ПО ПЪТЯ НА КУЛТУРАТА - Д-Р ЕЛ. Р. К.

[valiamaria]

Д-р Ел. Р. К.

ПО ПЪТЯ НА КУЛТУРАТА

Ние виждаме предтечата на днешния „разумен" човек по пещерите на Кроманьон или по долината на Неандер, или по много други места върху земята, да си оспорва правото на живот с пе¬щерната мечка и други хищници, които по вътрешен нагон се стремят също да завладеят закътано пространство за жилище. Разбира се, при повечето от случаите, закритието, домът, пещерата бива за¬владявана от човека, защото в него се таи нещо повече от звяра, в него се пробужда друга искра, на по-висше съзнание и възможности. Той дяла камъка и си прави от него оръжие и пособие за подобре¬ние на своя живот и стопанство. Той държи тоягата. Тя е лосът в неговата ръка. с нея той прескача ровове, опитва патя си из блатливи места, служи му за защита. Тя е символ на неговото превъз¬ходство в природата. Боговете с небесни знамения му разкриват огъня и той вижда, че няма по-голямо благо на земята от него. Той, предтечата от Кроманьон, вижда пътя на своя възход в огъня — тоя велик дар на небето, тая първична същност, която преобразява всичко в небесното пространство и на земята. Кой може да му излезе насреща, да му пречи в пътя, да го спъне в неговото развитие, когато той владее огъня и може да го използва както си иска! Той е вече господар на света, Боговете са го помазали. Животното не знае, що е огън. Огънят е тайна на Боговете. И днешният човек надхвърлил отдавна дните на своя прадядо, не знае що е огън. Той го владее, знае всичките му свойства, знае всичките елементи, съеди¬нения и предмети, които дава огъня, ала що е самият огън, той не знае.

Легенди е написал човек за огъня. Той му разкрива пътя към небето. Защото оттам му е донесен на земята. Ала самият огън е най-живата приказка, която е тясно и величаво свързана с живота на човека. Огънят кара човека-предец да заседне на едно място и да завърти дом. С огъня той е безстрашен. С него той надвива и на природните стихии, на студа и дъжда. Може смело да се каже, че развитието на човешката култура е резултат от по-голямото използване на огъня. Ала кое е накарало човека-предец от долината на Неандер да открие огъня? Официалната наука дава два отговора: случайността е единият. Човек е видял огън по земята, добит вследствие паднал гръм върху дърво. Приближавайки с страхопочитание до светещия огън, той добива представа за него и почва да го използува. Другият отговор на науката е, че човек сам е добил огън чрез триене на дървета. При тоя случай трябва да приемем някакъв съществуващ опит и синтез от наблюдения у знаменития неандерталец, с изпъкнала долна част на челото и сплеснат къс нос. Има и други естествени причини, които са разкрили първоначално огъня на човека. — Самозапалването на някои ми¬нерали, природното подпалване на земни масла и пр.

Тия всички доводи на официалната наука, без съмнение представят върната страна за едно материално откритие на огъня, без който човек, въпреки всичко друго, би си останал едно животно. Ала зад всичките тези факти на това първо най-велико откритие на човека се крие нещо друго, от друго естество, по-духовно. Това е, да го наречем просто, „Божествената искра", която е влязла в човека, която го е отделила от животното и която е добила най-конкретен израз в чувството досетливост. А то не е нищо друго освен едно вътрешно, интуитивно прозрение, което се изразява не само в схващане на не¬щата, но и във възможността да се използува целесъобразно схванатото, наученото.

Две велики неща е извършила природата, за да отдели човека от животното. Първо, изправила го е на два крака и му е създала ръцете. С това изправяне, дала му е по-друго устройство на главата — надарила го е с по голям преден мозък, това са органи — ин¬струменти. Второто, което природата е дала на човека и го отделила от животното, това е тази „искра", тази вътрешна интуиция, която е раздвижила мозък, ръце и крака. В тази малка, невидима, прене¬брегвана от учения свят „искра Божия", която въпреки всичко не може да се отрече, че е съществувала, че се е вмъкнала насред пътя между животното и човека, в тази именно „искра" е духовното начало на развитието на човека.

Всъщност човек не е една непрекъснатост във филогенетичната редица на животното царство. Той е една същинска мутация без свое подобие досежно проявата на духовното начало, което раз¬движва цялата материя и природа и поставя всичко в услуга и полза на самия човек. Ние днес не можем да имаме една пълна пред¬става за човека-предец от Неандертал. Днешният негър дивак от Африка е вече едно социално същество, което си има свои нрави и обществена култура. Той е нискостоящ по отношение големия напредък на европейската култура, която е станала универсална. Че днешният дивак от централната част на Черния материк не е това, което представя Homo primigenius (първичния човек) се вижда от простото обстоятелство, че един негър, възпитан и обучен така, както се прави това с белия човек, не остава по-назад от послед¬ния. И все пак има една съществена разлика между черния и белия човек. Тя не е само в цвета на кожата и в антроположките разлики. Тя е в капацитета на инженьозността (на творческата изобретателност и досетливост), която е пряк израз на проявата на духовната „искра" в човека.

Днешните дивашки общества и племена в Африка или другаде по земята могат, обаче, да ни илюстрират твърде добре първите со¬циални стъпки на нашия предец — човекът с изпъкнала долна част на челото и с корави като камък ръце. Ние го виждаме в тази по висша степен на културното развитие, като изоставяме дългия преход по извивния и труден път от пещерен човек, който минава през скитничеството до заседяването си в семейството и племето. Безспорно в този път на заседяване голяма роля е играла и жената, която оза¬рена от друга вътрешна светлина, вижда връзката на човека с зе¬мята, тази майка, която го закърмва в последствие с всичките свои блага и плодове.

От живота на отделния човек, досущ още животно и заседналия обществен живот на племето има голям скок, въпреки преходните състояния на семеен и заседнал живот. В нашия, поглед обърнат назад, това явление от откъснато същество да стане социално, не е нищо друго освен една мутация на съзнанието. Ние може да търсим да обясним това с нуждата от по-голямо съхранение на рода, можем да кажем, че страхът е събрал пръснатите хора — единици в едно общество, ала големият скок в развитието на съ¬знанието е ясен, той е на лице. При първия случай имаме съзнание за себе си включващ страха и всички грижи за съхранение, за просъществуване. При вторият случай, изпъква колективното съзнание. На това съзнание не липсват грижите за просъществуване и не в обединение на силите за самозащита е основната същност на колективното съ¬знание. Смисълът на колективното съзнание, което се пробужда в човека, когато заживява обществено, племенно, седи в първото пробу¬ждане на социалното чувство, в мисълта не само за себе си, но и за другия, за ближния. В тази мисъл е еволюцията на съзнанието, еволю¬цията на самия човек, който се обединява в племето. Това първо чо¬вешко общежитие е нова мутация, по-съвършена, по-целесъобразна, в която се побира едно ново съзнание, вече по-колективно, със зараждаща се мисъл към другите. Кое създава тази мутация? — В нея ние ви¬ждаме целесъобразността в природата, целта към усъвършенствуването. За да се прояви усъвършенствуваното съзнание, необходима е нова форма, в което то може да работи. Така е и с разликата между жи¬вотното и човека. За да се прояви съзнанието и възможностите на чо¬века, природата го изправя на два крака, дава му ръце и преден мозък. Само при такова положение човек може да бъде човек, а не животно.

Ние няма да се спираме да разглеждаме надълго живота на човека в племето. В него той развива редица качества, присъщи на колективния живот в него се развиват редица форми, които минават и по-нагоре в историческото развитие на човечеството. В жи¬вота на племето се осмисля семейството, създава се колективното твор¬чество. в последното изпъкват творческите единици, създава се водачеството на племето, а с това ориентираният живот към напредък.

Изминават векове и хилядолетия, ние намираме човека обособен в още по-големи обществени единици — народите. Големите народи, люлки на човешките култури в древността представят осо¬бени формации в историческото развитие на човека. Кой е историческият смисъл на тяхното изникване? — Дали някаква нужда от за¬крила от природата или нуждата от борба с нея? — Лекотоq повърх¬ностното гледане ще отговори на тия въпроси само утвърдително. За вдълбочения поглед, обаче, е ясно, че между живота на племето и жи¬вота на народите — старите народи на древността, има голям скок. Тази нова социална мутация е нов, по-дълбок смисъл в развоя на съзнанието. В тази форма ние виждаме да се разгъва човешкото съ¬знание досущ в една обществена пълнота Ние имаме едно пълно раз¬витие на материалната и духовна култура на тия народи, нещо, което не може да се види преди това. И културата на всеки един от тия народи остава нещо напълно самостойно, величаво и красиво. Китай, Индия, Персия, Египет, културата на Инките и Ацтеките в Америка, това са живи дървета на човешкото развитие, дали своите велики пло¬дове в духовната съкровищница на света. Няма да се спираме да правим анализ на тия древни народностни култури. Днес всеки вдълбочен историк знае, че те са нещо самобитно и самородно, всяка култура за себе си. Днес се знае, че Те нямат подобие на себе си, нито преди нито след тях. трябваше да се създадат тия велики култури на човечеството, трябваше да се яви тази мутация в историческото развитие, за да може да се прояви едно друго висше съзнание в живота. Като се абстрахираме от материалната страна, характерното във всички тия култури е духовният импулс и живот. Всяка една от тия култури и създала една от великите религии на човечеството. Търсенето на истината е най бележитата черта на тия култури на древността. През това време като че ли небето е слязло на земята, хората са говорили направо с Боговете. Те са взимали направо своите напътствия и вдъхновения от Боговете. Разгърнете свещените писа¬ния на Индия, прочетете Бхагават Гита, Упанишадите, надникнете в ученията на Конфуций, Лао дзе, в магичните писмена на Книгата на мъртвите на Хермес-Трисмегист, Зандавест, прочетете най-после дори само някои глави от книгите на Стария Завет, вие ще видите и ще се убедите, че по ония времена Боговете са говорили направо на хората и са ги ръководили тук на земята.

През тази епоха на народни култури в древността се раз¬гъва човешкият дух в пълнота. Той създава ненадминати, единствени по рода си материални блага и има постижения, които за човека на 20-ия век са чудеса. Той, човекът на древността, създава най-голе¬мите през всички векове духовни блага — великите религии на чове¬чеството. в своята чистота, те са най-голямото духовно съкровище на човечеството. Чрез тях небето е изляло всичките си ценности на земята. Прави са окултистите като твърдят, че в древните култури Божественият Дух е слязъл на земята, за да я оплоди. с тези епохи се закръгля слизането на Духа в материята, на инволюцията. Ето смисълът на древните култури в историята на човечеството.

В зората на новото време, което е започнало от първите ве¬кове на нашата ера, се явява първият лъч на оная светлина, която ще освободи хората и ще ги поведе в нанагорния път към съвър¬шенството. Това е великото Христово учение на Любовта и съвършен¬ството. То дойде на земята, то трябваше да се нахвърли в своите основни, велики, незаменими линии, за да даде импулс за живот на една нова човешка култура. Тази културна ера започна досущ отново. Цикълът на древността беше завършен. Разумният дух беше слязъл в човека. Човек бе вече не Homo primigenius, но Homo sapiens — разумен човек. Новата ера трябваше да подготви пътя за проя¬вата на разумния човек. Може да се каже, че човечеството едва сега е в началото на зрелия период на тази нова ера. Цялото време на римската епоха, средните векове и възраждането е било подготвително, за да се осъществи тази нова ера на човечеството, която сигурно също няма да има подобна на себе си. Това е друга мутация, още по-висша в историческото развитие. няма да се спираме да разгледаме в по¬дробности духовната и материална култура, която се разгъна от възраждането насам. Постиженията на съвременната култура се синтезират в една дума — култура на развитието на ума. Без съмнение, тая култура има своите положителни страни, но има и своите лоши и отрицателни страни. Тя даде науката и техниката, но тя усъвършенствува методите за разрушението на света и за унищожението на човечеството. Една друга култура трябва да дойде на земята, Една култура на сърцето, на любовта, трябва да зацари между хората. Тя ще дойде когато жестокосърдечието на ума само сломи глава във вихъра на световната разруха и нищета. В тази култура на сърцето, човечество ще намери спасение, мир, справедливост и добро. В тази нова култура на сърцето ще се прояви Христовият импулс в пълнота. В тази проява на Христовия дух, на Любовта, ще се осмисли мутацията, която ознаменува съвременната ера в развитието на човека и човечеството! Тази ера, тази мутация на човешкото съзнание се развива в две клонки — една издънка по пътя на ума и друга по пътя на сърцето. Хармоничното им съединение ще подготви началото на нова ера в спиралата на човешкото развитие. Тази нова ера, която някой ден ще дойде, след като се закръгли Христовата ера на земята, ще бъде нещо съвсем различно от всичко досегашно. Според думите на Ония Учители и човечеството, които прозират в нея, тя ще бъде ера, в която човешката душа и дух ще се слеят с своя първоизточник, тя ще бъде ера на съвършенството на човека. В това седи Божественият плат на човешкото развитие — Божествената еволюция в пътя към съвършенството на човека, към истинската култура на творческия Дух.

*

Като говорим за ери на човешкото развитие и ги виждаме като мутации, които не се повтарят и нямат подобни на себе си в историята, ние считаме, че наистина историческите процеси на развитието са неповторими. Верно е, че сходни процеси в историческото развитие се установяват многократно. Но те никога не са еднакви със същ интензитет, съща окраска, подтик, вид и цел. Това е твърде естествено. Историческият процес не върви по права или крива възходяща линия. Той върви по възходяща разширена спирала. Всяка нова завивка разширява кръга и обхвата. Затова събитията, макар и наглед сходни, са неповторими. При всяка нова спирала на еволютивната крива имаме нови условия и нов, разширен кръг на дейност и на духовна проява. Единството в безконечната възходна спирала на развитието е не в еднаквостта на събитията, а в твор¬ческата проява на човешкия дух; в живота, който тика всичко към определена цел, към съвършенство.

От друга страна, трябва да се съгласим с Дриш, големият реставратор на окултната традиция, че историческият процес не е един процес на натрупване (Anhaufungsprozess). Ето защо, ние разглеждаме етапите на човешкото развитие като положителни мутации, които са целесъобразно ориентирани по пътя към съвършенството на човека за пълна проява на човешкия дух, съответно на Разума, който тика еволюцията към определена цел, към Ентелехията на Дриш. И както една мутация в животното или растителното цар¬ство не е напълно откъсната от своята родова клонка и като носи нещо ново, носи също голяма част от старите белези на рода, така и човешките култури, макар границите им да са твърде резки, но¬сят в себе си общите родствени белези на развитието. В новото, което те носят, което е неповторимо, ние виждаме мутационното. В него именно се проявява в нова сфера на действие, по-съвършена и по-съвършена, човешкият дух — звеното на единение на всички етапи в развитието на човека. Тия моменти на проява на духовното, на ра¬зумното Начало в историческото развитие, целехме да изтъкнем досега.

Общото в културите на човешкото развитие не е важно за нас. То е, тъй да речем, общото психо-физиологично във всички орга¬низми. в него има много нещо — присъщо на животното, и висше — доколкото озарението на духа е проникнало в сомата, в снагата на човека и човешкия род. Съпоставете хората, съпоставете човешките общества, народи, култури, ще видите, че е така. Затова нас ни интересуват моментите, когато „Божията искра" намери пригодно време и форма да навлезе в живота на човека и човечеството, да го оплоди отново и да осмисли формите на новата мутация, с което да закръгли един творчески цикъл на развитието.

Формите на живота се менят в своя път на развитие. По съвършените форми запазват някои белези от миналото, но те винаги носят в себе си нещо ново. Между всичките тези форми, в безко¬нечната стълба на развитието се движи нещо, което ги осмисля. Ние не го долавяме, не го схващаме, не го разбираме, защото се губим във формите, в многото форми, които без живота, без духа, без вечното, разумно Начало са нищо. Така е и в етапите на културното развитие на човека и човечеството. Културите се раждат и изчезват. Остава съзнанието, в което е работил духът. То е вечното. Когато съзна¬нието узрее, придобие и създаде условията за новото, формите на дадена култура остават само като тор. За един нов живот те не са пригодни.

Ние сме пред прага на една култура на сърцето, в която всичките досегашни методи на човечеството ще изчезнат. Тази култура ще осигури на всички хора по земята свободата, мира и справедливостта за тяхното правилно развитие. Тази нова култура ще осигури условията за съществувание и духовно развитие на всеки човек и на всеки народ. Тя ще закръгли Христовата ера на земята, която е всеобща.