Jump to content

НИ В ЙЕРУСАЛИМ, НИ В САМАРИЯ - Г.


valiamaria
 Share

Recommended Posts

,

Ни в Йерусалим ни в Самария.

Точка. Какво по-просто от точката? Учителят по геометрия, кога преподава на учениците си, чуква с тебешир на черната дъска, и точката е готова. „Тя няма измерения, не заема никакво пространство“ - дефинира той. Учениците възприемат тебеширения образ, запомнят дефиницията и вече „знаят“, що е точка. Преподавателят е авторитет, геометрията е строга наука, следователно за някакво съмнение във верността на дефиницията и дума не може да става. Значи, ясно е що е точка.

Но ако един геометър от величината на Гауса, Лобачевски, Римана, чуеше тази „кратка и ясна“ дефиниция за точката, която учениците възприемат така непосредствено и просто, сигурно би се усмихнал. Би се усмихнал и същевременно би завидел на онази безметежна увереност, с която учениците повтарят тази толкова ясна за тях дефиниция. Защото за него, геометъра, човека, който съзерцава геометрически света - все едно дали той се казва Евклид, Аполониус, Декарт или Риман - точката е такава тъмна загадка, до която стигне ли - и почва да губи съзнание. И геометърът се усмихва. Защото той е, който е създал тази дефиниция - така бледа, така немощна всъщност - създал я е с едничката смисъл да съдържа думи, понятия, които да могат да се преведат геометрически, чрез конкретни, измерими величини. „Точката няма измерения“, определя той. Това значи, че отнесена към една координатна или изобщо измерителна система, нейните координати са нули. Все пак числа. Така определя геометърът точката.

Ала зад геометъра седи човешкият ум. Зад човешкия ум, стои човешкият дух, зад човешкия дух - Мировият Дух.

И затова мислещите синове на Запада, когато разглеждат последните изводи на математичната физика, изразени в редица диференциални уравнения, и основните положения на формалната логика и гносеологията, откриват, че те в края на краищата съвпадат със структурата на човешкия ум.

Човекът постига сам себе си в света. Неговият дух е, който твори и образи и понятия и символи, чрез които съзерцава света.

Човешкият дух е, който създава и наука и изкуства и религии и обществени строеве.

Ето защо човекът, у когото се е пробудил духа, не си „прави кумир от нищо, което е долу на земята или горе на небето“. Ето защо, заживял в Дух и Истина, той „не се кланя Богу ни в Йерусалим ни в Самария“.

Йерусалим - това са догматичните обредни религии. Самария - научните хипотези, схематичните теории, които се сменят една по друга, в усилията си да обяснят действителността.

Това са „градове“ - човешки култури, човешки творения на държавна уредба и обществен строй.

Днес, както и отколе, хората се кланят ту в „Йерусалим“, ту в „Самария“, ту в едни, ту в други капища, ту пред един, ту пред друг кумир. И не само се кланят, а и водят люти, кървави борби за надмощие - на „Йерусалим“ или „Самария",

Ала струва ли си да се бори човек за идоли, струва ли си да се бори за картини, за прости умствени гледки, които да иска да фиксира и увековечи?

Защото какво друго, ако не една картина за света ни дава една научна теория? Хубаво е да се съзерцават картините за света - и не само съвременните, а и на миналите културни епохи - защото са творения на човешкия ум, на съзерцаващия дух на човека. Но напразно тесногръдите привърженици на известни философски системи и научни теории искат да ги въздигнат в нещо абсолютно, което изчерпва без остатък действителността. Напразно и фанатизираните привърженици на обредните религии, на разните църкви, които отгоре на това са и национални, искат да се затвърдят в съзнанието на хората като „най-прави“.

Всеки религиозен култ, с всичкият му церемониал и обредност, не е нищо друго, освен една магична драма, в която вземат активно участие - освен актьорите-свещенослужители - и самите верующи. Които са я създали, са били майстори. Те дълбоко са разбирали магията на култа.

Ала зад всеки религиозен култ, зад всяка ритуална драма седи една действителна, истинска драма - животът на един Богочовек.

Да не беше животът на Христа, нямаше да има и помен дори от тази религиозна драма, която днес се нарича християнски култ. Ала всъщност има само една жива драма - животът на Христа. Нея Той написа с кръвта си. Всички ония, които се наричат християни, чрез християнският култ, присътствуват само на представленията на тази драма.

Тия представления биха били полезни и ценни, стига актьорите да бяха добри. И стига - като във всеки театър - да нямаше толкова задкулисни работи.

Всички театри в света са пропадали заради ония дела, които се вършат зад кулисите.

И така е: един живее драмата на истинската сцена на живота, друг я пише, трети я играят и печелят пари.

Ала човекът, който е разбрал тази истина, напуща театралните зрелища с техния лъжлив патос и влиза в живота, за да се приготви и той на свой ред да изиграе на великата му сцена, своята жизнена драма.

Г.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...