АЛЛАХ Е БЛАГ И МИЛОСТИВ - N.

[valiamaria]

N.

АЛЛАХ Е БЛАГ И МИЛОСТИВ

(Алкоранът)

На полуразрушените стъпала пред един ислямски храм седеше просяк слепец и тъжно припяваше никаква далечна унила песен. Поседнал наблизо, аз се вслушах в тия тихи ридания на един преминал живот. Просякът разбра, че е седнал наблизо човек и гласът му почна да заглъхва като струна на отдалечаваща се цигулка. Аз въздъхнах, замислен за съдбата на тия изоставени и страдащи човеци.

— Защо, въздишаш, сине? — попита ме старият, като обърна към мене лицето си и отправи безжизнен поглед в далечината.

— Заради страдащия по земята, старче, — отвърнах му аз. По лицето на просяка пробягна усмивка и той тутакси отвърна:

— Аллах е благ и милостив и затова учи хората на мъдрост чрез страданията, сине.

— От къде ти знаеш това ?

— Аз много живях и много научих от живота. Ела по-наблизо и ще ти разкажа нещо. Много пъти съм виждал смъртта с очите си, много пъти съм я викал, но тя не идва, когато я викаме. Чул съм, че хората се учат на писмо и мъдрост в училище, но това, на което ни учи животът, е най-добро и най-полезно.

— Защо мислиш така, старче?

— Защото съм виждал много хора, които знаят писмо и книга, а не са научили най-простото, което човек може да научи даже, ако само седи в пустинята и се вслушва в тишината ù. Ти знаеш ли, какво се крие в пустинята? Тия, които не могат да се учат от тишината на пустинята, (Аллах ги учи със страдания), за да узрее душата им. Слушай — продължи напевно старецът — Аз ще ти разкажа за един, който чрез мъката научи великата мъдрост.

Просякът притвори угасналите си очи и започна тихо:

— Имаше в нашата земя един знатен и богат човек, когото наричаха Селим. Той беше най-смелият и най опитен между камиларите, който без страх бе преброждал цялата Нефуд. Знаеш ли, сине, Нефуд е голяма, могъща и страшна пустиня, за която казват, че няма край. Тоя Селим бе суров човек, който не разбираше от обич и милост. Той знаеше да бъде само справедлив. За него Аллах бе само правда и закон.

Когато трябваше да се отсъди по правда, думата на Селим бе закон за камиларското селище, която никой не можеше да промени, но трябваше ли да се стори милост и опрощение, Селим беше безмълвен като канара, защото имаше ледено сърце. Всичко бе научил Селим — първенецът на родовете ни; и ветровете на пустинята, идващите от далеко самуми, и борбата с литналите в небето пясъци, но обичта не бе научил, защото не знаеше, що е беда. Аллах го бе завардил от злочестина, а някои люде в злочестината само придобиват меко сърце.

Как ще научи, що е милост човек, който никога не е молил за милост? Селим може никому да не беше сторил зло, но и добро не знаеше да прави. Камила не бе му умирала в пътя, нито бе загубвал следи с керваните си, нито разбойници го бяха нападали. Той не бе виждал робите си да умират под острието на вражески ханджар. Аз бях служител в неговия дом, синко и познавах сърцето му по-добре от всеки друг.

Веднъж Селим седеше както винаги строг и мълчалив под сянката на едно дърво и гледаше към Нефуд. Аз бях наблизо. При нас се приближи Адем, най-старият човек в селището, когото всички почитаха и като поздрави, заприказва загрижено:

— Селиме господарю, видях дъщеря ти Зиннет. Ходеше сама по пътеката. Не ми хареса момичето. Очите му загасват и младостта му залязва без време. Как може да са толкова тъжни очите на младо момиче? — Рекох си аз — А по-рано тя беше като птичка, господарю.

В очите на Селим пламна светкавица. Гняв пропълзя по лицето му и над веждите му се вряза мръщина.

— Грях е това, Селиме — продължи смело старият Адем, който поради мъдростта и годините си, единствен имаше кураж да говори така. — Не виждаш ли, че мъка разяжда сърцето и трови живота на хубавото ти дете?

— Не се меси в чужди работи, Адем! — отвърна рязко и студено Селим. — Аз зная по-добре от тебе, кое е справедливо и кое не.

— Справедливостта си научил, Селиме, но милост нямаш, а без милост справедливостта е като безводни дни, когато се умира в пека на пладнето. Ще разгневиш Аллаха, господарю, зещото пророкът в светия Алкоран говори за обич някъде. Спомни си това.

Селим го погледна с хладния си поглед и пак обърна очи към пустинята, която лежеше просната пред него.

— Деветнадесеть години има Зиннет, господарю, — каза Адем на тръгване — ти не знаеш ли, какво става в сърцето на едно момиче, когато е на деветнадесет години ?

От безкрайната далечина на Нефуд сякаш погледнаха тъмните очи на Зиннет, но бащата остана все така суров и неумолим както преди.

Момичето обичаше чужденец. Той не бе роден в тая земя. Дошъл бе отдалеко. Никой до тогава не бе завладявал сърцето ù, но Селим не даваше свое дете на чужденец. По добре Аллах да я повика при себе си, отколкото да стори това, което не му бе по воля.

Не беше лош човек другоземецът. При това бе толкова млад и юначен. Имаше тихи, милостиви очи и яки мишци. На камилата си носеше малки, пъстри килимчета и чудни пръстени съдове, които сам бе украсил с прекрасни цветя и животни. Понякога го чуваха да свири непознати, тъжни пътни, пълни с обич. Всички сърца се затрогваха щом чуеха тия гласове във вечерната тишина, много очи надничаха иззад решетките на белите варосани къщи на селището, много стари и опитни люде се възхищаваха, когато слушаха, как той тълкува написаното в свещения Алкоран, сякаш сам пророкът им приказваше.

Веднъж, когато се готвеше да отпътува, той видя Зиннет на стъгдата пред джамията. Тогава бе денят на големия празник, но той бе нищо, в сравнение с празника, който настана в него, защото от мига, когато съзря очите ù, в сърцето му цъфна голямо цвете на обич за целия свят.

— Защо петниш рода на баща си? — попита веднъж Селим.

— Убий ме, господарю, но не мога да сторя нищо против волята на сърцето си — отвърна с плач момичето.

В големите ù очи лежеше жалба, но тя не можеше да разтопи сърцето на Селим — безответен и суров.

От тоя ден, най-хубавото от всички момичета в камиларското селище, започна да линее. Затворена в мрачните стаи на бащината къща, следена от коварното око на наемници, тя чезнеше в робство.

Един ден Селим трябваше на тръгне на далечен път. Като пазач на Зиннет, той остави суровия и зъл роб Кадим, който я следеше ден и нощ.

Дълго пътувал господарят из необятната и знойна Нефуд. Вечер, когато слънцето залязвало, той спирал камилите, постилал на пясъка пъстро килимче и със свити колене, както подобава на правоверните, благодарил на Всемогъщия за преминалия ден. Спял в набързо опнатата шатра до приклекналите камили и в ранни зори, докато небесното око не се бе разтворило, поемал отново път.

На дванадесетия ден от пътешествието, Селим разбрал, че е погрешил пътя. Очаквайки да стигне един познат оазис, той се отзовал на непознато място. Диви, пустинни треви преграждали пътя му. Смутило се сърцето на господаря, повикал той слугите, посъветвал се с тях, но никой не можал да каже нещо полезно, което би помогнало да намерят истинския път.

Навел глава познавачът на пустинята и се замислил, защото за пръв път той сгрешил пътя. Започнало да се смрачава и далечните звезди, които просияли на небето нищо не говорели. Пространна и страшна мълчала Нуфуд и само Аллах знаел, къде се намират заблудените.

Разтоварили камилите, а слугите без да сложат нищо в уста, се свили край тях.

На утринта тръгнали в дясно. Слънцето било доста високо и обливало пясъците със своя огън. Денят обещавал да бъде един от най-знойните, а водата в меховете се привършвала. Пред очите на камиларите се изправял вече страшния призрак на жаждата. Пиели само малки глътки вода, устните пресъхвали и очите им устремени в далечината, дано зърнат оазис. Към пладне една от камилите се препънала, легнала на пясъка и започнала да протяга врат. Разтоварили от нея вързопите със стока, помъчили се да я съживят, но животното обърнало очи и не помръдвало.

Страшна болка прерязала сърцето на Селим. За пръв път му умирала камила сред пустинята.

Потеглили отново, като изоставили част от товара, а останалия разпределили по другите камили. Сърцето на Селим било свито.

На другия ден пак не срещнали оазис. Водата се свършила и хората съвършено отмалели. Очите им станали дълбоки, със загасващ поглед, в който едва проблясвало копнеещото пламъче за влага. Непоносима е мъката от жажда. Паднала още една камила и двама от слугите се разболели.

Селим почувствувал в тия беди ръката на Всемогъщия. Той грохнал духом и като паднал на пясъка, започнал да се моли. Слънцето пекло убийствено, а окото на отчаяния камилар зърнало и злокобното облаче на идеща буря.

Никога Нефуд не е била по-свирепа и по жестока от тоя ден. Пясъците със съскащ вой прелитали над главите на свитите камили и хора. Тя връхлитали яростно върху тях, като че искали да ги погребат на това място. След бурята всички изглеждали полумъртви, жестоко впримчени в огнените обятия на жаждата. Пустинята, уморена от своя гняв, лежала пред тях жестоко мълчалива и безучастна.

Ето, в тоя час, Селим, който никога не бе търсил чужда помощ и не познавал що е беда, разбра, че трябва някой да му помогне. Някого той отминавал безучастен и невъзмутим, край страданията на другите, защото мислел, че съдбата, която ги наказва, не обича чужда намеса.

Така молейки се, с ръце забити в пясъците, които го изгаряли, той паднал в несвяст.

Когато отворил очи край него се движели непознати хора. Усетил, че го пръскат с вода и почти безжизнен, поел глътка в устата си. Настигнал ги непознат керван. Хората му, съживили премалелите слуги на Селим и уморените животни. Оставили им малко храна и вода и след като ги упътили за по-нататъшното им пътешествие, заминали.

Селим, който за пръв път видял злочестина и мъка се замислил за това, което накарало тия хора да им сторят добро. Не можеха ли да ги оберат или поне да си отминат, като спестят за себе си ценното питие? В постъпката на тия незнайни синове на пустинята, той видял величието на доброто. Дали Аллах не му изпращаше тая поука?

И пак поел Селим път с останалите камили и слуги по широката Нефуд — неговата стара познайница, която го учила на нова мъдрост.

При един от оазисите, отдалечен от селището му на два дни път, те били нападнати от разбойници. Въоръжени хора изскочили зад дюните и ги заобиколили. Нямало място за съпротива. Злосторниците взели всичко, което можели да носят, отвели и слугите, а Селим вързали за стеблото на една суха палма. Когато един от тях се приближил до него със свирепото желание да напои ханджара си с неговата кръв, един млад човек с големи, тъжни очи възпрял злодейската ръка.

— Не го убивайте, приятелю, — помолил настойчиво той. — Нека живее още. Аз ви моля и това е единственото, което искам от вас.

— Ти познаваш ли го? — запитал оня, който вдигнал ръка. Познавам го. Сторил ми е добро.

Когато разбойниците се отдалечили, Селим запитал непознатия:

— Кой си ти приятелю и защо спаси живота ми?

— Защото без твоя живот още по-тежко щеше да бъде на Зиннет, която обичам — отвърнал младият човек.

Селим слушал тия думи треперещ и развълнуван. Неговата почуда не била по-малка от тая, която би имал, ако самата пустиня би му заговорила. Той гледал големите очи на другоземеца, когото виждал за пръв път и краката му треперели. Вълнение задушавало гърлото му.

— Как попадна между тия хора? — едва успял да продума той.

— Когато ти замина и въоржжените ти наемници не пущаха Зиннет при мене, Аз разбрах, че съм най-злочестият човек на света. Помислих си: да се махна от Едем Керим — може да ме забрави Зиннет. Ще се върне баща ù, ще ù донесе дарове, ще го прегърне тя и ще изчезне любовната мъка. Пак ще стане щастлива някога, а тя господарю, заслужава да бъде щастлива, защото е най-добра от всички девойки край Нефуд. За мене нямаше вече нищо повече, освен да стана скиталец по света. Нищо нямах, освен скъпия образ, който пазя в сърцето си. Разбойниците, които срещнах, като нямаше, какво да ми вземат, прибраха ме при тях, защото разбраха, че съм отчаян. Аз познавам пустинята господарю, помагах им, учех ги, как да събират вода от росата и понякога в нощите, когато не спяха, казвах им по нещичко от това, което учи светият Алкоран. Ще се обърне коравото им сърце — мислех си. Може да се събуди у тях милостта. Нали във всяко сърце има искрица от Неговата обич?

Ето сега Всемогъщият ми подари най-голямото съкровище да ти спася живота, за да се радва Зиннет. Сега ще те оставя, господарю, а ти не казвай нищо на дъщеря си, нека да се не дращи зарастващата рана.

— Ти си най-достойният за нея — почти изплакал Селим. Побързай, синко. Пада нощ, а ние трябва по-скоро да зарадваме едно сърце, което е скъпо и на двама ни.

Прегърнали се развълнувани Селим и другоземецът, който станал най-близкият човек тогава, когато нямало селище, нито храмове, нито хора, а само пустинята и обичта сръд нея.

Слънцето залязвало. Сенките на двамата мъже лежали морни и проточени върху червеникавия пясък. В тоя час муезинът сигурно призовавал правоверните за молитва.

Когато Селим коленичил пред трепетното небесно око и надзърнал в страниците на светия Алкоран, който извадил от пояса си, очите му попаднали на стиха: „В името на Аллаха — благият и милостивият".

— Тогава чак, сине — проговори трепетно просякът — Селим разбрал, че Аллах е благ и милосърден. Той нищо повече не можел да прочете, защото в очите му трептели като бисери първите сълзи, които той отронил в живота си.