КОНТУРИТЕ НА ДУХОВНИЯ ЧОВЕК - GEORG NORDMAN

[valiamaria]

КОНТУРИТE НА ДУХОВНИЯ ЧОВЕК

Георг Нордман

За никого вече не е басня, че най-великото и най-сложно организираното единство в природата, което може да се сравни в своята пълнота и многообразие с космоса, е човекът. Няма становище, от което проучването на човека да не разкрива бездна от възможности за нови и нови постижения и нови, най-чудновати истини. Цялата грандиозна вече сграда на медицината, съставена от няколко от най-сериозните науки от една страна, психологията от друга, социологията от трета страна, както и всички науки на древността и нашата съвременност, изучават все човека. Усилията на човка да постигне себе си, са достигнали едва до външните двери на тоя сложен свят, наречен с право микрокосмос.

В настоящето кратко разглеждане, ние ще оставим прекомерно сложната физическа организация на човека, с която се занимават медици и естествоизпитатели, а ще се спрем върху общата „структура на духовния човек.

Ако излезем от една точка и се движим по линиите, които очертават неговите контури, ние ще преминем през цялата „фигура" и в много много едри линии, почти опипом, ние ще го опознаем. Нека тая изходна точка наречем начало или „азът". Тя е идентична със самочувствието ни за отделно същество, макар че в живота няма отделност, тъй като всичко плува във вътрешната същина, в медиума на един друг Аз, – огромен, необятен, и в съвършена пълнота. Тоя Аз е самата световна хармония, чистата прелест и съвършената музика.

За нас е ясно, че вътрешният „аз" е господар на живота, но пътищата, по които той може да се изяви навън в конкретните полета на живота, са три. Те са известни на философите от памтивека и се наричат разум, чувство и воля. Разумът, който някои считат за начало и край, за алфа и омега на битието, е само една дейност на духа, при която лъч от светлина прониква в мрачното море на неизвестното и го оформя в конкретни образи. Разумът, това е обличане във форма на безформеното, различаване на отделностите, събирането им в единство и изграждането физиономията на обективния свят като цяло. И разумът има гами и спектри. Имаме низш, конкретен ум, както и абстрактно мислене, което поста в царството на идеите. Двете най-съществени деятелности на конкретния ум са анализ и синтез. Аналитичната и синтетичната мисъл създават цялата сграда на науката. Научната деятелност се състои в това, да се открие нещо, да се анализира (изследва) и да се намери причинната му връзка с цялото. Човек може да бъде добър събирач на факти, добър класификатор на отделни феномени, но той не ще върши синтезираща и научна деятелност, ако тия отделни факти не ги сглоби в едно, ако на отделните случаи не намери причинната връзка с цялото, защото все пак, не бива никога да се забравя, че светът е цялостно единство. Едно благодатно поле за конкретния ум, когато той не търси още дълбоката причинност на нещата, е естествознанието и Механиката. Там ние наблюдаваме отделните феномени, анализираме ги, разчленяваме общото на конкретни случаи, класифицираме и намираме зависимостта между отделните случаи. Така, по тоя път, ние формулираме природните закони. Така е изследвана част от живата и мъртва природа, за да се създаде доста сложната в наше време сграда на естествознанието. Механиката има специално место в тая работа. Тя е, както споменахме, най-яркият представител на мисловна деятелност, когато ние не се интересуваме от същината на причинителите на явленията и на силите. Силата е нещо твърде абстрактно, но действията на силите съставляват цялата панорама на видимия свят, който свят съвсем погрешно някои наши съвременници наричат механичен.

Най-първият опит на първобитния човек е бил из областта на механиката. В желанието си да си помогне в своя катадневен бит, човекът, дори от пещерното жилище, е взел едно дърво, един камък и си помогнал при извършването на някаква работа, с което е изобретил първата машина. Изобретателността в механиката, това е най-висшата гама на конкретния ум. Тя е онова комбинативно качество на човешкото мислене, което за първи път е отделило човека от животинския свят и което качество се състои в събирането познати отделни части в едно. В тоя смисъл на думата, сложната машина представя най-чудната рожба на човешкото конкретно мислене. Машината е най-чистият паметник на конкретна гениалност и най-висшата рожба на обективния ум.

Втората клонка на мисловната дейност, това е абстрактното. Човек е надарен с качество да мисли и за невеществените неща. Никой не би могъл да даде определение на една безформена и невеществена реалност, но човешкият ум, все пак по някакъв начин мисли за нея. Ето така, ние приказваме за дух, за съвест, за истина, за сила и за безкрайност. Това показва, че човек има усет и някакво вътрешно ирационално „знание" и за неща, които са извън обсега на неговото имперично битие. Тоя факт говори и за туй, че човешкото аз иде тъкмо от тия неуловими светове, за които ние понякога имаме далечни мигновени сигнали.

Човек, независимо от това дали е учен или прост, е роден по някакъв начин с идеята за Бога. Религиозното, по-право набожното чувство е нещо, с което човек живее през целия си живот и тогава даже, когато смело го отрича. Вярата в някаква отвъдна реалност не е, както искат да ни убедят някои, едно натрапено чувство или мисъл, а нещо, с което ние заживяваме още от най-ранните дни на нашия още несъзнателен живот. Тая вяра поражда и съответната мисловна деятелност.

Бог – това е най-реалната отвлеченост, за която ние дръзваме да мислим. Бог – всеобемащата хармония и пълнота, е нашият собствен живот и нашето най-пълно Аз, което никога не постигаме.

Следващите в низходяща степен етапи на абстрактното мислене, са философията и математиката. И двете са еднакво неземни. Философията е всеки опит да се сглоби невидимия порядък от причини и последствия, а математиката е чудният свет на времето, пространството и числата. Числото е абстрактната монада на математичния свят, който като „слезе" на земята, облича се във форма и добива реалност. Пет къса от един минерал, пет стръкчета теменужки или пет човешки същества, са физически същества, са физически реалности, но това „пет", извън минерала, цветята, човека и др., е знак от един друг свят, в който живеем само с нашето абстрактно аз. Също е и с геометрията. Ние имаме само дадени възможности в свята на пространството. Всички други светове, дефинирани с пространства от по-висш разред, не са достъпни за нас, но все пак и за тях ние правим някакъв мисловен опит.

Неконкретно мислене има и в изкуствата, макар че всяко изкуство, дори и музиката е обличане в материя или допир с нея.

В наше време става често спор за стойността ни импресионистичното изкуство. Ние също не сме на страната на безразборните драскачи, но в търсенията на искрените майстори да изразят динамичното от една страна и от друга свръхземното битие, има нещо, което заслужава голямо внимание и адмирация.

Да добавим накрая, че всяко хрумване из областта на коя да е наука е изпървом ирационално докосване до света на абстракт¬ното – един лъч от „нереалността", който после става истинска реалност.

Вторият главен път, по който тръгва енергията на аза, второто и най-стихийно отправление на вътрешната природа са чув¬ствата. И тоя огромен динамичен океан има своите клонки. Преди всичко, чувствата са лични и обществени. Под лични чувства; ние вся¬кога разбираме някаква любов и привързаност. Най-висшите чувства, които спонтанно и непосредствено се проявяват, това са висшите чувства към Божественото. Някой може да възрази, че има хора, които не притежават такива чувства, но това не е истина. Хората най-често не осъзнават своя скрит вътрешен трепет км висшето, но той не липсва у никого. Под една или друга форма, това подсъзнателно утвърждение във всесъвършенството на една сила, която е сътворила цялото удивително многообразие на свата и го поддържа в тая неотминаваща хармония, е живо във всяка човешка душа. Няма човешко същество, което да не усеща върховния трепет, породен или пред грандиозния облик на някое природно явление, или пред картината на една човешка проява, в която личи алтруизъм и саможертва. И в единия и в другия случай, ние се докосваме до нещо надземно, което има Божествен произход. И най-големият атеист и убеден безверник, усеща потребността, в по-голяма или по-малка степен, да вярва в нещо, което стои над него, да има някакво скрито упование. Тия, които не вярват в Бога, вярват в „изключителните" познания на много човешки авторитети. И най-големите неверници, вярват в нещо, защото иначе не е възможно да се живее.

В мощния подтик на висшите чувства спада и любовта към природата, което в някои натури стига до обожествяване (пантеизъм). Обожествяването на природата не е най-висшата религия; но то е един правилен, благодатен път за досег с висшето. Човек, който живее сред природата, особено оная природа, по която няма следи от човешка ръка, научава нещо прекрасно и чисто. Той се вживява в нейния огромен изобилен и грандиозен живот и получава даро¬ве в душата си, които не могат да се назоват с думи. Какъвто и да е тоя човек, той започва да живее паралелно със своя и един друг живот, който бавно го обгръща и, според степента на своята психична отзивчивост, възприема нови елементи, които стават състав¬ка на неговото съзнание.

Закономерните и целесъобразните неща в живота на приро¬дата, нейният понякога суров, но правдив език, нейният гръмовен вик и неотразимата ù тишина, простата ù, но свята мъдрост, както и царственото ù многообразие и неописуемата красота, ни доближават по един прекрасен начин до вярата в самите нея. И ако е потребно да имаме висше усещане за вра в нещо надземно, ние ще го намерим в природата при най висок уровен и при най-пълна красота. Естествоизпитателите във всички времена и от всички клонки на природната наука, непременно получават такъв един трепет, на който дават най-различни названия, но чийто произход лежи непременно в това скрито несъзнавано чувство наречено от Гьоте обожествяване на природата (Vergöterung der Natur).

Разбира се, ония които имат едно по-дълбоко проникване в световната истина и знаят нещо повече от най-обикновените човеци, ще ви кажат, че пантеизмът е една много по-съвършена форма на идолопоклонство, защото всичко, което става в природата е само външен израз на нещо, което става в световете с много измерения, недостъпни за непосредствено наблюдение при нашия катадневен живот. За тия хора, по-чисти прояви на божественото са съграждащите сили на любовта, която уви, в наши дни има най-разновидна и чудовищно невярна интерпретация.

В гамата от висши чувства, можем да причислим особеното мистично усещане, което ни спохожда, когато се докоснем до сферите на висшия живот. Разбира се, за такива чувства могат да говорят само такива, които са имали възможност да ги изживеят като свещен трепет в някой от редките мигове на откровение. Мисля, че такива свръхемоции са преживявали всички велики творци – компози¬тори, художници, поети и изстъпленници, когато пред техните очи се е откривал, макар и за кратък миг, като око на фотографически апарат, светът на съвършената хармония.

На второ место, в личните чувства лежи индивидуалната, по¬лова обич. При мига, когато се утвърждава афинитета на едно човешко същество към друго човешко същество, играят роля много фактори. Това утвърждаване, което наричат набързо с едно име „влюбване" е резултат на един сложен вътрешен комплекс от чувства, които ние репродуцираме в един човек и един живот. Но ако ние очистим явлението от ония фактори, които имат по-висш произход, като състрадание, алтруизъм, естетичен афинитет, идейно сродство, чувства на благодарност, адмирация на духовни качества, талант и др., ще остане както при животните само полът.

Ние не бива да си правим илюзии, че влечението на половете е малка сила, която лесно се побеждава. Тоя афинитет бидейки животински и биологичен е понякога толкова могъщ, че пред него може да устои само една голяма духовна сила. Влечението на половете е стихийно, защото е първично. То има унищожаващата сила на буйна вода, която помита всичко по своя път, ако не бъде трансформирано и преведено като горна гама (не унищожено).

Има връзки в света, които почиват единствено и изключително на това влечение. Има мъже и жени (най-често мъже), в съзна¬нието на които противното същество изцяло е дефинирано като противен пол, а не като друга индивидуалност. Когато чрез някой външен дразнител, в това съзнание се пробуди споменът за него, то¬гава из лабиринта на подсъзнанието излизат всички представяй еле¬менти, чрез които това същество се оформя в своята полова привлекателност. Това с най-несигурните и най-опасните връзки между мъже и жени. Те предизвикват най-грубата анималистично проявявана ревност, която е склонна към престъпления. Такива връзки привидно са най-силните, но паралелно с отпадането на половата енергия, отпада и афинитета, отпада и „любовта", докато тия две същества се установяват като врагове.

Вторият главен клон на чувствата са обществените, които подразделяме на три: семейство, народ, човечество. Семейството, както е известно, е общежитие от първа категория т.е. най-малката общност между хората. Чувствата, които крепят едно семейство са твърде разновидни и смесени. Там има и биологична привързаност и взаимопомощ, както и твърде висши алтруистични чувства. Бащата и майката там са едновременно другари, любовници, творци на едно и също общо дело, а понякога и скрити врагове. Децата примесват един нов елемент. Те предизвикват обич, която изкупва низшите чувства, защото в създателите на семейството затрептява готовност за саможертва, която граничи понякога с висша, неземна обич. Семейството е първата обществена лаборатория, където се гради волята за колективен живот. То е една малка държава с граници, закони и обществени порядки и дори с „етнографски отлики". То, макар и елемент на голямото общежитие, понякога може да има враждебно отношение към други такива семейства и да ги преследва с необикновена жестокост. (Чети „Ромео и Жулиета"). Семейството изработва една особена психика, която става общовалидна за членовете, колкото те да са индивидуализирани, колкото склонностите им да са разновидни. Понякога, ако се вслушаме в нашия собствен глас и думи, ще открием в тях духа на нашето семейство.

На второ место е народът. Аз не ще се спирам надълго тук, защото тоя въпрос е разглеждан другаде с по-големи подробности. Не е възможно да си живял цял един живот сред даден народ, в силовото поле на неговия език, бит, историческа съдба, песни и копнежи и да си останал чужд за тях. Когато върху тоя народ се надвеси опасност, ти усещаш, как изплават чувствата ти на обич към него и готовността ти да споделиш неговата участ. Само човек с космично съзнание, който живее в свръхстратосферата, където не идат талазите на неговото земно битие, може да бъде свободен от такава привързаност. Има мигове, когато образът на Родината у някои индивиди приема неземен образ, който се съзерцава като видение.

Най-после да се докоснем до най-висшите и обществените чувства – чувството от принадлежността ти към човешкия род. Има случаи когато, намирайки се в някоя отдалечена земя, сред непознати хора, където всичко е чужди до неузнаваемост, в някакъв трагичен миг, из мрачината на пустинната самота те погледнат две очи, в които ти виждаш човка. Само той, човекът е останал тук, след като няма бащата, майката, сестрата, братът, съгражданинът, сънародникът. И ти видиш в дълбочината на тия зеници някакво далечно забравено родство. Душите мълчаливо се опознават и си протягат ръце за поздрав.

Дали хората един ден не ще направят това далечно, едва мъждукащо чувство, да се разрасне до степен на единствено и най-скъпо? Ще дойдат ли времена, когато човек в очите на друг човек, ще прочете името на Великото Едно?

Има на земята такива, които живеят с тая светла надежда.

За третия основен клон и път, изхождащ от човешкото аз – волята, няма да кажем нищо. Ние я третираме като неутрална динамична енергия, която има власт да осъществи всичко онова, за което стана дума до сега. Волята е лост на разума, оръдие на чувствата. Тя може да стане разумна, стихийна, разрушителна или съграж¬даща, в зависимост от моралната сила, разрушителната мисъл, или творческата обич, на които тя е оръдие в дадения момент.

В една книга прочетох следното: Трябва обич, която ще поиска да помага, трябва разум, който ще ни научи, как да помогнем, трябва воля, която да ни изведе от инертността само да знаем и да искаме, за да превърнем в дело всичко това.

Кой ръководи и направлява тия сили, тая троична различност у нас, чиито прояви проследихме с настоящето? Това е азът, втрешният, вечният, подложеният на вечно странствуване аз, чиято неосъзната напълно от разума, чувствата и волята цел, е да стане господар на всички инструменти и сили, за да се опознае като самоценност, излязла из великия, едничкия извор на живота. Азът е дух – той е невеществена, надимперична реалност, която е вън от измамната мрежа на време и пространство. Азът е отделност, която ще стане едно с цялото. Той е от съкровищата, където се събира чистият опит от съществуванията през вековете, за да се дойде до пълното съзнателно сливане с Божествената първопричина.