НЕЩО ВЪРХУ ГЛАВНИТЕ ИДЕЙ И ОБРАЗИ В РОМАНА-ФРАГМЕНТ "УЧЕНИЦИТЕ ОТ СА ЙС" ОТ НОВАЛИС - В. В.

[valiamaria]

В. В.

НЕЩО ВЪРХУ ГЛАВНИТЕ ИДЕИ И ОБРАЗИ В

РОМАНА - ФРАГМЕНТ „УЧЕНИЦИТЕ ОТ САИС" ОТ НОВАЛИС

„Едному се отдаде — Той вдигна булото на Богинята от Саис. — И що видя Той? — Той видя чудо на чудесата, сам себе си". Това двустишие съдържа есенцията на така дълбоко замисления роман от Новалис. Незавършен, не толкоз, може би. поради ранната смърт на поета, колкото поради необятността на онзи свят, в който ни увежда, този роман се налага с неотменни качества на една гениална творба. Той запленява мисълта ни, въображението ни със своята дълбока културфилософска мисъл, която, обагрена в поетични видения, разкрива отношенията между онези кардинално съществуващи величини, загадки за всяко мислещо съзнание: природата и човекът. Възправя се пред нас величаво природата със своята единосъщност, следваща неизменно своите закони и вечен ритъм, природата с обилието на своите творчески сили, гдето преливайки се от форма във форма, животът тържествува в необозримо многообразие. Край нея води своето странно съществувание другата догадка — човекът, който пречупвайки по особен начин нейния образ през съзнанието си, застава в най-различни отношения спрямо нея. Така едни човешки същества, виждайки в нея щедрата дарителка на обилни обеди, с детско веселие се наслаждават на пищната й трапеза; ето естествоизпитателят и той пристъпва към нея със своите инструменти: той прави вивисекция над нея, в резултат на което в ръцете му остават живи, потръпващи в конвулсии части и все пак, не разбрал същината й, той остава пред нея със своите безбройни въпроси. Други пък, по вглъбени души, съзиращи в нея големите богатства и заложби, биват обладани от творческия импулс, да извадят образа на една по-благородна природа: във възторженото вдъхновение на поета тя заживява в своето висше тържество, а при светото благоволение на издигнати души, които се прекланят пред Божествения й образ, тя бива претворена в храм. Човек стои към природата в така непонятно различни отношения, както и към човеците; и както тя се изявява на детето детска и се приспособява към неговото детско съзнание, така тя се изявява на Бога божествена и е в унисон с Неговия възвишен дух — казва поетът.

Но човек не само пирува на обилната трапеза на природата. Не само съзерцава непреходната й красота, не само прави вивисекция над нея, но той се стреми към едно по висше отношение, копнее да проникне в нейната Светая Светих, да стане съучастник в светото й тайнство, той копнее по-висше откровение на нейната прасъщина, той иска да стане неин тълкувател. Тези стремления се събуждат в избрано малцинство човешки съзнания, които в името на Вечната Истина напущат пътеките на дребнавите усилия. Този стремеж към Вечната Истина прави от човека, какъвто и да е той, ученик. Непроницаемото великолепие и загадъчно многообразие на природата будят у него жажда към познание. Природата е разгънала пред него огромната си книга, гдето със странни знаци, линии, багри и форми тя е засвидетелствувала своето съществувание. Великата загадка буди неговия размисъл към дейност и зове сърцето му на свято поклонение. Тя е забулената Изида, чието було той трябва да вдигне: „И ако никой смъртен не вдигне булото, ние трябва да се стремим да станем безсмъртни; а който не иска да го вдигне, той не е истински ученик от Саис!"

Но труден е пътят на ученика; погледът му се губи в нескончаемото разнообразие на жизнени форми, гдето същества от най-различни йерархии громко възвестяват своето верую. В момент сякаш съзнанието му става фокус, в който отзвучават хилядогласно най-противоречиви мнения, размисли, чувствувания. Но навремени духът му се разведрява и някакъв дивен мир обладава съществото му. Може би, това е предчувствието му, че застанал с чувство на святост пред Великата загадка, той ще срещне Един, Който ще му посочи, как да разреши задачата си. Не е ли това светото предчувствие за Учителя, за Когото той е чувал да се казва: „Онзи, който истинно говори, изпълнен е с вечния живот и странно родствено с истинските тайни ни се струва Неговото писание, защото то е акорд от симфонията на Вселената".

Но кой е пътят, що води към онова непосредствено благодатно общуване с природата и нейния тълкувател? Труд, прилежание, съвестно изследване на всички явления, всичко това ученикът прави и все пак чувствува, че още не е открил истинския ключ към тая тайна. Разрешението на този въпрос носи едно дете, което влиза в кръга на учениците: „То имаше големи, тъмни очи с небесносиня глъбина, като лилия блестеше кожата му и неговите къдри — като светли облачета привечер. Гласът му проникваше в сърцата на всички ни. То се усмихваше безкрайно дълбоко и ние се чувствувахме странно добре край него." Появата на това дете, неговото безмълвно присъствие раздвижва сърцата на учениците, носи светлина за техните умове, напрегнати в разрешение на задачи. Дори един от най-несръчните ученици, комуто не се отдавало разрешението нито на една задача, проявява умение и способност, почувствувал благодатното присъствие на това дете. В неговия образ сякаш е възкръснала Христовата Истина: „Защото на такива е царството Божие." То е символ на оная чиста любов, що носи благослова на небето, докоснала всичко, от което е бликнал живот. А тази любов е светлата пътека, що отвежда към Сърцето на Учителя. Тя е онази магическа сила, която превъзмогва всека преграда, осветявайки с присъствието си родствените връзки, които единят всички в едно; тя е онзи светъл лъч, който осветява нашето съкровено „Аз," в чиито глъбини живее странната загадка на Битието, която търсим вън от нас.

Из стремежа на ученика по откровение на Висшата Тайна се ражда образът на Учителя. Да, тъкмо Той, Учителят е „Онзи. който знае да съчетава линиите, които са пръснати навсякъде". Преизпълнен със знание за форми, изявяващи единния, вечния живот, вдъхновен от любовта към всяка проява на Бога, Той бди с благост и търпение над усилията и опитите на своите ученици, радва се на техните малки постижения, ободрява ги, когато противоречия засенят съзнанието им. Всред жадните за истина ученици се издига Той със своя образ, отразил в себе си Висшата воля на Бога. Неговите сетива са инструменти, съвършено устроени, за да възприемат пъстрото многообразие като Единство. Пред неговия проникновен поглед се изявява онази животрептяща нишка, що сродява всичко съществуващо. Вечният живот за Истината, Любовта му към всичко живо претворяват за Него природата в храм, гдето той свещенодействува. Той е изцяло осъществение на истината, която Новалис изявява в своя роман: „Да бъдеш Вестител на природата е красива и свята длъжност."