Jump to content

Recommended Posts

ГЕОРГИ РАДЕВ

Георг Нордман

Колко е трудно да се обхване с погледа на един само човек необхватната многосложност на нечий човешки живот! Трудно е, защото ние всякога виждаме и наблюдаваме връхния слой на нечие битие, без да имаме всякога възможност да проникнем поне за миг в оная светиня на душата, където, в същност, протича истинското съществуване.

Ще се помъча да изрисувам с твърде бегли и крайно бледи линии образа на един наш отминал брат, който образ ние сега трябва да повикаме наблизо и да му отдадем нашата размисъл, нашата непресъхваща обич, а може би и легналата в сърцата ни скръб по него, защото нека си призная, скръбта, която ни посещава дори и на една железопътна гара при заминаването на любим човек, не може да не посети сърцата ни сега, когато един от най-първите приятели и работници за светлината отмина в тайното, велико и безответно за нас царство на отвъдното съществуване.

Спомням си ясно минутата, когато през 1921 год., в един прекрасен двор на град Търново, двор сияйнал от блясъка на бели премени и от възторга на едно множество, пълно с чиста жажда за светлина, аз стиснах наблизо до сенчестата чешма за първи път ръката на един строен, къдрокос младеж, чиято гъвкава походка и музикален почти говор ми направиха голямо, незабравимо впечатление.

В тая минута не подозирах, колко сърдечна и братска ще бъде дружбата ми с него и колко време ще бъде той спътник в моя живот. Из ден в ден качествата на тоя рядък по интелигентност млад човек ме завладяваха и ми импонираха все по-силно и по-силно. В дълги проникновени разкази той ме посвещаваше в тайните на своята любима небесна наука – астрологията, с която аз винаги го свързвах. Словото му бе геометрично, свежо, с изящен стил, с гъвкава грациозност, с трепетен усет за естетика. Оттогава и до сетните дни, когато го бе обхванала коварната немощ, за мене е бивало неизмеримо удоволствие да беседвам с него, защото аз винаги се потапях в естетиката и брилянтното изящество на думите, както и в необикновената проницаемост на неговата остра като стрела мисъл.

В моето съзнание Георги Радев – нашият Жорж – се очерта като всестранно надарена личност, защото тънкият му, понякога благородно строг критерий за философия, художество и музика, неговият звънтящ френски език, английските му и немски преводи, които са не по-лоши от всеки познат у нас превод, изисканите уроци по латински език, които той преподаваше на ученици и студенти, караха всеки, който идваше в контакт с него, да чувства един необикновен човек.

Не многослед началото на моята дружба с него, съдбата ни постави един до друг на университетската скамейка. Като че виждам и сега позата на моя съсед, в която той неподвижно и унесено следеше любимите за него науки. Помня блестящите му екзамени и като че чувам тихото скрибуцане на молива, под острието на който върху бялата хартия оставаха равни и съвършени в красота и изящество букви, чертежи и символни знаци.

Все пак, тия качества човек би могъл да намери отчасти и другаде, но онова, с което той бе най-ценен, най-скъп, това е неговата любов към великата истина, неговата жажда да знае, неговата твърдост и решение да отдаде живота си изцяло като син на виделината за великото и безмълвно дело на светлите избраници, които работят за новото царство на обичта и мира върху земята. Той копнееше да стане ученик на своя учител, ученик на Христа, на Любовта.

Пред мене сега стоят безкрайните, окъпани в слънце полета на приморските южни равнини. По тия поля се люлеят зрелите златни класове на една богата жетва. Една група младежи от осем души въртят сърповете, прибират снопите, пълнят хамбарите. Наблизо край нас работи и той, жилав и мургав от яркото слънце. Ние правехме един привидно наивен опит да създадем модел на братски комунален живот. Резултатите от тоя опит ние отнесохме в душите си. Тогава чак се опознахме, а нашите тихи разговори в смълчания двор, над който като гроздове висяха летните съзвездия, ще останат като шепнения в храм. Ние спяхме в ръжена слама, в прости сайванти, но сънищата ни бяха приказни царства, където ние гонехме бялата птица на един висок идеал, еднакво влюбени в него, както не сме били влюбени никога в своя живот. И в свободните часове, след като изпявахме нашите песни, след като напълвахме душите си със слънце – той – къдрокосият, мургав жътвар, – вземаше в рака молива и потъваше отново в царството на любимите си звездни светове, чийто символи тълкуваше с желание да възкреси, както той казваше, една забравена наука.

Ето и една надвиснала зима. Навън лежат дебели снегове. Мълчание обвива свята. Младежите, оставили ниви, градини и широките хоризонти на равнината, са събрани отново за университетските занятия. Спомням си тая зима, в стаите на бащината ми къща. На печката ври чайникът, през завесите на облаците наднича залутано зимното слънце, а ние в някаква родилна тревога сме напрегнали мисъл. Най-после един извика: Да го наречем „Житно зърно". То е хубаво, малко, но расте, крепне и се умножава. И стана любимото списание център, фокус, който събира вече четиринадесет години усилията на мнозина, докато най-после то остана почти на ръцете на Жорж и до сетния ден, когато по неговата любима заглавка премина една скръбна сянка, а може би е капнала някъде и някоя сълза...

Трудно е да се говори за първите от тия, които поеха нагорнището, поеха служенето, поеха светия път. Думите са малки, бледи знаци, немощни символи на нашата обич, тъга или възторг! Достатъчно е да споменем само неговото име, името на Жорж, и всеки ще го почувства, защото той бе с всички близък, на всекиго бе скъп и приятен.

Той отмина, но отворете страниците на „Пътят на звездата", неговият мисловен и художествен шедьовър, и вие ще застанете лице срещу лице с Жорж. Зачетете, и вие що го почувствате в цялото му богатство и финес.

Обикнал фанатично планината, той там завърши земния си път. На планината, където, седнали край буен огън, пеехме под тържественото мълчание на звездите, планината символ на нашия път – планината едната наша радост...

Умре ще кажат хората! Отмина си по своя път, във великото царство, за където смъртта е само тъжна порта, ще кажем ние.

И тъкмо сега! Светът е раздрусан от основи. Без идеали, без надежда и радост хората ще подирят нов път и нови хоризонти. Уморени от ужасите на кървавите борби, изморени и изтощени от безпътица, човеците ще подирят, може би небесната утеха, пътят към себе си. В тия изключителни времена умът и перото на такива като него, които можеха да превеждат на лек, приемлив и красив език словото на мъдростта, бяха най-потребни, защото сега е времето, когато жетвата ще стане богата, а работниците са малко.

С тия най-леки и бледни линии аз искам да извикам образа и душата на нашия обичен приятел и брат, към който образ и душа да отправим потока на своята обич, за да блесне тя като светилник на пътя му, една малка частица от който път той премина между нас. Не ми се иска да кажа, че си отиде за винаги!

Спомням си думите на Надсон:

Той умря, но той живее,

Жертвеникът е сломен, но огънят блести.

Разбита е арфата, но акордите ù още звучат!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...