ПОЕМИ В ПРОЗА - Б.К.Б.

[valiamaria]

Б. К. Б.

ПОЕМИ В ПРОЗА

МАЙКАТА —ЗЕМЯ

Минавах край синора на зрееща нива. Ти вдигна десница и ми показа златистото море. Тих ветрец люшкаше зрелите жита, тиха песен се носеше по лазурното небе. Класовете бяха високи, зърното беше тежко и сито. Добра ръка се е грижила за нивата. Навреме е било посято семето, навреме благодатният дъжд се е излял над нея и слънчевите пратеници навреме я наситиха с огнени струи. Богата жетва обещаваше нивата. Но и тя като всички ниви не беше пощадена нито от синия синчец, нито от модрата метличина, нито от аления мак. Буйно растяха тия хубави полски цветя, ухаещи на волност и простор, от които ръката на девойката изплита чудна китка, но които трудолюбивият селяк не обича и не гледа с добри очи, нарича ги плевели.

Ти простря ръка нататък, където селянинът се мъчеше да изтръгне няколко упорити стръка. Какво искаше ти от мен? Аз обичам тези цветя. Не искай друго от мен, поне сега! Свежи са спомени ми на моите детски дни, когато безумно съм обичала тези дивни цветя, всред разлюляната нива. Аз ги обичам до днес — синия синчец, модрата метличина и аления мак. Аз не зная, какво искаше да видя през тая ранна сутрин, но аз видях, видях майката-земя, от чийто пазви излизат, наред с всичките цветя, които красят Божия свят и плевелите, които изсмукват храната на житния клас и които селянинът не обича.

Аз видях майката-земя, която с еднаква грижа и обич препраща своите сокове към всичко живо, що расте по нейната снага. Майката-земя, която е щедра и добра към всички твари, добри, или лоши. За нея и житният клас и упоритата метличина са все деца, които растат по нейната снага. Тя е щедра и справедлива, майката-земя, която е приласкала най-свидната си рожба, пред която е разтворила най-мъдрата си книга.

КОЙ ДРУГ

Аз слушах... Това не беше песента на вятъра, нито ромонът на планинския поток; това не беше мелодия, отронена от ръката на велик цигулар, нито поема, изпята от велик поет. Това беше чудното видение на един прост човек, хей оттам, от тучните нивя.

Слушах странния разказ и в моето сърце се разнесоха познати мелодии и очите ми се изпълниха с топла влага. Зная, че той ми откри свидна тайна, но мога ли да я заключа в моето сърце и нейният дивен чар да гали само моите очи?...

Той разказваше, аз слушах:

— Той, Великият, Неизвестният държеше три класа в Своята десница. Взе единия, погледна го, беше празен, подхвърли го надалеч от Себе си. Взе втория и той беше празен и него подхвърли надалеч от Себе си. Най-после взе третия, той беше пълен и сит. Подхвърли го нагоре. Зърната за миг се пръснаха, той разтвори мигом шепата си и хвана три от тях. А, аз ни едно от тях, е, какъв човек съм аз, зърната, велики добродетели са те... тъжно завърши моя събрат.

— Брате мой, — казах му аз, — радвай се, че Той хвана три от зърната на пълния клас! Кой в нашата земя е увенчан с Великата Троица на безсмъртието? Кой Друг в нашата земя държи чашата на любовта, книгата на мъдростта и жезъла на истината, ако не Той, Неизвестният, Великият, Мощният? Ах, брате мой, кой друг може да освободи света от двата празни класа? Светът се гърчи под ударите на гордостта и жестокостта, радвай се, че Той освободи света от тях.

Аз чух най-хубавата песен и моята ликуваща радост бликна като буен поток и разнесе вестта, че великият час беше настъпил в света. И не сетих скритата и дълбока скръб за това, че и аз като моя събрат не успех да хвана поне едно от пълните семена, за които от векове копнея.

МОЯТА НАКОВАЛНЯ

Аз зная, че в мене текат две разнородни реки. Аз зная, че в мен текат два различни живота. Аз зная, че в мене живеят две различни души. Виждам всичко, което става в мен. Бележа с черни писмена, различните мигове, които се редят в мен и виждам борбата на двете стихии, които се състезават в мен.

Днес се извисявам в небесните простори и в красотата на сияйното утро съзерцавам Величествения Ти образ. Утре аз ще се рея по прашните друмища и гъстите лесове. Моите уморени нозе ще дирят отдих и моите помръкнали зеници ще жадуват за синевата на небесните простори.

Край мен пламти буйно огнище, край мен искрят нажежени стърготини. Аз съм арена, където се борят за надмощие две стихии и често аз диря отдих в тихо и спокойно пристанище.

Ти стоиш край мен с чук в ръка. Преди да го стовариш върху моята наковалня, кротко ме питаш:

Жадна ли си за светлина и огън?

Господи, не знаеш ли, че цял живот само за тях копнея!

Тогава?...

Тогава удряй върху моята нажежена наковалня. Нека край мен пламти буйно огнище, нека искрящият дъжд ме обвие като огнен облак, нека моите копнеещи зеници се наситят на светещия дъжд и моето изжадняло сърце се напои с топлите струи, които текат край мен!

Какво значат моите страдания и моята болка, пред блясъка на стоманения Ти чук?...