ПРОЛЕТТА КОЯТО ИДЕ - G. N.

[valiamaria]

G. N.

ПРОЛЕТТА, КОЯТО ИДЕ

Между страниците на една стара книга видях трогателно мила илюстрация. Тя беше написана съвсем по стария, наивен маниер, с който бяха илюстрирани книгите на нашето време, когато нямаше специалисти илюстратори и всичко се пишеше по шаблона на познатите всекиму романтични винетки. Тази илюстрация представяше едно оръдие, изоставено и затрупано наполовина с пръст, по която времето е направило да прорастат треви и шубрачки. Очевидно, на това място някога се е водил кървав бой. Това смълчано оръдие, покрито вече с ръжда, е огласяло околността с кънтежите на своето огнено гърло и е покосявало живота на стотици млади човеци, които сега спят под рохкавата пръст. Илюстрацията показваше, че е настъпила зряла пролет. Надвиснал над студеното стоманено тяло на оръдието, се виждаше претрупан с бели цветове клон на малко, нежно дръвче, а на клона славей с разтворена човка. Вижда се, как художникът е искал да изрисува дори и трелите на прекрасния певец в пролетната нощ.

Една прекрасна, наивна илюстрация, из която лъхаше широко успокоение, притихнала скръб и никаква надежда. Поставени едно до друго, мълчаливото, сякаш уморено оръдие, прилично на грохнал ветеран и малкото трепетно телце на славейчето, кацнало на цъфналото клонче, будеха размисъл.

Животът побеждава! — помислих си в тая минута. Ето, преминала е вече бурята. Земята е попила тъмната кръв, полето е притихнало, отминали са болките, пресъхнали са някъде сълзите, и пролетта тихо, на пръсти сякаш, е пристигнала със своите бели цветове, с ромона на ручеите, с възторжената песен на славея.

Каква тиха, прекрасна и неминуема победа! Какво величаво безшумно тържество на живота I

Представих си дните на адските страдания. Над полята и долините кънти шумът на битката. Очите мрачни и помътени се взират в далечината, откъдето никога не ще дойде надежда. Свири вятърът, бучат барабаните и от едни младежки гърди бавно слизат тежки кървави капки. Жени, забрадени в черни забрадки, със сподавен плач палят свещи по черквите и пламъчетата се люлеят като полъхнати от вятъра минзухари. После, в дългите черни нощи се чува вой на псета и бедните къщурки, потънали в мрачината, крият безмерна скръб. Смъртта е господар и властелин...

Но преминаха като вихри годините над това поле и тия долини. Под пластовете на чернозема, наблизо там, където спят падналите в боя, прораства млад стрък и чака нова жетва. Рало пробраздява всяка пролет и всяка есен нивите. Тъжно мълчи зимата над посетите зърна и ето пак пролет пробужда света.

Наблизо до забравеното, полузаровено оръдие прораства младо дръвче. То цъфти и се усмихва като мъничка девойка. Тревици зеленеят наоколо, а славеят разлива своята песен надалече, сам захласнат в нея, влюбен в пролетта,в изпръхналата бременна земя, вестител на живота, който бавно и победно иде от всички страни. Ще преминат бурите. Ще се затрупат от пръстта и времето стоманените чудовища, ще дойде дълго чаканата пролет и ние ще чуем гласа на кацналия върху цветното клонче славей, чиято победна песен — песента на побеждаващия живот, — ще извика първите сълзи на радост от очите ни.