ОТДЕЛНОТО В ЦЯЛОТО-СТРЕЛЕЦ

[valiamaria]

Стрелец

ОТДЕЛНОТО В ЦЯЛОТО

На едно място Ж. Ж. Русо беше казал, че най-голямото престъпление е извършил оня незнаен човек, който пръв е забил в земята четири колци и е извикал: „Това е мое1"

Разбира се, някога човешкото общество е трябвало да се орга­низира, трябвало е да има собственост, която да се преработва и пре­творява според вложените у нейния притежател сили, трябвало е, поради низкия уровен на развитие, да се създаде мрежа от условно­сти, която да спомага човешкия напредък, но човекът накрая се показал толкова заслепен в своята собственост, че я превърнал на идол, заради който заробил дори собствената си душа. В стремежа си да притежава и да нарича свое всичко онова, до което се докосвал, той забравил, че сам е във властта на сили, които не му позволяват да надхвърли дадени граници и възможности. Човек забравя, че е изваден из небитието по силата на една свръхволя, която го е взела в своята власт и която му е дала толкова свобода в подбора на неговите деяния, колкото е необходимо, за да върши той по свой почин и стил волята, легнала в предначертанията на световния план.

Човек живее на земята като господар над всички твари, като рядко си спомня, че има обязаности към по-висшите степени на космичното съзнание. Всъщност, защо се чувствува той толкова горд и властен? Защо често казва, че има безгранична власт и защо се опитва да владее и потиска другите ?

Във всички случаи, при нашите разсъждения, ще бъде полезно да уясним положението на човека, погледнато от едно място, до което ние, заблудени в катадневната житейска игра, рядко се отправяме със своето съзнание и размисъл.

Ние всички сме храненици или пансионери в един огромен дом, на който не виждаме господаря, тъй като неговото лице е скрито, за да сме свободни в подбора на деянията си. Цял живот се пре­питаваме от енергията на слънцето, която ежеминутно се струи с голяма щедрост към земята. Всяка минута то изпраща към земята лъчиста енергия, която се равнява на близо две калории върху 1 кв. см. Около една трета от тоя приток се поглъща от земната атмосфера, а останалата пада на самата повърхност на земята. Тая енергия произвежда безчислено много промени, които поддържат гра­мадното равновесие на жизнените процеси, от които най-важни с тия, които се извършват в зелените растения.

Ние се ползуваме даром от светлината, топлината, храната и живота на слънцето, гледаме с очите си преизобилното богатство на световната красота, пием кристалните води на планинските ручеи и се радваме за това, че живеем и участвуваме в тоя велик процес на общото битие. Слънцето е в нашето сърце, то пълзи в жилите ни заедно с кръвта; топлината на нашата длан, с която милваме любимата главичка на малкото дете, е получена от горението на въглеродите в храната, съединени с кислорода на вдишания въздух. Слънцето поддържа изцяло нашия живот с чудните алхимични претворби на своята енергия, преработена в земните лаборатории, в мълча­ливата утроба на земята, откъдето се раждат чудни плодове, нате­жали от сладост и обич.

Погледнете белоцветната пролет, когато лумнат скритите сили на земята, до която се докосва слънчевия лъч, вижте палещото лято, когато по нивите се люлеят обилните класове на хляба, вслушвайте се в песента на жетвата, а после вкусете преизобилието на есента, за да разберете слънцето — неговия език, неговото могъщество, неговата преизобилна обич, с която непрестанно то дарява.

Човек живее тридесет, петдесет, осемдесет или сто години на земята и нито веднъж не му идва на ума да благодари на това велико пулсиращо сърце, защото си мисли, че всичкото това е в реда на нещата, защото не знае, че всяко нещо не идва от нищото, а се дава от щедрото и благодатно сърце, в което има любов. Който познава точните закони в природата, знае, че всяка калория топлина, всяко трепване някъде в царството на целокупното естество, е за сметка на някоя изразходвана, дадена енергия, както всяко богатство идва или от нечия щедрост, или за сметка на нечия оскъдица.

Защо тогава човека си позволява да се нарича господар на земята? Кое ни подсказва, че трябва да се отнасяме с такава безразсъдност и жестокост към по малките, които смятаме, че живеят от нашето благоволение?

От гледище на едно дълбоко вживяване във вечните истини на природата и от един морал, обоснован върху една справедливост, отлична от тая, която ние сме поставили като ръководно начало в живота си, никой, освен по-издигнатия, по-умния, по-благородния, няма право да изисква нищо от другия и то да го изисква с намерение и задача да се извърши нещо, което е насочено в посока и в полза на личното и обществено развитие. Не сме ли ние еднакво безпомощни същества без притока на оня дар от небесата, който ни прави год­ни да живеем? Затворете в една стая някой от великите диктатори в свата и го оставете гладен 10 или 15 дни. Ще видите след това една печална гледка: помътнели очи, отпуснати ръце, гъгнещ глас и разнебитена воля. Ако такъв човек живее не само със своето тяло, но и със своя дух, той и тогава ще ни покаже част от вътрешната си сила. Но колцина от тия, които сега ръководят съдбините на света и са взели в ръка камшика на повелята, имат източника на своето вдъхновение в царството на идеите, а не в царството на личния егоизъм?

Какво изисква големият план на живота от нас — отделните атоми на цялото? Какъв е смисълът на тоя кръговрат на световната енергия, на тия неописуемо много и разнообразни процеси в природата? От всички отговори, които човеците са си давали в неизбродния низ на вековете, най-щастливо налучканият е оня, на когото резонира нашето сърце, нашият неосъзнат винаги вътрешен копнеж на душата и той е да дадем и нашето малко усилие за сбъдването на све­товния план, като съдействуваме с нашата малка обич на голямата световна обич, която се струи из великото сърце на космоса. Вън от тоя план, вън от тая обич, ние сме нищо – прашинки, които ще угаснат в безответната тъмнина на „огромната сянка", която се разстила в убийствения мрак на безлюбието. Ние живеем като човешки същества на границата на тия два свята и в наша власт е, както говорят всички писания и символи от най-далечната древност, да поемем към едно от двете царства, като ускорим или забавим наше­то собствено растене. Безлюбието е като безответната пустиня на ме­ждузвездното пространство, където връзките на отделните части се разпадат в океана на смъртта.

Учителят-мъдрец казва на едно място следното: „Ако си една капка вода, не търси почит от хората. Влез в голямата вода и ще получиш почитта, която се пада на голямата вода." В тия думи е скрит отговорът на онова нестихващо питане за щастието и за смисъла на човешкия живот, около който въпрос се суетят с векове и хилядолетия умовете на философи и мислители.

При съзнанието за дребността и незначителността на откъснатото, отделното съществуване, човек получава нова воля за съзнателен и смислен живот в цялото, където да бъде докоснат от живителните струи на обединяващия дух. При това съзнание за немощта на изолираното човешко аз, ние ще се превърнем от господари над слабите в техни приятели и от играчки в ръцете на съдбата — в съзнателни работници и предани слуги на Великото.

Ще трябва да се оправдае с нещо изразходваната за нас енергия, а това оправдание се състои в това, да превръщаме омразата в обич, безверието в упование, отчаянието в кураж и невежество­то в знание за великия и грандиозен свят, в който пребиваваме.

Херберт Касон, който е написал хубавата книга „Успех и жизнерадост", една книга с практически съвети за живота, казва на едно място следното: „Ние трябва да правим за децата си това, с което сме задължени към тия, които някога са го правили към нас". Това изречение, написано някак като практическа максима за отношенията ни в обикновения ни катадневен живот, крие мъдростта, която изразява отношението между отделния индивид и си­лите на космоса.

Колкото е смешна самомнителността на едно дете, което казва, че като порасне, ще стане интелигентен човек, без помощта на своите родители, без напътствията на учителите си, без любовта на добрите хора и организираната общност, толкова е смешна самомнител­ността на всеки от нас, който изговаря думичката аз с особен патос, забравил истинската стойност на нашити изолирани от об­щото сили. Ако всеки господар, владетел, военно-началник, учен или богат знаеха това през всички моменти на живота си, тогава животът на цялото би потекъл в чудна хармония, прилична на оная, която про­тича в невидимите пътища на вселенския живот. Всеки от нас, в ръцете на когото се намира за миг участта на едно множество, би взел във внимание, че той е оная тънка нишка, през която протича мировата воля и ще изпълни задачата си така, както е достойно за общия план на развитието. При такова съзнание не би съществувала оная страшна бездна на отчужденост между хората, породена от греха, за който споменахме в началото — грехът на собствеността, произлязъл от мига, когато е бил заграден първия правоъгълник земя, и който грях здраво внедрен в кръвта ни, е станал господар на живота за всички времена.

А ние сме храненици. Едва ли някой от нас може да изплати онова богатство, което получава даром от природата. Ако ние знаех­ме стойността на онова, което се прави за нас от живите сили на битието, ние бихме се срамували от себе си и от делата, с които отвръщаме на тоя дар. Тогава едва ли бихме имали кураж да произнесем думата аз без стеснение. Вземете аналите на човешката история и вие ще видите как говорят за себе си наистина великите представители на човешкия род и как многократно надуто, дори без­срамно говорят за своето аз самовлюбените в себе си, за които един от най-дълбоките и дейни апостоли на Христа казва, че са „мед, що звънти, и кимвал, що дрънка".

Няма сила вън от оная, която се получава чрез общението с великата душа на света. Как мислите, няма ли световен дух? Нима е възможно да има дъждовни капчици, а да няма океан, от който те са дошли, от който те са част?

Светът е организирано единство, в което всяко същество се ползува от обилието и обичта на по-горните, където всеки трябва да дава на следващия след него. Така се разбира думата „равенство", защото всяко друго измислено равенство е безсмислие. Ако ние бихме могли да погледнем света „отвън", бихме видели огромните извитъци на спиралата, по която възхождат съществата.

Само будните могат да прозрат законите на развитието. Ние сме заобиколени от мълчаливо изявяващата се мъдрост на Вселената. Стига да сме будни, ние можем да видим това, което е по-красиво от всяка мислима красота, по-внушително от всяка сила, по-величествено от всяка музика — щедростта на едно сърце, което е по-голямо от всички други на света. То струи водопади от обилна обич за всички вселени и светове, за всички пеперуди и пчелици, по крилата на които трепти същата красота, с която са надарени дълбоките и безкрайни селения на целия космос.