ЕДНА МАЛКА ПРИКАЗКА - G

[valiamaria]

ЕДНА МАЛКА ПРИКАЗКА

Често хората обичат да се мислят за център на вселената. Егоцентрирането е стара привичка на човека. Никога той е поставял и земята като център на световния организъм и е „карал" слънцето да заобикаля около нея. трябвало е много усилия и много жертви, до¬като бъде победен коравият навик...

Нерядко ние излизаме от нашия личен живот, проектираме го навън и нагласяваме всичко според един порядък, който нам се струва за най-приемлив и най-справедлив. Като частица от общия огромен организъм на цялото, ние мъчно съзнаваме неговите общи задачи и планове и се чудим, когато застанали срещу течението, би¬ваме отвличани в противна посока.

Кой е мъдър? Само този, който живее в хармония с целокупния живот. Няма отделна воля, освен волята на безумеца, която да се противопостави на потока на разумния живот в природата. Ако сляпото подражание на човешкия порядък е безличност и унижение, противопоставянето на мировия порядък е невежество.

Има дни, когато в своето отчаяние или недоволство, човек се гневи на съдбата и Провидението Той обвинява за всичко разумните сили в природата и обявява „бойкот" на Бога.

— Напускам аз тоя живот, в който съм се заблуждавал и ставам атеист, ставам „свободен" човек и мога да правя, каквото си искам.

Така казал и така сторил веднъж един заек, който се разсърдил на гората.

— Не ми трябваш вече — креснал той на гората. — Наскърбен съм от тебе, не те обичам повече и ще те напусна.

И тръгнал заекът напред назад из полето, скитал се тук, скитал се там, погнали го ловджийските хрътки и положението му станало непоносимо. Мислил, мислил и като нямало друг изход, влязъл пак в гората. Но за да запази личното си достойнство, при влизането си в сенчестата дъбрава той се обърнал към гората и се провикнал:

— Хайде, сега ти прощавам, но втори път не ще ми мине така лесно.

Чак тогава гората се обадила:

— Нима ти ме беше напуснал! Виж, пък аз и не бях забелязала това. Добре, че ми се обади. Аз, ни като си излязъл, съм те видяла, ни като се връщаше!

Така става обикновено. Когато ние се „разсърдваме" на светов¬ния порядък, който води живота на отделния човек и на макрокос¬моса, приличаме на заека, който, подгонен от ловджийските хрътки, се връща пак, откъдето е тръгнал. И ако, за да запазим своето неизменно честолюбие, се провикнем като него, че се помиряваме и про¬щаваме на световната мъдрост, ще чуем тихия глас, който ни казва: — Добре, че се обади. Иначе ни когато излезе те видехме, ни ко¬гато се връщаш, щяхме да те видим.

Но, казват мъдреците, че любовта на световното сърце е нещо по¬вече от гората. То изпитва радост, когато един загубен се върне отново.