Jump to content

ЩО Е ГРАФОЛОГИЯ - Д. М. ЗУЕВ-ИНСАРОВ


Recommended Posts

Д. М. Зуев-Инсаров

ЩО Е ГРАФОЛОГИЯ?[1]

История на графологията

В обширния кръг на научните знания, които имат за предмет човека, за сега видно място заема графологическият метод за изучаване на личността.

Графологията, като наука, същества неотдавна; наистина, първите опити в това направление се отнасят към XVII век, но за създател на графологията се счита абат Мишон (род. 1806 год., ум. 1881 г.). По негова инициатива в края на миналото столетие се образувало графологическо дружество, явили се специални списания по графологията и пр. Той написал няколко съчинения по този предмет, създал школа и имал много последователи. След смъртта на Мишон за глава на графологическото движение останал неговият ученик – Андриан Варинар. Написаният от него учебник по графология е преведен на много езици. Варинар поел длъжността председател на графологическото общество, той взел и редакторството на списанията.

Отделни последователи (д-р Швидланд, Лангебрух и др.) се заели също с разпространението на тази нова наука чрез специални графологич. отдели в различните популярни списания, но това били единични и несистематизирани мнения и наблюдения: в основата се поставяли различни, случайни и маловажни признаци.

Научни заслуги в тази област е доказал много повече Крепе-Жамен. В своя голям труд „Почерк и характер" той е дал напълно научно изложение на графологическите закони. Това съчинение се появило в „Библиотека на съврем. философия" наред с трудовете на Мил, Спенсер, Рибо и др.; на този автор се дължи заслугата за популяризиране на графологията, като резултат на което графологич. движение във Франция станало европейско движение. В Италия е известен със своя графологич. труд всемирният знаменит учен Ломброзо[2], в Германия проф. В. Прайер[3] издал ред значителни по своето постижение, графологич. съчинения.

Проверяване на графологичните положения чрез хипнотически опити.

През 90-те години няколко крупни европейски учени достигнали до проверяване на графологическите данни чрез експериментална психопатология. Много интересни са опитите с изменение характера на личността, а във връзка с това и на почерка под влияние на хипнотическо внушение; в тези опити били проверени много графологически закони, например: избраното за това лице се привеждало в хипнотично състояние и последователно му се внушавало, че той е хитър, скрит човек и др., и в същото време го карали да пише под диктовка. Резултатите били следните: във всички случаи почеркът бил различен и съвсем неприличен на почерка на субекта в нормално състояние, напр. скъперничеството в почерка се изразява в стегнато писмо, в което буквите са една до друга; поле почти няма, или съвсем малко, като че се старае човек да помести по възможност най-много на малко пространство; предпазливост, недоверчивост се проявява в дългите хоризонтални черти, особено в края на редовете, а също пред или след подписа, като че ли да запълнят останалото място до края на листа. Като дописват редовете, такива хора безсъзнателно се страхуват, да не би някой да напише на останалото свободно място точка, запетая или някой друг знак, който да измени смисъла на написаното, затова те запълнят за всеки случай празното място с хоризонтални черти. Признаци на решителност, инициатива и предприемчивост се появявали в почерка на хипнотизирания, ако му внушавали, че той е Наполеон, макар че той няма в характера си такива качества.

Хипнотизираните връщали също в детската възраст, когото те едва са започвали да учат и почеркът във връзка с това веднага се изменял, ставал неуверен, лицето вече не пишело свободно, а с труд рисувало буква след буква. Почеркът се развъртвал като кинолента и съответствал напълно на почерка от онзи период на живота, в който е бил върнат авторът на писмото. Също така реагирал почеркът и на последователното покачване на възрастта; той ставал по-уверен, рисунката получавала по-определен характер.

Последният пример е толкова демонстративен, че може да се приведе тука като образец на обективно възприемане на изследването.

Основни положения

Графологията се явява като наука, която изучава законите на зависимостта между почерка и личността. Ние няма да се спираме на това, как физиолозите обясняват процеса на писането и връзката му с деятелността на мозъка.

Ще се ограничим само с определението, че писането е проекция на нашето съзнание в форма на известен род фиксирани движения.

Чрез изследванията на физиолозите в учението за локализиране на мозъчните функции, потвърдени клинически, е установен специален център на писането, който се намира в задната част на втората челна извивка в лявото полушарие на главния мозък.

Историята се движи чрез непрестанната борба на човека с природата и като едно от оръдията на тази борба се явила писмеността у човека. Обаче, преходът от първите изсечени на камък писмени рисунки до съвременното писмо – скоропис изисквал многогодишни наблюдения и опит. Повече или по-малко значително разпространение писмеността е получила едва в епохата на възраждането. В своята писменост човек е влагал не само впечатлението си от предметите и понятията, но в писмото, както и във всяко действие рефлекторно се отразявали и свойствата на психиката.

Писмеността не трябва да се разглежда като съвършено самостоятелно явление, което дължи своя произход на произвола на изобретателя. Писмото се явява като едно от организационните средства на човешкия колектив и следователно, почеркът, като форма на индивидуално изображение, организационно оръжие на писмото, не може да не носи в себе си онова латентно качество, което се заключава в психическото развитие на човечеството изобщо и частно на отделния индивид.

Жестът на артиста, който изобразява едно или друго преживяване на личността в изобразяваната роля, всякога се стреми да бъде подобен на психическия израз на преживяваното; процесът на писането не представя от себе си нищо друго, освен концентрирано движение в миниатюр при възпроизвеждане на условните знаци – буквите. Затова движението, необходимо при чертането на буквите, също така трябва да отразява латентното състояние на пишещия, т.е. неговото скрито, вътрешно преживяване и общия израз на неговото настроение. Явления, при които пък се създава индивидуална форма в чертането на буквите, почерка, напълно се подават на правилно наблюдение и експеримент.

По такъв начин, графологията има всички данни, за да стане точна наука. Професор Шнейдемил, като говори за научните основи на графологията, посочва, че доколкото процесите на висшата нервна деятелност на човека се проявяват външно, това става чрез известни волеви действия, които се конкретизират чрез движения.

Ние не можем да наблюдаваме непосредствено психични процеси и да ги познаваме чрез органич. движения, казва той по-нататък, „ако пък изразените желания трябва да се разглеждат като резултат на рефлекторни последствия на постоянно разиграващи се процеси на мисълта или чувстването, то и чрез тях може да се съди за характерните особености на човека. Следователно, движенията при ходене, изразът на лицето при разговор и, най-после, също така и упражненията в писане могат да бъдат използувани за изучаване на вътрешните процеси в организма."

По такъв начин движенията при писането образуват в дадения случай особено благоприятно поле на действия, тъй като почеркът притежава необикновена подвижност на частите си и затова е крайно възприемчив към възпроизвеждане на най-тънките оттенъци, които се определят от въздействието на движението на ръката, за зараждането на мисли и чувства в нашия мозък, при което е съвсем безразлично, от ръката ли са изпълнени тези движения или от друг орган на тялото, приспособен за писане. Има такъв опит: сядат на стол, който стои на повърхност, засипана с пясък и пишат с пръста на крака, или закрепват към перо парче тебешир и пишат на хоризонтално поставена дъска или просто на пода; тогава на пръв поглед се хвърля в очи еднаквостта на писмото, извършено с ръката или с крака. По такъв начин проф. Прайер изследвал и другите органи: устата, коленете, китката на ръката, брадата, главата.

Резултатът бил един и същ. Графическите образи на буквите и техните съчетания се създават в мозъка и се предават за изпълнение на мускулите на пишещия апарат.

Забелязано е, че има определена връзка между почерка и рисунката на художника, която се изразява в мекотата или гъстотата на чертите, в степента на равномерността на натискането, равността или извъртването на линиите, простотата или сложността на рисунката. По такъв начин, рисунката също така има голямо характерологическо значение (на разработването на този въпрос е посветен специален труд от Макс Зелигер.)

За връзката между рисунката и характера на човека дават особено силна и нагледна представа рисунките, направени от душевноболни. Напр. при разкъсване асоциацията на мисленето у болния, примитивните рисунки (фигури), образувани от две-три линии се разлагат на отделни елементи (при изобразяване на къща – покривът, вратите и стените са направени съвсем отделно и не са свързани помежду си); при по-сложни случаи рисунките стават безпредметни. На листа се явяват тъмни петна. По рисунката на болния, по боите, по налягане на чертите докторът често намира характерно заболяване, предсказва настъпване на припадък, криза.

Ако човек не е наклонен към позиране, няма особено разположение към външните форми, украшения (като особени значки, медали), не се отличава с кокетство, с особености, афектиране в поведението си, в изразите си, той не украсява своето писмо (с завивания, дъги и др.)

Характерен в това отношение е почеркът на писарите от преди войната (особено на военните писари): маниерен, афектиран, кокетен. Подобно кокетство би могло да се наблюдава в поведението, облеклото, особената прическа и др. Всичко това се обяснява от тези условия на живота, които съвършено понижили социалното положение на личността и стеснили до минимум интересите му.

С такъв специфически канцеларски почерк се отличават и дребните служащи, при което може да се види, че колкото по-незначително е положението, което заемат, толкова повече украшения има почеркът, като че ли в тази изобретателност и фантастичност на почерка авторът влага всичкото си стремление (изявление) на личността, притеснена от условията на живота.

В сегашно време това маниерно, канцеларско писмо се е почти изродило, както се изроди и онзи, роден от времето, тип „военен писар."

Аз знаех един пощенски чиновник, съвсем непретенциозен в своите лични навици, готов да се задоволи с най-малко. Неговият почерк се отличаваше също с простота и естественост. Но ето този човек почна постепенно да се издига по службата почти до началник на едно от провинциалните пощенски отделения. Оттогава почна да расте и неговото честолюбие: той почна да следи за своята външност, за изразите си, почна да устройва често гуляи, в които обичаше да играе роля на хазяин. Това стремление към такъв „широк" живот се отрази и на почерка му, който се отличаваше с украшения и забавителни рисунки на отделните букви.

Известни са и противоположни случаи: у младежи, които се отличавали с украшения на писмото си, обикновено това се изгубва през време на военната служба, което се обяснява лесно с новите за тях условия на казармения живот.

---------------------------------------------------

[1] Тая статия е извлечение от книгата „Почерк и личност", издадена в Москва в 1930 година.

[2] С. Lombroso – „Grafologia",Milano 1895.

[3] Ргеуег. „Handschrift und Character" 1894

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...