ПОСЛЕДНОТО ПОСВЕЩЕНИЕ НА САВАОТ-БЕН-АБУ - БУЧА БЕХАР

[valiamaria]

Буча Бехар

ПОСЛЕДНОТО ПОСВЕЩЕНИЕ НА САВАОТ - БЕН - АБУ

В царството на знаменития цар Елмур, един от най-великите и мощни царе на времето, се разнесе като светкавица една страшна вест, която покри с печал цялата страна. По тихите и безлюдни улици на малките и големите градове, потънали в покой и мълчание, сега се носеше тропотът на бързи коне, чиито ездачи възвестяваха по кръстопътищата тъжната вест. Единствената дъщеря на Елмур, Великия владетел на страната, Елмира, се беше разболяла от най-ужасната болест и царят обещаваше голяма награда на този, който се наеме да я излекува.

Наистина, болестта на младата царкиня Елмира беше ужасна; затова царят беше заповядал да изнесат всички огледала, които се намираха в двореца. Царкинята не биваше да види поражението на своята рядка хубост. Сам той царят, рядко вече отиваше при нея. Ден и нощ до неговата стая стигаха нейните стенания. Неговата скръб беше неизмерима; тя се изливаше в горчиви сълзи, които безспирно се лееха от неговите очи. Какво можеше да направи нещастният баща? Той беше готов да пожертвува половината от царството си, би дал и царската си корона на този, който би спасил живота на неговата любима дъщеря.

Идваха лекари от всичките краища на неговата страна, идваха и от най-отдалечените места на съседни царства, оттатък горещата пустиня, с мудни кервани; идваха тъмнокожи факири, мургави старици, вълшебници, жреци и гадатели, но напразно. Болестта разяждаше бавно, но сигурно младото тяло на царкинята; лицето ù всеки ден се обезобразяваше, ставаше неузнаваемо. Нямаше вече следа от първата красота, която пленяваше сърцата на много царски синове - красота, която караше народът да трепне от възхищение и възторг, когато тя минаваше горда и самоуверена на своя кон, който умело управляваше, както би могла да управлява царството на своя баща. Тогава и млади, и стари, и бедни, и богати, оставяха за миг работата си и се тълпяха по улиците, за да видят неземната хубост на младата царкиня Елмира.

Наред с всичките, които се трупаха около нея, било когато излизаше сама, или със свитата си, потънала в разкош и блясък, излизаше и един млад, бедно облечен човек, със стройно тяло, широки рамене, с високо вдигната глава, правилни линии на мургавото си лице, с дълбоки и светли очи като на планински езера, които гледаха само царкинята; те не виждаха нищо друго. Не веднъж той излизаше, не веднъж той придружаваше мълчаливо нейната свита като верен паж. Връщаше се, когато слънцето прибираше своя пурпур, така щедро посипан върху целия град и едва, когато и последната човешка сянка се изгубваше в здрача на настъпващата вечер, той се упътваше мудно към своята бедна хижа. Казваше се Саваот-Бен-Абу.

Бедният Саваот-Бен-Абу, непознат и самотен, чужд всред кипежа на една мощна столица, странник, слязъл от небесните селения между хора, които нямаха нищо общо с него и с неговата съдба. Само той знаеше, какво чакаше, какво искаше, и какво търсеше. Никой не виждаше под бедната и обикновена дреха на Бен-Абу ученика на знаменит Учител, посветен във Великото учение, който очакваше последното си посвещение. Нито царят подозираше неговото съществувание, нито царкинята можеше да види под неговата обикновена дреха гордата осанка и достойнството на посветен.

Всеки път, когато Саваот-Бен-Абу изпращаше красавицата, той се връщаше потънал в размисъл и печал. „И тоя път не успях", мълвиха неговите устни. Навеждаше уморената си глава и с углъбен поглед в неизмеримите простори, Саваот-Бен-Абу се пренасяше в своята родина. Далеч там, в недрата на шеметни планини, където зареян всред планинските усои се издигаше величествената сграда на големия храм, където той се учеше. Там той виждаше своя Учител, който му даваше последните наставления; това беше денят, когато той трябваше да слезе в царството на Елмур. Той слушаше още последните му думи, и всяка една от тях звучеше като жив тон; отронваха се като дивна песен. Имаха цената на скъпоценни бисери, изливаха се като благодатен дъжд, като тих ветрец, като слънчев лъч. Той му казваше:

— Ти ще станеш посветен и ще бъдеш приет в великото братство на светлината, но ти предстои последно изпитание, последното посвещение, след което твоят път ще бъде чист и ледът под твоите нозе ще се разтопи. Върви, през мен ще минеш ти. Аз ще бъда с теб!

За това той слезе в царството на Елмур за да изпълни свещената задача, която се състоеше в следното: Саваот-Бен-Абу трябваше да накара младата царкиня Елмира да се влюби в него, бедния, никому непознат чужденец. И ето години вече той стои и чака, без да може да привлече нейното внимание, без да се добере до онова, което ще улесни неговата мисия. Той употреби всичките си усилия, приложи всичките си познания, но напразно. Никога тя не спре погледа си върху него, никога нейните очи не уловиха тъжния поглед на Бен-Абу. Тя беше недосегаема в своето царско величие и никога, разбира се тя не попита, кой е тоя беден и млад човек, който покорно и мълчаливо я следваше по всичките улици. Много късно той разбра, че тя никога не ще го забележи в тези дрехи на простосмъртен; за другите уви, тя нямаше очи. А за разкошна мантия, обшита със злато и рубин, Бен-Абу нямаше пари. Тя трябваше да го обикне такъв, какъвто беше.

Когато годините се изминаха и се трупаха като неговите жизнени мисли, които изпълваха сърцето и се силеха да обезверят крепък дух, той чу тръбата на царския глашатай, който известяваше печалната вест. Царската дъщеря, любимата и единствена рожба на Елмур, лежеше на смъртно легло. Той се отдалечи тогава дваж по-нещастен. Сега вече надеждата, че царската дъщеря ще се влюби в него, съвсем изчезна. А той искаше само това. Боже мой, само това - любовта на нейното младо сърце, след което той ще си отпътува за своята страна. Как не виждаше тя, как не разбра и не трепна нейното сърце! Така в своята безнадеждност и отчаяние той остана край нейния дворец с някаква специална надежда в дълбочината на своята душа. Всяка сутрин той пръв узнаваше за хода на нейната болест.

И ето през една свежа пролетна сутрин, царският пратеник съобщаваше с указ желанието на младата царкиня. Тя обещава да обикне тоя, който можел да я излекува.

Саваот-Бен-Абу пръв чу това. За миг небето и земята се промениха, и без да мисли, без да сети и разбере, какво става с него, той се втурна към царския дворец, където царската стража се мъчеше да спре неговото ранно и шумно нахълтване.

— Пуснете ме, казваше той, искам да видя веднага царя. Дочул глъч, царят дойде и разбра, какво искаше ранният посетител.

— Пуснете го!

— Царю, рече Бен-Абу, аз ще излекувам вашата дъщеря. Пуснете ме при нея.

Царят погледна бедния младеж, който нямаше вид нито на лекар, нито на знахар или жрец, но той видя две необикновено светли очи, които горяха като две блестящи слънца. И без да го разпита, той заповяда да го заведат при болната царкиня.

Когато Саваот-Бен-Абу влезе в нейната стая, потънала в разкош, злато и коприна, царкинята обърна очи към него и той я видя, видя я добре и не повярва на очите си. Пред себе си той виждаше една жена, едно неузнаваемо човешко създание, поразено от най-страшната болест, каквато съществуваше на земята. Едвам сега той разбра, че царкинята беше болна от проказа; едвам сега той разбра безумието на своята постъпка, която можеше да му струва живота; едвам сега видя безумната мисъл да възвърне здравето на смъртно болната княгиня. Първото му желание беше да напусне царския дворец на часа и да се откаже от мисълта и желанието да я излекува. И ето, преди да извърне глава, в същия този миг, той видя в простора шеметните върхове на любимите планини, усети свежия планински въздух, чийто животворни струи заляха неговите гърди. Той въздъхна леко, сърцето му заби радостно и той разбра, че сега или никога не ще разреши своята задача. Изпълнен с гореща вяра, готов да даде своята чиста и млада кръв за нея. той се приближи до тая, която безжизнено лежеше на богатото легло. Саваот-Бен-Абу в тоя миг беше забравил всичко, освен това, че тя трябваше да оздравее. Тогава той се наведе тихо и безшумно над нея и леко като ухание на пролетен зефир, Саваот-Бен-Абу целуна болната царкиня.

И чудото стана. Царкинята Елмира, полуотвори очи и погледна тоя, който вливаше потоци жизнени сили в нейното изнурено тяло. Това той можеше да направи тогава, когато трябваше да изпълни един върховен закон.

В нейната душа се преливаха хиляди тонове, в сърцето ù някой запя чудна песен. Тя стана бавно и лъчезарна от хубост и здраве, кротко протегна ръце към своя спасител. Нейните устни мълвяха свещените слова, които Бен-Абу дълго беше чакал. Те прозвучаха като победна песен, като празничен звън, като небесен хор, който възвестяваше жадуваната и очакваната радост.

Колко време продължи това? Никой не знаеше. Вечност или миг?!

Когато царят влезна при дъщеря си, тя беше изправена с устремени очи в далечината, където се губеше един скъп за нея образ. Саваот-Бен-Абу се отдалечаваше все повече и повече от нея, губеше се в белината на заснежените поля, нагоре към високите върхове на непознати планини. Изчезваше за винаги.

Учуден и смаян, царят я гледаше с безкрайна радост и удивление, не вярващ на очите си. Приближи се до нея, прегърна я, погледна я и ясно като слънчев ден, той видя в нейните очи толкова жизненост, колкото и скръб. Две сълзи се отрониха от тях. Те бяха горещи и едри. Тяхната топлина можеше да стопи всичкия лед по пътя на Саваот-Бен-Абу и в сърцето на една млада жена, дъщерята на Елмур, така както неговата целувка разтопи страшната ù болест.