Jump to content

НОВИЯТ СВЯТ, КОЙТО СЕ РАЖДА - П. Г. ПАМПОРОВ


valiamaria
 Share

Recommended Posts

П. Г. Пампоров

НОВИЯТ СВЯТ, КОЙТО СЕ РАЖДА

Новият свят – това е светът на братството и любовта. В недрата на стария свят се ражда новият свят. Бавно, но сигурно расте и крепне новият живот, докато дойде ден, когато всичко старо ще стане безсилно и ще слугува само на новото.

Какво видях в Швейцария, Франция, Англия, Германия, Латвия, Естония, Финландия? Какво видях в Женева, Лагард (Южна Франция), Париж, Лондон, Манчестер, Берлин, Данциг, Рига, Талин, Хелзингфорс?

— Два света видях – стария, който си отхожда и новия свят, който идва. Два света видях едновременно, но мене ме интересуваше новият свят – аз него търсех и за него ще пиша.

*

Швейцария – това е красивата страна на величествените Алпи, страната на най-високите планини в Европа, със снежни върхове и сини кристални езера – където човек е по-близо до небето. Като че ли планините са оказали влияние на народа – Швейцария, това е страната, където немци, французи, италианци – живеят в мир и съгласие. Федерация на свободни кантони – немски, френски и италиански – тези хора говорят най-малко 2-3 езика. Швейцария е образът на бъдещето. Ако там – на планините – немци, французи и италианци, наречени швейцарци – могат да живеят в един съюз и да имат общо отечество, защо европейските народи (па и всички останали) да не образуват един съюз на свободните кантони под знамето на едното, великото отечество – без граници и хоризонти?

Нима всички хора не са братя и цялата земя не е нашето отечество?

Женева – това днес е столицата на световните съединени щати – които сега са в своя зародиш, в идея, но които, ще дойде ден да бъдат действителност. Обществото на Народите – колкото и несъвършено да е – подобно на детските играчки – все пак то е велико начало, знамето на близкото бъдеща, когато войните ще бъдат един анахронизъм, една преживелица, подобно на инквизицията от средните векове. Съветът на народите – това ще бъде изпълнителният орган на новата мисъл и на новите чувства, чрез който ще се турят в изпълнение дълго лелеяните мечти – за мир и братско сътрудничество. Когато бях в Женева на брега на прекрасното Женевско езеро, в палатата на Общ. на народите, откъдето се открива великолепен изглед на Алпите с Монблан – аз почувствах свещен трепет на бъдещето, на великото и славно бъдеще, което идва. Като че ли сините, кристални вълни на езерото мълвяха: така чисти и кристални ще бъдат чувствата на всички хора и народи един към друг. Като че ли снежните, позлатени от лъчите на. изгряващото слънце Алпи мълвяха: така светли и бели ще бъдат мислите на братските народи, които ще образуват общочовешкото семейство. Там в Женева аз почувствах, че това е наистина един международен град с нова атмосфера. Атмосфера, в която се носят новите мисли на мечтатели и пророци, несбъднатите мечти, които сега вече трябва да се сбъднат – мечтите за мир, разоръжение и братство. Ще се сбъднат не без борба. Но нали светлината винаги побеждава тъмнината?

Там, в Женева, аз бях гост на една вдъхновена жрици на мира. M-lle Alice Decoeudres – знаменита писателка и лекторка в института Ж. Ж. Русо и учителка на един клас за ненормални деца. С ненормални деца тя имаше резултати като че с нормални деца. Тук аз видях великата сила на беззаветната, чистата любов. Alice Decoeudres – това е образец на любов и светлина, на един ангел, слязъл на земята само да слугува, на една доброта и благост, които знаят само да дават и да помагат, на едно сияние неуморно и постоянно. Вън от града, в една хубава вила посред разкошна градина, аз бях като у дома си, при сестра си, с която не бях се срещал с векове, а бях тъй близък, като че вчера съм се разделил. В Женева аз се срещнах и с Д-р Edmond Privat., вдъхновеният водител днес на есперантското движение, наследникът на Д-р Заменхоф, пламенният оратор в Женевския университет, който безспирно работи за тържеството на мира, за свещена хармония между народите, за разпространение на есперанто. Бях чел неговите книги – „Животът на Заменхоф” и бях почувствал живия огън на неговото слово. Голяма бе моята радост, когато можах лично да се запозная, да поговоря с него, да ме облъхне нещо от неговия оптимизъм, от неговата вечна усмивка и жизнерадост. Като че ли в неговото лице – аз се свързах със световното есперантско движение. Още повече, че аз пътувах за Южна Франция – между миротворците – по негова покана.

И мислех си: ето, това е новият живот, това са зидарите на новия мир, светлите братя, които носят новите идеи за общочовешка хармония, за всеобщ мир между народите, за правда и ново възпитание.

Посетих институт Ж. Ж. Русо, срещнах се с проф. Pierre Bovet – също есперантист, бях на гости и в класа на една учителка, където ми бе оказано трогателно гостоприемство – учениците и ученичките ми подариха картини като привет до България и българските ученици и ученички. Институтът Ж. Ж. Русо – верен на принципите на Русо – е международен институт за ново възпитание – ето, това е новият свят, който се ражда в умовете на хиляди студенти от всички краища на земята. Поклоних се в музея на Русо – на неговия светъл дух, който в Емил е обезсмъртил поривите за нови,, светли бъднини на природосъобразно, разумно, свободно възпитание,

Пак в Женева по това време се случи конгреса на теософските общества. Анни Безант, Ледбитер, Джинараджадаса и др. апостоли на новата мисъл – за единство на религиите, за безсмъртието на душата, за вечната еволюция, за вечната правда (карма) и прераждането. Тези теософски общества навсякъде в света се бориха с материализма като философия и възвестиха забравените истини за естеството на човека като микрокосмос. И аз бях радостен да чуя словата на тая, която в своите книги – Езотерично християнство, Древната мъдрост, Мисълта, Човекът и неговите тела, беше ми дала толкова надежда, вдъхновена сила.

И тук аз видях новото, което идва, новият свят, който се ражда. За мене формите на теософското учение вече не съвпадаха с абсолютна истина, защото Истината е живот, който вечно твори нови форми, дава нови импулси, но все пак – това бяха носителите на новото – душите, които жаждата за светлина и творчество, тях аз видях и бях радостен.

Ето какво видях в Женева. И в есперантското дружество аз говорих за чистотата, за въздържанието, за вегетарианството – новото, което идва и така познах още няколко нови приятели не само по дух, а и по идеи.

В Женева аз видях Духа на новия свят да работи и да твори.

Какво видях във Франция, в Лагард? Има един разказ от Емил Зола „Наводнението" – в който твърде живо е обрисувана водната стихия. Лагард – това е едно село, близо до гр. Монтобан (към Тулуза). В тази област р. Гарона придошла през пролетта – 1930 г. и много села са обърнати в развалини. Само каменната църква и замъкът оцелели. Почти всички други къщи изцяло или отчасти – са били съборени. Сърцераздирателни сцени – каквито описва Е. Зола – са се случвали през това голямо и страшно наводнение – едно безспорно народно нещастие.

От Женева с влака аз слизам по течението на р. Рона до брега на Средиземно море – приветстват ни вълните – и след това отново на север – до гр. Монтобан с автомобил – пристигам в замъка на с. Лагард, където намирам вече организираните доброволци – от 12 народности – да работят безплатно. След голямата война у някои миролюбци – в Швейцария – идва идеята вместо чрез военни приготовления и военна повинност, да бранят своето отечество по съвсем нов начин, чрез създаване връзки на обич и приятелство с другите народи, чрез служене и работа, чрез мотика и лопата, а не с пушки и топове. И ето конкретния израз: събират се в Лагард – немци, австрийци, англичани, французи, шведи, норвежци, холандци, датчани, швейцарци и пр. хора идеалисти – студенти, чиновници, учители, работници и работят в помощ на пострадалите френски селяни. Работят безвъзмездно. Френското правителство отпуска само за храна; квартируват в замъка: в долния етаж и в градината – сами си плащат пътните разноски. Идват и работят по 2-3-6 седмици – всеки, кой колкото желае. От май до октомври продължава работата. Тежка физическа, уморителна работа по 81/2 часа всеки ден. Доброволна, строга, почти военна дисциплина. Само че без пушки и ножове. Не за война и омраза. Служене от любов, доброволно – за създаване нови международни връзки, нови отношения. Представете си за момент: случи се някъде земетресение – напр. както бе в България в Пловдивско. Веднага дойдат няколко стотин или хиляди доброволци от съседните държави (или от по-далечните), работят безплатно. Можем ли ние да забравим проявената доброта, любов? Никога.

Същото нещо аз видях с очите си, със собствените си очи в Лагард, макар и в малък мащаб. Осемдесет души – от които 20 души немци (най-много в сравнение с другите народности) работеха съзнателно, без заплата – за да помогнат не на свои сънародници, а на чужд, даже враждебен народ (за немците). Това бяха действително истински самаряни, които превързват пребития евреин, когото неговите сънародници бяха отминали. Един пример съобразно Евангелието. Един пример, който илюстрира новия свят, който се ражда. Защото старият свят е на омразата, насилията неправдите, войните, престъпленията. Новият свят – това е светът на любовта, милостта, правдата, мира, свободата и подвига.

Аз видях в Лагард – новият свят, който се ражда. Аз го виждах всеки ден. С мотика и лопата тези апостоли на новото събаряха останките на старото, което беше рухнало под напора на стихията на пролетта, за да приготвят условия да се изгради новото, здравото. И аз виждах селяни и селянки французи – да проявяват дълбока почит, уважение и любов към чужденци, към немци, защото Божията Любов бе проговорила!

Те ни носеха плодове, чай, канеха ни на гости. Техните домове, градини бяха отворени за нас. Защо? Защото вие имахме ключът на Любовта. Ние не воювахме с пушки и топове – за да разрушаваме и грабим, а с мотики и лопати, за да градим и помагаме. Мотика вместо пушка! Лопата вместо нож! Това, което пророк Исайя пророкуваше. Това, което Христос заповядваше! Любете враговете си! Довчерашните врагове – немци, французи, българи, унгарци, англичани – сега работеха рамо до рамо с песни и радост творческа полезна, необходима работа! Наистина – това бяха шепа хора – но те носеха огън в сърцата си и светлина в умовете си – огънят на общочовешката братска любов и светлината на новата мисъл. Никога не ще забравя семейните общи обеди и вечери, където синовете на много народи като голямо семейство заедно се хранеха, а след това общите събрания на песни в градината, в която слушахме немски, френски, английски, български, унгарски и пр. песни, И най-после завършвахме с есперантските песни на братството и мира. Никога аз не съм чувствал по-дълбоко вложеното в тези вдъхновени песни, както тогава.

Ние всички бяхме братя и сестри. (Сестрите готвеха и слагаха яденето. Братята работеха вън. Ставахме в 5 ч.) Но ние говорехме различни езици. И това беше голяма пречка. Една вечер аз им говорих за гениалното творение на Заменхоф, за най-лесния и звучния език Есперанто, за възможностите, които ни открива той. Общ ентусиазъм и желание да учат Есперанто. Но как да стане? Няма време. Всички са уморени вечер. А друго време няма.

Да стоим ли и да чакаме? Не! Въпреки умората почваме всяка вечер. След работата уроци – по директния метод с песни, разговори, анекдоти.

Почваме всеки ден през работното време да повтаряме леки есп. изрази. Есперанто стана общата тема. Някои скоро ще си заминават – купуват си учебници да го учат в къщи. Други пристигат – бърже се информират и започват да посещават уроците. След няколко дни почваме да пеем есп. песни. Всички се учудват, че толкова познати думи, че толкова лесна граматика! Все пак обаче нужна е работа, упражнения трябват! И сега прелиствайки албума си, скъпи спомени възкръсват, мили приятели от разни държави по трогателен начин са изразили своята признателност, че с Есперанто те имат един ключ на сърцата и душите, ключ, който ни открива целия свят!

И в празник – след обяд, когато всички са свободни, общи песни в градината, триумфално шествие с песни из селото – (песни на различни езици и есперанто) до площада всред селото. Всички селяни и селянки заобикалят певците – борци за нова култура, за нов живот – вестители в днешния свят – на новия свят. Не е ли това образът на новото: всички народи в обща работа, с музика и песен творят радостен и красив свят? Вместо армии с пушки и топове – които да се учат да разрушават и убиват – доброволци, които веднага с аероплани и тренове пристигат на мястото на общото бедствие и веднага дават нужната помощ. Ще има ли тогава врагове? Та това е най-голямата лъжа, че другите народи са наши врагове, че те искат да воюват, че те ни мразят. Никой народ не иска да убива, да воюва, да мрази. От векове взаимно народите са мъчени, разделяни и отравяни от едно лъжливо възпитание. Новото, което идва – туря край на тази лъжа. Цялото човечество е едно велико семейство, един организъм, всички народи, малки и големи – са еднакво важни и ценни, а най-важното е единството и хармонията на цялото, защото в него е здравето, щастието, напредъка.

В Лагард аз видях едно скромно, но велико начало на новия живот, на новия свят. Нови отношения между народите, не въоръжения и война – а взаимна помощ и братска любов, нова религия, ново възпитание, нов порядък. Тъкмо по заповедта на Христа. И там аз почувствах, че няма нещо по-велико от примера на дейната, чистата, безкористната Любов. Че само тази безкористна братска Любов, която обхваща всички души, без разлика на положение, народност, раса, може да бъде основа на нов живот, на нов обществен строй. Няма защо да разрушаваме старото. То само ще рухне, то умира. Нужно е само да творим новото – още сега, в този момент, тука и навсякъде. И мен ми стана ясно, че това, което става сега в Лагард, то е миниатюра на това, което скоро ще става навсякъде. Защото новото съзнание се пробужда навсякъде, новата любов се запалва в сърцата, новите, положителните методи се опитват вече и дават чудесни резултати, новият огън пламти и се разгаря и искрите му хвърчат навсякъде и възпламеняват душите.

„Любете враговете си!" Обичайте всички хора, всички народи. Обичайте всички живи същества. В Любовта е живота, радостта, творчеството, щастието, безсмъртието.”

Какво видях в Париж?

Париж – сърцето и умът на Франция, Париж, градът на веселието и удоволствията! Париж – кокетката на днешната култура, който изпитва и съблазнява и погубва.

Има какво да види човек в Париж – с музеите му, картинните галерии, Айфеловата кула, Булонския лес и пр. В Лувъра вие ще видите историята на изкуството и великите творения на всемирните майстори ще затрогнат душата ви. От Айфеловата кула вие ще видите целия Париж – с неговото величие и нищожество, – с неговите хоризонти и с неговия дим, с неговата култура и техника и с неговата бедност и неправди.

А вечер по осветените булеварди, между пъстро общество – видението на стария свят, който залязва и който все пак е още силен да погубва много и много души в мътните си вълни!...

Но и в Париж аз видях новия свят, който изгрява. Въпреки, че хората пият виното като вода и да пиеш вода вместо вино, значи да бъдеш чудак, все пак и в Париж, и във Франция, страната на виното и удоволствията, има смели борци за чист, трезвен живот. Аз намерих една шепа от тях в ложата на I.О.G.t. – начело с проф. Легрен, който ме прие ласкаво и още по-ласкаво приветства България в мое име. Макар че ние сме млад народ, груби и невъзпитани външно, в бълг. народ има пориви, стремежи, идеализъм, готовност за жертви. Новите, идейните движения показват това. Приемът, който проф. Легрен – въздържател и вегетарианец, рядък по своята искреност човек – е намерил в България, му е открил душата на нашия народ. Проф. Легрен е голям приятел на България и не намира думи – и в печат, и в сказки да хвали новата, младата, идейната България – на ентусиазираната младеж, която иска да освободи бълг. народ от едно страшно и позорно робство – робството на алкохола. Робство, което ни коства стотица хиляди жертви и милиарди данъци, робство, толкова страшно, колкото и войната, а може би и по-страшно!...

В Париж аз се запознах и посетих тредюнионите – едно извънредно симпатично общ. движение за реформи в живота. Това са хора, които съзнават, че съвременната цивилизация се изражда, че народите по пътя на алкохолизма, месоядието, тютюнопушенето, градския живот, войните отиват към гибел. И те надават зов за опомняне, за събуждане от хипнозата на егоизма – за възраждане, за нов природосъобразен, чист, трезвен живот в лоното на природата, за природосъобразна – растителна и плодова храна – предимно в естествено, сурово състояние – вегетарианство и вегеталианство, за мир, разоръжение и за ново възпитание. Близо до Париж те имат лятна колония, където всред природата живеят на палатки, приучвайки се към естествени условия на братския живот.

В самия град те имат няколко вегетариански гостилници. Аз посетих гостилница „Питагор", където имах и сказка за България и новите реформени движения. Понеже между тях имаше група есперантисти – моята задача бе по-лесна. Аз още един път се убедих, че Есперанто е незаменим като средство лесно и достъпно за всички – за общение с всички народи и за опознаване с новите движения.

Най-симпатичното в това движение „Trait-d Union", както и самото име показва, е връзката на новите идеи – тука ние намираме обединени в едно цялостно движение обосновано научно от техния водител Demarkette – идеите за въздържание, вегетарианство, природосъобразен живот, пацифизъм, ново възпитание, есперанто. Всичко това е колкото разумно, толкова и наложително. Обаче в другите страни, напр. Англия, Германия и пр., аз видех че съществуват отделни съюзи за борба с алкохолизма, с никотинизма, с месоядието, с войната и пр. Мен ми се струва, че с общи усилия – обединени – на религиозна, научна и философска основа – всички тия движения трябва да се слеят в една мощна, буйна река – в същност те се допълват и подпомагат и затова заедно те могат да представляват голяма сила. Новата култура ще бъде култура на синтеза, на обединенията, на хармонията. Всеки на своето място в правилно отношение към другите. Един много ценен урок от Франция. Може би защото френският народ е заплашен най-много от израждане.

Аз видях в селата хилави, слаби, изродени деца, плод на алкохолизма и разврата. Това чака всички народи, ако вървим по същия път. Новият свят обаче е свят на трезвеност, чистота, целомъдрие; свят на хармония, здраве, природосъобразен живот, свят насправедливост и работа в обществото; на мир и хармония – в международния живот.

Във всеки случай и в Париж – крепостта на стария свят (защото всички големи градове са крепости на старото) и там аз видях новия свят, който се ражда и сочи утрото на светло бъдеще.

Има навсякъде борци, има навсякъде творци, има навсякъде светли души и пламенни сърца. Нима не е Франция, която даде Виктор Юго, Русо, Ромен Ролан и плеяда светли мъже, които се бориха за светлина, братство и свобода.

Франция за мен е Франция на светлото, разумното, доброто. Преди сто години от Франция се носеше това новото, което идваше и раздвижваше света.

Да търсим навсякъде доброто, разумното, положителното – това е методът на новата култура. Защото всичко лошо и неразумно е само непроявено добро. То ще порасне, ще се развие, ще просветне, ще узрее като Добро.

Във Франция съществува едно рел. общ. движение, твърде радикално, близко по соц. идеал с нашите едновремешни богомили. То се нарича християнски социализъм и има за цел да осъществи общ. идеали на Христа за Царството Божие, без насилие и кървави революции. Водител на това движение е Paul Passy – наричан дядо Павел : На югоизток от Париж – в красива местност е тяхната колония „Liefra" (Liberte, egalite, fraternite). Още в Женева аз се запознах с една негова последователка, която ме посвети в принципите на това учение, което в същност е Христовото учение, Благородни и искрени души от ципа Франция се обединяват, за да приложат учението на Христа; отричат частната собственост, насилието, войната, като несъвместими с Божията любов. Не е ли това новият свят, който се ражда в недрата на стария? Не е ли това изгревът на новата култура?

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...