал книги и са продавали теософска литература. От една страна Учителят чете в салона Божието Слово, а там пред салона е имало масичка с окултна литература. Н.Д.: Да, мисля, че имаше такова нещо. Окултна литература, предимно теософска, защото теософите по онуй време бяха разгърнали много голяма дейност. Преводи правеха, беседи държаха, на ул. „Раковска" имаха салон, Софрони Ников и други. В.К.: Прави ми впечатление, че отпред слагат маса, пред салона и продават окултна литература на другата ложа, а отзад на салона има залепена действуваща кебапчийница и кръчма. Черната ложа атакува отпред по един начин, отзад по друг начин. Н.Д.: Вярно е, че беше едно несъвместимо положение.

20. ТЪРСЕНЕ НА ЧОВЕШКОТО У ЧОВЕКА Г.П. (Гена Папазова): Сега аз смятам, че съм изчерпала всичко. Ако не беше туй тефтерче, нямаше да ви викам. То вече ясно говори, и виж, гледай съм го записала. В.К. (Вергилий Кръстев): Сега тука сте записали. Г.П.: Това тефтерче, в което съм записала по искане на Паша двете имена, едното на Савка - Аверуни и другото на Паша - Амриха, дадени от Учителя. Това са техните духовни имена. Какво точно значи „Аверуни", не знам, но „Амриха" значи „нектар на боговете". Това става през 1922 година при една среща на Паша на 14 април, след завръщането й, уволняването й от Русе. Тя казва, че пък Учителят й е казал, че имената са на ватански език, езика, на който са записани и някои от песните, дадени от Учителя. В.К.: Сега Вие казахте, че Паша, когато е работила, не е търсила някаква обстановка. Сяда, работи, пише. А първият път, когато дойдох, вие споменавахте за Савка, как винаги е търсила условия. Г.П.: Тя си уреждаше обстановката и в туй уреждане губеше много време. И после не стигаше до самото дешифриране. В.К.: Тя искаше първо да си създаде обстановка да работи. Г.П.: Винаги обстановка. В.К.: Значи масичка, покривка... Г.П.: О-о, какви масички бяха. Пък маса, че масички, покривки, че всякакви мебели, както сега, вижте аз на каква маса пиша. Ама, не че нямам маса, аз имам там голяма маса, която е допълнение на бюфета, но ми висят краката. А така седнала пиша по-добре. Но въобще аз мога да пиша на колене, когато пиша учебника, пиша го в кухнята, щото оттука е мама и дъщеря ми, оттатък мъжа ми Велизар. Паша нямаше такава обстановка. В.К.: Значи тя по всяко време може да работи. Г.П.: И на всяко място. А какъв почерк! В.К.: А онази приятелка, Савка, търси първо масата, покривката, столчето и всичко останало. Г.П.: Да, всичко, точно така. В.К.: Защото вие го разказахте много интересно. Тука покривката, там столчето. Г.П.: Всичко, всичко да бъде около нея. Савка все шета, все се поддържа, все ще започне да пише, ама кога ще почне да пише, не знам, щото нейните беседи оставаха най-често недешифрирани. Но е човек от братството, истински човек. В какъв смисъл, тя нямаше раздвояване на мисълта, тя нямаше и двусмислени отношения, тя нямаше, тя беше изцяло предан човек, тя и много малка влязла там. Аз там я заварих, малко по-възрастна е от мен. Но когато са правили бележка на Учителя някои братя, толкова са разбирали и те, че може ли така, на три жени там да дава пари. После ще ви разкажа. Той казал: „Ами и трите са учителки с висше образование. Тъй че аз фактически нищо не им давам. Те работят, защото се чувстват призвани." А Савка беше най- близка с Учителя. Тя винаги изнасяше от Неговата стая това, което не е той използувал. Парче хляб, малко кашкавал, някое яйце, някаква манджа някой занесъл, там какво ще направи. Туй, което е останало, тя ще го вземе. Пък някой път го изяде сама, друг път го занесе там при трите и сега почват да избират череши. Ами чакай да видим дали има някоя здрава. Една по една, ту намерят нещо здраво, ту няма. Плодове най-често вземаха от Учителя. Тъй че те бяха развалени. Те не се обиждаха от това, че той им дал сух хляб или развалени кайсии, или развалени ябълки и череши особено. В.К.: А как съжителствуваха? Г.П.: В хармония. И на двете Паша е била учителка. И двете почнали отначало още да й говорят на „ти" и затова е с мен се чудеха, че до края аз имах това почтително отношение към нея. Не само за думата, но въобще отношението ми към нея беше друго, съвсем друго. То така си беше. В.К.: Така си идваше отвътре. Вие имате ли някои снимки от онази епоха, вие заснети с Паша, в братството, на някои колективни такива снимки? Г.П.: Аз имам, мисля, една снимка от Русе, когато сме били на бригада. Ама трябва да проверя. Ако я намеря, ще ви я дам. Не, аз знам къде са снимките от Русе. Като че ли идва живота, един вътре, който не се колебае, стабилният и една външна форма, с която тя общува под форма на веселост, на внимание, нали. Но отвътре някакъв багаж носи, който си е неин, който не се споделя. Нали ви казвам, борбите с това духовенство, след като бях й казала, че съм я видяла калугерка, минаха години, да ми каже за това преследване. В.К.: Това е много труден изпит на Паша, много труден и жесток е бил, да можеш да издържиш. Това духовенството не е било малка сила, то е било голяма сила. Г.П.: Ама то е невидимо духовенство, което я преследва, разбирате ли? Там е борбата, горе, и то казва, когато нося беседи, като вървят подире ми, ще ме съборят. Аз бягам. Тя почва физически да реагира. В.К.: Да. Г.П.: Учителят й казва: „Свърши се!" В.К.: Дотук. Г.П.: Дотук. В.К.: Да. Г.П.: Тез неща никой няма да ви ги каже. В.К.: Да. Няма. Дойде време, че никой не може нищо да каже за Паша и никой не е нищо написал за Паша, което е още по-интересно. Което е още по-интересно, никой не е написал нищо за Паша. Поне един очерк да направи, бележки биографични и затова се насочих към вас и чаках години. Г.П.: Вий вече го имате. В.К.: Имам, да. Исках да запитам друг въпрос. Сега фактически да обобщим. Когато Паша отива при Христов и вие отивате да я гледате, Пашини неща, от така наречения неин архив, писма, кореспонденция, няма нищо. Г.П.: Нямаше. В.К.: Нямаше. И след като си замина Паша, фактически вие нищо не поехте от нея, освен нейните спомени. Г.П.: Нищо не поех освен това, което имам в ръка и което коригирах, защото още долу като пишеше, тя ще пропусне някоя буква и т.н., като отида, ще го прочетем, ще направя съответни корекции, но нещо като такава архива, която търсите, не ми е предала. В.К.: Точно това се интересувах. Г.П.: Не, не, не. В.К.: Жалко, че е пропаднала цялата онази кореспонденция и писмата. Вашата кореспонденция с Паша в мазето. Г.П.: Да. В.К.: От наводнението. Аз очаквах, че ще излезе един куп писма. Г.П.: Не. Как е останало това измежду другото. В.К.: Едно писмо само. Да. Ех, случайно ако ви попаднат още някои писма... Г.П.: Ако ги намеря, ще ги дам на вас. Вече знаете ли какво? С това мойто внезапно заболяване, аз вече го вземам за сигнал, да правя онова, което вие искате. В.К.: Да. Но при положение, че случайно във вашия дом когато търсите или разтребвате, попадне някое писмо на Паша или снимки от братския живот, събирайте ги на едно място, за да може да ги приберем. Г.П.: Разбира се, ако това нещо стане. Знам, че от Рила има снимки. В тоз момент не разполагам с тях. В.К.: Но това е много важно - кореспонденцията на Паша с вас. Дано излезне. Г.П.: Няма да излезе. В.К.: Дано излезне. Г.П.: Няма я, защото аз знам как от тинята вадехме и то най-мръсната тиня. Хайде, да не го разправяме какво беше още. Прилошава ми като си спомня. Внимателно отношение, ненатрапване на идеите, зачитане на Божественото у човека. То не беше някакъв метод за привличане на хора. Няма такова нещо. Ето това сме ние или като нас, или като другите, но каквото искаш. Но аз израстнах в едно семейство, здраво семейство и затуй тука имаше само допълнение, духовно допълнение. Те се преляха двете неща. Но като че по-добре е човек да мине през лошото в живота, недоразуменията, през хитрините, през отрицателните прояви на хората, за да не бъде като мен глупак, както аз отидох във Франция с голи ръце. С голи ръце. Оставих си парите на мошеник, човекът ме води до Швейцария и ме остави. В.К.: Вие тогава не се ли сетихте да отидете да питате Учителя? Г.П.: Учителят беше казал преди това, че драматични развръзки стават следствие недоверието у партньора и когато аз се върнах от Франция и отидох при Учителя и му казах: „Учителю, аз му повярвах на тоз човек, а вижте какво стана!" - „Ама-ха", каза. - „Вий казвате, че когато не повярваме, когато се съмняваме, тогава идва лошият резултат." Той вика: „Доверие, ама на човека, а не на нечовека." На човека. „На кого си се доверила?" В.К.: Ясно, човек трябва да се довери на човека. Най-важното е да намерим човека. Но първо трябва да го срещнеш, да го откриеш. А това е една тайна в живота на човека тук, на земята