ЗА ИЗОБРАЗИТЕЛНИТЕ ИЗКУСТВА - G.N.

[valiamaria]

G. N.

ЗА ИЗОБРАЗИТЕЛНИТЕ ИЗКУСТВА

(продължение)

Хиляди са видовете, които ни е поднесло изобразителното изкуство, но ние можем да ги класифицираме в три: едни имат отношение към човека, взет в земната му битност, други към природата, чиято красота художникът пресъздава, а трети засягат надземните проблеми и божествения живот. Човекът в неговата сурова напрегнатост, сред коравата и инертна материя на нашия свят, е представен като борец с вечното й противодействие, в което понякога се разбива неговото усилие, а други път проблясват малки надежди. Човекът — кал и мускулна сила, написан с печалните тонове на пръстта — жълтите, охровите и изпечените цветове на земята в нейните претворби, или пък с черните линии на графиката. На второ място е пейзажът, симфонията на багрите, обилието на въздуха и щедро раздаваната светлина. Според някои тоя копнеж към завладяване пространството, осъществен върху рамката на пейзажа, се е родил в епохата, когато хората са пожелали да напуснат близкото и предметното и да отлетят със своята размисъл в чезнещата далечина.

Третият път към осъществяване на изобразителното изкуство е пътят, който ни показва стремежа на човека да проникне във висшите сфери на духа. Картините с религиозно мистично съдържание, черковните украси, иконописа и всички случаи, където човекът е представен с полет към висината, са на художници, които дирят начин да представят великия миг на едно съединение между аз-а на лутащия се земен човек с аз-а на Всемира.

В скулптурата, първата и последната задача се постигат все посредством плоскостите и масите, построени така, че да изразят потискащата мъка на земята, непосилния труд и напрежението, а други път да се откъснат от тая твърд, да полетят във висините и да превъплътят коравия камък в жив дух, в сияние, в слово и обич!

Всеки може да проследи в една история на изкуството всичко онова, което съставлява грамадното богатство на човечеството — спомените, върху които човешкият дух е оставил белезите на своето развитие. Тия произведения на изкуството са разгледани от гледище на техните маси, по съвършенството на техните форми, и начина по който са поставени отделните части. Изследвано е ритмичното равновесие на отделните части на тялото, както и физиогномичната особеност в лицата: ъглите на профила и численото съотношение на частите. Това, наистина, съставлява една стройна наука и при това толкова интересна, че в тия съотношения ние можем да открием геометрията на древните майстори. От тоя поглед към редицата произведения, съставляващи красотата на античния свят, ние искаме да доловим нещо друго — не толкова формално статичното намерение на майстора, не толкова и разположението на отделните части, нито пък тясното неповторимо парциално съвършенство, колкото проблясъка на вложена там мисъл и на едно светоотношение. Но тия творби, майсторите на които отдавна са отминали в неизбродната бездна на времето, са останали следите на един слънчев проблясък, на едно събудено за обич сърце и едно могъщество на духа.

Десет хиляди години преди Христа, човечеството е творило изкуство. Огромните колоси от каменния век на това първо изкуство са груби, първични, наивни зачатъци в изобразителността, постигнати с първичния жест, вдъхновен от необяснимия трепет и страх, вдъхнат от могъществото на природата. Малко по-късно, окото на тогавашния прахудожник е зърнало животното, растението и човека, като нещо също значимо в тая могъща природа и ги е привлякло като елементи в своето изкуство. В неолитната епоха, когато бронзът е станал материал в ръцете на изобразителя тия форми са достигнали значително съвършенство.

Не размерите, грандиозността и удивителните числени съотношения, затворени в пирамидата от Гиза, искаме да проумеем, а онова напиращо чувство и отношение към света и Бога, което са имали майсторите на тоя колос. Не само в реда на колоните, в лотосите на техните капители, но предимно в тия наклонени стени на храмовете, ние съзираме стремежа на тогавашния човек нагоре, неговата жива връзка с невидимите светове. До като пилоните ни показват въплътената в цветето земна красота, наведените линии на цялото египетско архитектурно изкуство — пирамидите, върха на обелиските и фасадите на храмовете ни сродяват с мисълта, че тогавашният човек е живял сраснал с отвъдния свят, с небето и с реалността на невидимото.

Във всички египетски статуи, барелефи, надгробни изображения и саркофази, човекът е даден в един външно притихнал вид, в миг на екстаз, в едно вцепеняване, когато духът е отлитвал в царството на духа и мисълта е вглъбена в съзерцание. Противно на древноелинското изкуство, за което ще кажем нещо по-после, където движението и съвършенството е извадено навън, тук то се подразбира. Статуите и изображенията дъхат някаква вътрешна сила. Всичко е изпънато в размисъл. Това изкуство не радва с преходната радост на земята, но ни задълбочава и ни привиква към неподвижно, вътрешно потъване в необятното царство на духа.

Ето как изкуството, по-добре от всичко друго, ни учи, че по течението на Нил в оная отдалечена отдавнашна цивилизация, са живели хора, животът на които е протичал между бреговете на живота и смъртта, или по право, в един свет, където веществената и невеществената реалност са едно.

Между реките Тигър и Ефрат, в земите на нявгашните Месопотамия и Халдея, са намерени изображения предимно барелефи, които ни показват бавното потъване в света на формите, плътта н нейната земна сила. Мускулестите ръце и крака, ясните очертания на контурите, силните животни и стилизираните цветя, ни показват едно внимание към конкретния живот, живот на формата. В изображенията на това изкуство, като съществен елемент се появява и движението. То е изписано в барелефите и всички останали скулптурни творби. В това отношение, прочути са изображенията на животни по глазираните цигли и барелефите, които ни представят ловни сцени с коне и кучета на цар Асур, както и знаменития барелеф „раненият лъв" от времето на нововавилонското изкуство.

След това идват творбите на Персия — пак предимно ловни сцени, в които са изобразени помагащите божества, като Ахурамазд и др. В надгробните изображения, както и в самото устройство на гробниците на Кир, на Ксеркс не се открива нищо по-ново от онова, което е било дадено веднъж в тия изображения.

В физическата, слънчева разраснала се до неимоверни висини култура на красотата, чиито най-ярки представители са древните елини, ние откриваме пълното формално отъждествяване на човека с божеството. Древните елини, които създадоха безсмъртните и неповторими творби в архитектурата и скулптурата, са най-големите майстори на човешката, земна красота. Духът на тогавашните творци не е трябвало да се рее в отвъдното, нематериалното битие, за да търси с мъка изразните линии на своите стремежи. Той виждал всичко въплътено в самия човек. За тогавашния майстор, най-голямата небесна красота трябва и може да се изрази с най-голямата земна красота. Може да се яви разногласие във възгледите на сегашните интерпретации, дали древно-елинското изкуство е чисто и просто усъвършенствуване на земните форми до съвършенството на небесна красота, или пък небесната хармония е облечена в човешки образи. Едни могат да кажат, че тогавашните творци са груби материалисти, чийто Бог е плътта. Те свеждат цялото съвършенство до тая плът, защото не познават нищо повече от нея, а други ще рекат, че те са монисти в своите философски възгледи, защото искат да ни покажат, че цялото съвършенство на вселената се крие и в човешкото тяло. Ние сме склонни да приемем първото твърдение. Древните елини са познавали най-добре земята и земната радост. Съвършенството в архитектурните форми, безсмъртните капители на дорийската, йонийската и коринтийската колона са продукт на много физическо слънце, на ярки контрасти и на едно неповторимо в човешкото развитие чувство за хармония, стилизация и маса. Безсмъртното съвършенство на древните елини, което разчитаме върху достигналите до нас техни творби, е съвършенство на земните форми. То е едно равновесно, успокоено изкуство, в което не личат следите на никакъв протест срещу земната притегателна сила. Това изкуство е изцяло сложено на земята. То не загатва за нищо друго, защото и боговете са такива прекрасни, силни, пълнокръвни, страстни и примамващи. Голото тяло е доведено до съвършенство, от което не може да се изисква повече. Изображенията на божествата не будят мистичен трепет, за да ги догоним в тяхната божествена тайна и отвъдност. Не, тях ние можем да пожелаем, заради земното им всемогъщество, мускулната сила, телесното съвършенство, защото те биха били украса за нашия земен бит.

Ако спрем поглед върху фасадата на някой от древните архитектурни стилове и приемем в съзнанието това съвършенство, изградено от хармонично съчетаните части, всека една от които представлява завършена стилна красота, ще се убедим, че тая фасада е родена заради обилието на слънцето, която я превръща в съвършен и успокоен архитектурен бисер. От въздушно-нежната мотивировка на симата, която опасва горния край на триъгълния гибел, от равното поле на Гейзон през капчиците на висящите плочи, в барелефното богатство на триглифите, през успокоената и безупречна тишина на архитрава и неповторимите трикапители могъщо поели тежестта, през канелюрите на колоната, стъпалата й и до самата почва, ние усещаме един могъщ поток от светлина, който облива това чудо на формите. Като че тая светлина иде да осмисли стилизираната и материализирана геометрия в архитектурата. Тя пада на могъщи снопове, подскача по мотивите, като планински поток, успокоява се равно, а после се спуща тържествено надолу в могъщи улеи към човека и към живота.

Тия фасади и храмове ни напомнят силата, те ни убеждават в импозантността на масите и непреодолимото могъщество на гравитацията, под чиято власт ехиносът на дорийския капител е претърпял една изучена правдоподобна деформация. Тия фасади са могъщо сраснали със земята, със земния живот, със здравата плът и слънчевата красота. Те не ни хвърлят в размисъл по недостижимото, а ни учудват с богатството на постижимото. Те не израстват отдолу, поели път към висините, а имат определен ръст, строго и конкретно отсечен, без желание да досегне звездите. Тоя копнеж за безпределното се роди у човека по-късно и по-късно намери своето въплъщение. И друго нещо ни убеждава в това. Храмовете на древна Елада, макар и така внушителни отвън, не са предназначени за много хора. Богатата редица от колони заема голямо пространство, което не позволява събиране на множество. В центъра на тоя храм се намирало светилището, където е била поставена статуята на божеството, в чиято чест и слава е бил издигнат тоя храм. Древните елини, верни на своето чувство за красота и светлина, са съзерцавали отвън красотата на храмовете. Вътре влизали при случаи често единично, когато някой е трябвало да отправи своите молитви и да поднесе своя дар. Слънцето със светлините и сенките на земните форми участвува във всяка стъпка на тоя средиземноморски човек. Той е живял потопен в неговия блясък, но не виждал и не е търсил слънцето, а формите на земята, които то заливало със своя блясък. Животът, театърът, общественото опознаване е било навън, по тия стадиони, по площадите, където се творяло държавното могъщество, където е възниквала архитектурата и където е могло да бъдат чути техните философи.

Ето това е обликът и същността на това изкуство, оставило незаличими следи във вековете, изкуство, родено от материализираната представа за божественото и от земната сила.