Jump to content

ИМА ЛИ СМИСЪЛ НАУКАТА - Д-Р ЕЛ.Р.КОЕН


Recommended Posts

Д-р Ел. Р. Коен

Има ли смисъл науката

Ето един въпрос, на който не е съвсем лесно да се отговори. Защото, да се отрече, че науката има свой собствен смисъл ще рече да отнемеш от съвременното човечество най-големия бог, какъвто е „чистата" наука. Да потвърдиш пък, че науката има смисъл, човек рискова да изпадне в неловкото положение да не може да докаже това свое твърдение.

Научното знание в древността и през средните векове е било интегрално, универсално. Всеки малък факт се е съпоставял с цялата вселена, с божеството, с истината. И затова тогава се е дирил философския камък, елексирът на живота, безсмъртие и пр. Това научно дирене е било тясно свързано с религията, разбира се не с официалните черковни схващания на времето. Ориентирана така, или бидейки под влиянието на едни вечни положения, каквито съществуват в религията, науката на древността и средновековието се е стремила към тях. Тя е имала, следователно, свой смисъл. Учените тогава са дирили божествения промисъл във всичко сътворено, за да живеят в пълна хармония с него.

През 19 век вследствие натрупването на много факти, които са се считали, че са в пълно противоречие със средновековната мисъл, отрече се досущ цялото знание на миналото, отрече се, следователно и смисъла, който го е вдъхновявало. Знанието на 19 век беше аналитично. Установиха се молекулите и атомите. Впрегна се парата в двигателни машини. Физическата природа, изобщо, беше най-големия обект на всестранно проучване. То тръгна бързо, с главоломна, шеметна бързина. Така шеметно, както е било шеметно нещо пущането на първата железница. Този голям темп в изучаването на външната природа, без съмнение създаде и отношението към знанието, което е било преди. Тръгна се в друга насока, не можеше да не се скъса със старото. Отрече се смисъла на древното и средновековно знание. Отрече се интегралността, която го одушевяваше, отрече се възможността да съществува нещо повече зад видимата природа, което именно да бъде цел за изучаване, да бъде смисъл в знанието, в науката на 19 век. Придоби ли науката друг по-добър, по-прав, по-близък до истината смисъл. Можем да кажем със сигурност - не! Защото изучаването на видимата природа тръгна по един път на пълна случайност. Ти не знаеш какво трябва да дириш и да постигнеш, но изучаваш нещата, явленията сами за себе си. Един вид „наука за наука". Това, разбира се не може да бъде смисъл, защото не може да бъде дори и самоцел. Едва към края на миналия век разните факти във всевъзможните научни дисциплини бидоха по-добре систематизирани и се очертаха границите на изучаване на дадена наука. Изпъкна, някак си по само себе си, една цел, един смисъл за всяка наука. И колкото да считаме, че тази цел се преследва най-системно, че с нея се гони истината в този кръг на мислене и изучаване, все пак ние виждаме, че във всички научни дисциплини, установяването на истината е едно напълно случайно нещо.

Менделеев в зависимост от закона на периодичността предсказа свойствата на елемента радий, който се откри в последствие от съпрузите в Кюри. Трябва, обаче, да установим, че самото откриване на радия от мадам Кюри от уранови руди е напълно случайно нещо. Примери от този род съществуват извънредно много. Негли те са най-многото в развитието на съвременната наука. Всички открития, научни истини и факти са резултат на упорен труд, на системни изучвания в дадена насока, Ала никога досега в модерно време, не са били резултат на една определена цел, към която да се е вървяло. Едва в ново време витализмът поставя една цел, към която са насочени всичките усилия на научното издирване. С него, с витализма, на науката, като цялост се възвръща загубената интегралност, загубения по-пълен път за установяване на истината - интегралната истина за живота, за насоките на мисълта и творчеството.

В туй отношение ние виждаме какъв голям подем съществува у много по-углъбени хора на науката. Този подем за углъбяване, за разширяване и извисяване на кръгозора е подет независимо както от учени, така и от писатели и философи. Ще споменем само за делото на двама, различни първоначално по кръга на работа, а сега независимо един от друг напълно сходни по единство на своите изводи. Те са големият писател Морис Метерлинк и големият учен Едгард Даке. В душата на Метерлинк е внедрена углъбената мисъл. Той като писател не разделя физическото от душевното. Напротив, той навсякъде подчертава силната намеса на душевното във всяка проява на физическото. Нещо повече, физическото за него е само една символическа проява на душевното, на метафизическото. Това основно положение Метерлинк подчертава наново с дебели линии в своите множество книги третиращи научни проблеми, които той пише от десетина-петнадесет години.Ние познаваме чудно хубавите му книги, написани в този дух. Някои измежду тях са: „Мъдростта и предопределението", „Погребаният храм", „Смъртта", „Великата тайна", „Животът на пространството", „Великата феерия",„Животът на термитите", „Разумността на цветята" и мн. др. във всички тези книги Мор. Метерлинк се стреми да проникне във всяка най-малка проява на животно, растение, човек, небесно явление или такива в света на най-малкото, в света на инфинитесималните величини - атоми, електрони, корпускули, йони, неурони, ако щете кванти и „супракванти" и да установи и да се възхити от разума, който Ги одушевява. Трябва да се четат неговите книги с внимание и без предразсъдъци, за да може човек да се приобщи наистина с великия разум, който работи навсякъде в природата. Писателят, драматургът Метерлинк сложи своя вдъхновен пръст в областта на съвременното научно знание и внесе един смисъл в него. Този смисъл е без съмнение метафизичен, защото ние виждаме само проявата на разумното, което оживява нещата, но „Разумното" съществува. И към него трябва да бъде крайната цел на научното издирване. Това прави Метерлинк, заедно с хиляди други които не споменаваме тук. В този смисъл практицизма, който съществува в съвременната наука не е никакъв научен смисъл, защото това не е установяване на истината, а само приложение на събрани факти. При това този научен практицизъм пречи за едно правилно миросъзерцание. Той създава и всички егоцентрични тежнения в човека.

Едгард Даке, написа в последните десет години, между многото специално научни трудове, три книги, които обръщат погледа на човека, излизайки от установените факти към света на метафизичното. Даке е палеонтолог и геолог от голям калибър. Професор в Мюнхенския университет и световно известен учен. Материалът, с който работи е предимно из палеонтологията и геологията. Това са науки, които са допринесли най-много за установяване схващанията върху развитието, еволюцията в организмовия свят. В поменатите три книги: „Natur und Seele" („Природа и душа" - един принос към магично светоучение), „Leben als Simbol" („Животът като символ" — метафизика на едно учение на развитието) и „Urvelt Sage und Menschheit" („Първичен свят, Мит и Човечество" — едно природонаучно-метафизично изучаване), Даке с много факти ни води към метафизичното.

Последната книга - „Първичен свят, митове и човечество", Даке посвещава на „тези, които признават, че истинското разбиране е вяра". Още в предговора срещаме следната мисъл, която е легнала в основата на цялата книга и светогледа на автора: „Науката като такава, било то и най-простото описание на нещо, може, в своя стремеж за чисто познание, да има само метафизичен смисъл - или тя няма никакъв". И по-нататък: „Да се хвърли мост между външното природонаучно към вътрешното-метафизично не е нещо трудно". В първата глава: „Теория и наука", срещаме между другото тези основни мисли: „Така ние оставаме вечно странствуващи. Тия дори, които дирят нови пътеки, те са „мечтаещите с голямата вяра". Ние всички сме вярващи, обаче, всеки от различно гледище, в зависимост от рождения час на своя духовен живот, под различна звезда на неговия зенит, с различен акорд и с различна сила. Науката живее чрез вяра - или, инак, тя само вегетира и трупа факти, или умира. Днес човек не може да мисли и изчислява с атоми и кванта, или да говори за историята на развитието на живота, ако той не вярва в тях и не би имал предварително една теория, преди още да открие нови по-дълбоки и задоволяващи факти",

„Гениално схванатата идейна картина е винаги най-ярката, живата, първичната. Обосновката и научното облекло, с което идеята се облича в последствие, е донесено отвънка, зависещо от материала, от временните обстоятелства, от научните начини на израз, от образованието и школовката. Идеята, в платоновско схващане е вътрешната действителност лежаща в нещата и съществата. В трансцедентната сфера на идеите се намира за наблюдателния дух взаимната зависимост между същността и природата в своите-в видими единични части. Така външната природа се явява като едно сходство, като първичен образ на Идеята. Който схваща живата същност на един природонаучен род, с това и неговата идея в платоновски смисъл, за него видовете и индивидите са само символи. Природонаучният емпиричен свят е един символичен свят от образи на непосредствено живо действуващите иде и".

„Пътят към истинското познание, към мъдростта е бил от време и ще бъде винаги в бъдеще само един: жива религия. По този начин всичко от само себе си дири пътя към метафизиката. Всичко, което казваме и мислим - ние всички, дирим в основата му - религия, доколкото ние мислим истината и пламенно искаме".

„Науката на 19 век е имала за цел да установи външния ред на световната картина; да установи механизма на външните сбития; по-добре казано: да нахвърли един светоглед въз основа на механизма. Вложеният капитал във всичките тези големи изучвания, открития, практически резултати, остана един и същ. Напротив, ние имаме всичките тези големи постижения за да станем многократно по-бедни душевно. И днес ние наново питаме: Що е истина? - Това самосъзнание води винаги назад към първоизвора, към религията. Там оживява наново Аз-а, човекът, единството. Вътрешно изживяното единство е във вяра. Тя е непосредствена, понеже не е опитност, добита чрез сетивата; това е наука, това е истина. Вътрешната страна на природата сме ние самите. Същината на човека е мярката и същината на нещата.

Истина е само онова, което е извън времето".

Ние изнесохме схващанията на Айнщайн, изложени в неговата книга: „Моят светоглед"[1]. Той също счита себе си, от гледището на „космическата религиозност", както той нарича това единение на човека с всемира, измежду „най-религиозните хора на земята". Айнщайн вижда смисъла на науката само, ако тя служи на доброто, красотата и истината. Ако тя може да ни разкрие неразбулената мистерия на живота, ако може да ни приобщи с разума, който съществува в природата.

Ханс Дриш, в отговора на критиките срещу неовитализма, печатан в „Centralblatt für Biologie" през 1927 год., казва, че той е от 1917 год. убеден метафизик. И той гради науката и философията си на базата на един чисто метафизичен смисъл. Животът е нещо повече от материята, от механизма, в който се проявява. Той е вечен, той тика развитието към една цел. В развитието има целесъобразност, следователно, животът в своята основа е не само вечен, но и разумен .

Целият учен свят с бавни крачки, но сигурно идва да установи, че цялото тяхно „учено" дело няма никакъв смисъл. Трябва да се вгледаме дълбоко в резултатите от цялата съвременна наука, която води към разрушението на света, за да се убедим, че няма никакъв смисъл.

Само един метафизичен смисъл на науката е в състояние да й възвърне загубената душа и да оползотвори вложените за нейни цели капитали - човешки средства, неуморен труд и хиляди други жертви и животи.

---------------------------

[1] вж. Сп. Житно Зърно, год. IX. кн. 1.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...