СТИХОВЕ - Д. АНТОНОВА И S

[valiamaria]

Д. Антонова

ЕДИН И СЪЩ

Един и същ, и в зимата, и в слънчевото лято,

Един и същ, и неизменен.

Ти бдиш със бащинска грижливост.

над пътя ни красив и неотменен.

 

Един и същ, и в пролетната песен,

и в есенния труд, и в зимната неволя,

в покоя на нощта, и в нейното мълчание,

и в мрачния затвор, и в песните на воля.

 

Един и същ, над всичко Ти с усмивка

ръката си простираш неизменна,

над цветето, над бора, океана,

над слънцето и цялата вселена.

 

Един и същ във знойната пустиня,

в градините, плода където зрее,

и в царството на ледниците вечни,

и в царството, където слънце грее.

 

Един и същ в зефира, който гали,

във вятъра и в бурята ревяща,

Един и същ, над всичко Ти простираш

Ръката си любяща.

БЛАГОУХАНИЕ

Благоухание, излитнало навънка,

из чашката на малкия цветец,

разнесено широко над земята

от тихия и нежния ветрец.

 

Благоухание, лъх пролетен и милващ,

ти жива реч на чудния живот,

любовен смях на цветето невинно,

на сладкия, узрял и сочен плод.

 

Кажи, ти реч излязла из устата

на светлия, красивия младеж,

Живот наречен, влюбен в красотата,

с един нестихващ, жив копнеж.

 

Кажи, под чий замах си тъй замайващ

и все пак чист, неуловим?

Под чий замах си вечно буден,

и вечно ласкав и любим?

 

В чий зов се вслушваш ти покорно,

та свойта обич ти едва

пошепнал никому, отлиташ

далече в мир и тишина?

 

Чий зов ти слушаш непрестанно

и следваш нежния ветрец,

от първий път, кога се раждаш

във чашката на малкия цетец?

 

Чий зов, кажи, о лъх божествен,

дълбоко вдъхнат от гръдта,

стаил се в зимата, отново

възкръснал в пролетта?

НЕ ПИТАЙ!

Не питай, защо са вълните в морето,

И скритите бури в сърцето,

И скърби защо те заливат, не питай,

Почакай, ще светне небето!

 

Не питай, защо са нощта, тъмнините,

Замислен погледай звездите,

Защо и как идват в живота бедите

Не питай, изтрий си сълзите.

 

Не питай, а чакай усмихнат, ще влее

В душата ти светлият ангел

Великата милост на Бога, и радост

Отново у теб ще запее.

НА ТВЪРДАТА СКАЛА

На твърдата скала самотно

Израсло видях нежно цвете,

Намерило там пръст и влага,

Извило крехко стъбълце,

В обилна, мека светлина,

То къпе своето лице,

И цялото трепти доволно.

 

Замислена се спрях край него

И дълго гледах насълзена,

И сетих в себе си сразена

Скръбта, що мълчаливо нося.

На себе си аз казах: чуй,

И виж и разбери, че има

За всичко живо грижа мила.