Jump to content

МИСИЯТА НА БОГОМИЛСТВОТО


valiamaria
 Share

Recommended Posts

МИСИЯТА НА БОГОМИЛСТВОТО

Уводни думи

Не е достатъчно само да изучим външната история на едно общество: политическа, икономическа и пр., но трябва с помощта на фактите да достигнем до вътрешния му живот, до дълбоките духовни сили, които работят в него. Ако погледнем от това гледище на славянството, можем да кажем, че то се характеризира с боготърсителство, с мистицизъм, но с особена окраска.

Този мистицизъм у славянството не е нещо отвлечено, чуждо на живота, но характерното е именно в това, че той е в пряк контакт с живота и води към обединение, побратимяване, с други думи той води към приложението на любовта и жертвата в индивидуалния и колективния живот. Ако искаме да изучим духа, който работи у един народ, трябва да изучим, как се проявява този дух у по-чутките (чувствителни) души, които с интуиция долавят това, което работи в глъбините на народната душа. И наистина, ако изучим в това отношение най-големия клон от славянската раса, а именно руския народ, ще видим, че както в самия живот, така и в философията и литературата на този народ е изразена гореспоменатата тенденция.

Нека най-напред видим някои интересни симптоми всред широките народни маси, които най-ясно характеризират духа, който работи сред славянството, толкоз повече, че тези прояви са спонтанни, самобитни. Преди всичко е характерна многобройността на „сектите", които са изникнали всред руския народ. И важното е, че тези секти не са плод на интелигенцията, на философи, учени, професори, но на самобитното онова дълбоко, вътрешно търсене и копнеж на руската душа! Основатели и разпространители на тези духовни движения в руския народ са били селяни. Такива са напр. духоборите, малеванците, сютаевците и пр. Това. което ги характеризира, е приложение на едно нещо: на любовта! Тук виждаме проява на онова търсене на непосредствено общение с Бога. Да си припомним и самобитният руски мистик – философ, израснал всред народните маси – Скоровода, който с дълбокото си мистично разбиране на живота може да се вземе като един от великите представители на хората, които са имали живо общение с Разумното и са работили за пълна обнова на живота.

Писателите, които са описали живота на „сектите", разправят чудесни работи за онзи вътрешен духовен огън у тези тъй наречени „сектанти", за онова чувство на любов, на братство, което са прилагали в живота, за онова горещо тяхно желание да наредят своя живот в съгласие с това вътрешно ръководство на Божественото в себе си.

Но същият този дух работи и в философията. Особено това е изразено у Владимир Соловьов (1853—1900). Най-важни в това отношение са книгите му: „Криза в западно-европейската философия", „Критика на отвлечените принципи", „Богочовечество", „Духовните основи на живота", „Оправдание на Доброто". Ето някои основни мисли на философията му: Злото, според Соловьов, е отричане на единството на всички същества, действане в разрез с това единство. В борбата на всички против всички лежи злото и безсмисленото, а злото и безсмисленото са едно и също нещо. Чрез това вътрешно единство ще дойде богочовечеството, човек ще добие свободата си и ще постигне целта си. Истинският живот се състои в изпълнение божествената воля. Началото на единство между хората е в живеенето заради другите. Смисълът на живота е в хармонията, мира, в единството на всички. Отделеността е безсмислена, в нея не е истината. Истината е в единството на всички същества. Смисълът на живота, а заедно с това божествената истина, е вътрешното съединение на всяко отделно същество с Цялото. Живата сила, чрез която става това съединение, е любовта. Бог е любов. Изворът на всяко битие е в абсолютното единство на всички същества. Това единство е Бог. Своето усъвършенстване ние трябва да искаме в единството с Бога. Крайната цел на еволюцията е единството. И на тая цел човечеството трябва да съдейства активно и съзнателно. Крайната цел не е само единство, но хармония и единство. Единството на всички същества не трябва да бъде механическо, а вътрешно, а това става чрез любовта. Човек притежава Бога само потенциално, в зачатък. За да може да Го прояви, трябва стремеж и усилие. В изпълнението на Божествената воля ние добиваме своята свобода. Този, който не направи това, изгубва своята самостоятелност. Когато силата владее в едно общество, тогаз слабите служат на силните. При истинския начин на живот силният служи на слабия доброволно, като жертва. Истинският живот е една дейност, чрез която се проявява Бог.

Като друг пример нека вземем един от идеолозите на анархизма: Кропоткин. Които само са чули за него, че е анархист, а друго не знаят, те ще имат едностранчиво понятие за него. В същност навсякъде в съчиненията му ще видим същия онзи дух, който виждаме у руските секти, у Соловьов и пр., само че в друга форма. Напр. в „Взаимопомощта, като фактор на еволюцията" той с ред примери из животинското царство и човешкото общество доказва, че тези общества, у които е развита взаимопомощта, напредват. Той цитира ред примери из живота на разни животни, някои от които сам е наблюдавал при своето пребивание в Сибир. Но този дух на братство, взаимопомощ, единение прониква всичките му съчинения. Характерна е напр. книжката му: „Към младежта". В нея той съветва младите да излязат от тесните рамки на личния, животинския живот и да погледнат всички тези, които страдат около тях и да работят за другите, за човечеството, за всички.

Но същото се забелязва и в литературата. Интересен е преломът, който става у Гогол; как той след една вътрешна криза излиза възроден, с едно вътрешно прозрение, че трябва да служи на Великото, на Разумното, което работи вътре в нас и че това служене се проявява в живеене за другите. Ако прочетете неговата „Изповед" или „Избрани мета из преписката ми с приятелите ми", ще намерите почти същото, което има у Соловьов, само че в друга форма. Мислите му са. също така подобни на основните принципи, върху които се градят идеите на Толстой. Същият дух виждаме у Достоевски, у Толстой. Разказът „Живи мощи'' от Тургенев ни рисува една жена, която проявява самоотричане, самозабрава за другите. Духът на всеопрощението, на любовта към враговете, любов към всички вее в руската литература. За друг пример нека вземем „Разказа за седемте обесени" от Леонид Андреев. На осъдените е съобщено, че на другия ден сутринта ще бъдат обесени. И Леонид Андреев описва преживяванията през нощта на всеки един от тек. У последния, седмия, идва през нощта едно вътрешно просветление, той вниква в душите на своите палачи, вижда невежеството, заблужденията, тъмнината, в която живеят и им прощава, изпитва „жал" към тях и ги обича! Той иска да прегърне цялото човечество.

Андрей Белий казва в една статия върху копнежите на руската душа, че последната търси висша правда, духовно осмисляне на живота и че тъкмо това, което търси, тя ще намери в новите свободни духовни движения, които днес заливат цялата земя.

Същият дух работи и у другите славяни. Нима в лицето на чеха Петър Хелчицки не виждаме идеолог, който няколко века по-рано изказва идеи, доста подобни на идеите на духоборите и на Толстой? В книгата си „Мрежата на вярата" (15 век) той говори за една култура, в която да се приложи Христовото учение, която да изключва насилието, войните, смъртното наказание и да се реализира общочовешкото братство.

Този дух прониква и богомилството. С други думи богомилството не е н4що изкуствено присадено в българското общество, но е нещо, което е в хармония с копнежите, стремежите, търсенията на славянската душа. С това не искаме да кажем, че богомилството има чисто расов характер. Не, защото то, както и другите духовни движения в славянството, е надраснало тесните рамки на национализма и шовинизма, разглежда нещата от едно широко гледище и затова говори за единение на всички, без разлика на съсловие, племе и пр.

* * *

Преди да кажем няколко думи за същността и мисията на богомилството, трябва да споменем за онази голяма промяна в отношението на учения свят спрямо него. Богомилството на времето си имаше много противници, което винаги става, когато се появи една вълна, която иска да внесе нещо ново в живота; тогаз крепителите на старото реагират. И всички досегашни източници за богомилството бяха повечето от противници, поради което по-рано царуваше едно съвсем криво схващане за него. Но откак обективната историческа наука се зае с изследването на богомилството, се дойде до съвсем друго заключение. Сведенията, които ни дават историците за богомилите. трябва да ни изпълнят с уважение и благоговение към това учение. В най-тъмната част на средните векове (10 век), когато цяла Европа била заспала в дълбок сън на тъмнина и не­вежество, те първи са издигнали факела на едно учение за свобода, братски живот, за премахване на неправдите, за издигането на човешката личност и нареждане на човешкия живот на разумни основи. Те издигнаха лозунги, някои от които чак сега се подемат и много от тях още не са приложени, а ще се приложат в бъдеще. Богомилите разпространиха своето учение в Гърция, Сърбия, Италия (Ломбардия), Франция и пр. и навсякъде занесоха лъчите на своите идеи. И тези нови идеи дадоха своите плодове: в 14-15 век се яви ренесансът (хуманизмът), който откърми всички напредничави идеи. А хуманизмът даде тласък, който се чувства и до днес. Богомилството е почти най-ценното, което българският народ е дало на човечеството. Те са проповядвали общочовешко братство, били са против войните, против всяко насилие, против убийството, смъртното наказание, робството. Тези идеи още не са приложени. Те се стремели на опит да приложат своите идеи чрез уреждане общежития, в които са прилагали великото учение за любовта, мъдростта и истината.

Преди да отидем по-нататък, нека споменем няколко мнения за тях, за да се види, как новата историческа наука гледа на тях.

Христо Досев[1] казва: „Нищо друго не е известно за живота и смъртта на Богомила, на този несъмнено забележителен, умен и дълбок човек, който зад купчината заблуждение и суеверия, които са се натрупали несъзнателно и съзнателно върху Иисусовото учение, е могъл да забележи, да схване същността на последното и със своите разбирания и стремежи да изпревари и да надмине на столетия и хилядолетия своите съвременици. Животът на Богомила по-вече или по-малко в своята общност бил изпълнение на нравствените заповеди и идеали, дадени от Христа в Планинската проповед".

Проф. Иордан Иванов[2] казва: „Като носители на възгледите на началното християнско общество за братство и равенство, богомилите се отнасяли с неприязън към съвременния им политически и религиозен строй. Войните и убийствата, насилията над бедните и над лишените от право и защита и социалното неравенство, узаконено от държавата и черквата, никога не подхождали на богомилския идеал за християнско общество. В богомилството отбелязваме прояви от общочовешко братство, прояви, които може би са били много подранили, но които правят чест на реформатора Богомила и на неговите близки съратници в българската земя и в Западна Европа. Позивът на Богомила не е могъл наистина да осъществи желания преврат в обществото, защото пречките са били непреодолими, обаче неговият глас се понесъл из цяла Европа, заседнал в сърцата на благородните люде и в душите на унижените, за да се предаде на по-новите поколения, и най-сетне се обърнал на дело. Така бавно и постепенно напредва човечеството и над костите на своите благодетели то гради своята бъднина и благоденствие".

Христо Въргов[3] казва: „Поп Богомил с риск на живота си срутил инквизиторските стени, махнал печатите на българската мисъл и съвест и дал волност на окования във вериги български дух. Това е най-светлата и почти единствена страница от нашата родна, културна история. Богомилите са проявили най-светлото, най-идейното, що е могло да създаде някога българският гений и то не само в теоретическите умувания, а приложено на дело. Чрез богомилството ние се приобщаваме към общоевропейската култура; затова не укор заслужава то, а почитта на всеки разумен и морален българин".

Янко Сакъзов[4] казва: „Българският народ би могъл да се гордее, че у него за пръв път тъй ярко очистено и дълбоко се появило онова реформаторско движение, което няколко века след това е спасило европейските народи от феодалното църковно учение и разтление. То е родило ренесанса с неговия разцвет на философия, наука и морал". Аналогични са думите и на Иван Клинчаров.

(Следва)

----------------------------------------------------------------

[1] Виж: Христо Досев: „Богомили, история и учение".

[2] Виж от него: „Богомилски книги и легенди", 1926, издава Бълг. академия на науките

[3] Виж от него: „Революционери", 1924 год

[4] Виж книгата му: „Българите в своята история".

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...