НЕРАВЕНСТВО - GEORG NORDMANN

[valiamaria]

Georg Nordmann

НЕРАВЕНСТВОТО

(есе)

Планинският поток се провира с шум между камъните, бълболи, плиска и бяга надолу към долината, като с тоя неспирен бяг създава най-приятното и най-примамливото в тоя кът.

Няма по-скъпо нещо в тоя час на усамотение всред све¬жите борики и тихата милувка на синьото небе, от това шумоление и тая нестихваща песен на водата, която слиза надолу. В чувството на благодарност, което човек подсъзнателно храни в душата си в такива часове, дял има и идеята за великото неравенство в света и живота. Законът за гравитацията и неравенството на земната кора са причината за тоя живот на планината и тая пълен на слизащия поток. Той е най-властният пазач, който не пропуща нищо да по¬бегне от земята. Той зове непрестанно към тъмния център на на¬шата прамайка. Тия бликнали води, които дирят морето, за да при-тихнат там, да се слеят с огромната му снага и да заживеят неговия живот - тихата отпуснатост под синия лазур или страш¬ните му бури под студения и дързък бич на ветровете.

Ако земята беше устроена без тия по-високи и по-низки места, ако нямаше долини и възвисени планински вериги, един от най-динамичните процеси в природата - движението на водата щеше да запре завинаги. За винаги щяха да занемеят песните на реките и планинските потоци.

Идеята за равенството е идея, която може да се разпростре само върху факта, че водата е всякъде вода, все същата стихия, но едничко само неравенството е, което създава нейния богат динамичен живот - нейната красота. Без него тя би лежала няма, инертна и неподвижна в басейните, покрита със зелените петна на мухъл и изоставеност.

Свечерява се. Планинският вятър слиза надолу по склоно¬вете, навежда главиците на цъфналите планински цветя, зашумява в клоните на дърветата и облъхва лицето със свежа милувка. Пак неравенството се възправя като причинител на това явление. Неравен¬ството в нагряването на земната кора, различният барометричен натиск създават атмосферните течения. Все тоя стремеж към уеднаквяване, към изравнение, всякога подновяван, всякога неосъществим от никого и никъде, създава живота и деятелността в природата.

Няма разлика във въздуха - той е навсякъде еднакъв. Но не¬равенството на страничните условия, в които попада той, създава непреодолимия стремеж за сливане - лекият зефир, планинският фьон, морските бризи, мусоните и жестоките урагани, които помитат цели селища. Без това неравенство цялата въздушна маса щеше да лежи в безмълвна неподвижност, без красотата на вечерното полъхване, без тоя загадъчен и галещ шум на листата и без песента на островърхите борики.

Каква безкрайна върволица от процеси в „живата" и „мъртва" природа почиват върху този факт. Всички топлинни процеси, елек¬тричеството, което тътне по облаците и поразява със страшен трясък вековни дънери и скали; електричеството, което бяга по тънката жица от централата до шумния град, движи трамваите, влако¬вете, блести по булевардите разточително и ярко, играе в много¬цветните огньове на рекламите, пренася човешките мисли, песни, ра¬дости и тревоги от материк до материк, прави да гърми фабрич¬ната сграда със суровия метален грохот на машините - съществува и създава всичко това все заради неравенството и поради тоя непобедим стремеж към уеднаквяване, сливане и единение, което трае миг. Електроните и тук са все същи - равенство в техния елементарен живот, но във вечна борба с неравенството, което създава електрическите чудеса на нашата епоха.

Какъв процес е Любовта между хората? Ако бихме имали очи и сетива, с които може да се проникне в тайниците на човека, ние бихме открили там без друго великия облик на едно свещено неравенство, едно взаимно търсене, един стихиен бяг от душа до душа, бяг, който се стреми да разкрие някаква тайна или сми¬съла на едно духовно насищане.

Като изоставим настрана стремежа между полове, чрез който природата работи за своя развой, където външното различие е очебийно, където морфологични и неизследвани психични различия са грамаден фактор, ние виждаме в чисто духовния живот тая жажда. В някакво електромагнитно поле мислите, чувствата и копнежите непрекъснато се догонват, трагически не се достигат, а свещеният наклон, по който буйно текат водите на Духа, остава все същ.

Във всяка любов преди всичко властно и непобедимо се явява стремеж към опознаване, към всестранно духовно или чувствено сливане. Никоя власт не може да премахне това търсене, което в по-простите индивиди се очертава като грубо любопитство, алчност да се знае всичко за любимото същество. А в по-възвишените на¬тури, като едно по-фино проникване чрез интелекта, чувствата, интуицията в един нов, чужд свят.

Какво би представлявал светът, ако нямаше това различие, тая полярност и тоя наклон? Защо хората понякога си омръзват? Кога може да настъпи такова нещо? Такъв нерадостен миг идва след напълно опознаване, каквото е възможно само в обикновени статични, нетворчески натури. Такова опознаване и апатия не могат да настъпят между динамични, в истинския смисъл на думата, живи човешки същества. Такива индивиди са творческа, а творчеството е най-мощният белег на вечността. Творец е не само онзи, който се е отдал на някое от изкуствата и науката. Творец е всеки човек, у когото бликат обилните води на размисъл, който живее и трепти със смисъла, трагизма и възторга на всеки побягнал миг. Такива хора са винаги нови, свежи и непостижими. Те винаги са наши, зоват ни, но винаги между тях и нас съществува наклонът, по който бликат водите на слизащия планински поток.

Да обичаш, значи да станеш проводник на един по-висш живот, да станеш деец в един процес, който изгаря непотре¬бните тлъстини на инертността и да напуснеш черупката на едно вегетативно, полуживотинско съществуване.

На най-високо стъпало стои една любов, с която трудно може да се похвалим. За нея четем в далечните писания. Казват, че и сега тя живее на земята - някакви свръхчовешки същества са забравили своето лично аз и се превръщат на копнеж за сливане с безкрайната обич на всемира.

Както метеорът бива грабнат от властните притегателни сили на земята и в своя стремителен бяг бива запалван и превърнат в прах от огъня на своята собствена скорост, така и тия човешки същества, грабнати от притегателната сила на мировото сърце, се запалват и изгарят в своя собствен възторг, но оставят във ве¬ковете скъпия спомен за една блестяща черта по тъмния свод на небето, която черта е сочила нов път и нови надежди за човеците.