ЗАХРИЙ ОТ ЮДЕЯ - Д. ЗВЕЗДИНСКИ

[valiamaria]

Д. Звездински

ЗЕХРИЙ ОТ ЮДЕЯ

Слънцето беше на залез. То плаваше по небосвода като нажежен диск и приближаваше да заседне зад хоризонта на безбрежната равнина.

Огнените му лъчи стигаха до земята. Те се допираха до всяка тревица, всеки цвят, шепнеха им приказка. Тревите, цветята и всичко живо слушаха тая приказка, като дихание в тихия вечерен покой. Стройните кипариси се позлатяваха от последните лъчи на залеза.

Буйните и меки треви се люлееха от полъхването на вечерния вятър. Една топла и нежна вълна проникваше навред родината на южното слънце, за да я приспи в сладък сън.

Нощта настъпваше безмълвно и навред цареше мълчание и покой...

Дочуваха се само стъпките на морен пътник. Зехрий беше името му. Като сянка се мяркаше Зехрий в дрезгавината на нощта. Той крачеше уморен по пясъчната пътека, която се губеше в далечината. Пътникът спря и седна настрана в гъстите треви, за да си почине. Луната огряваше мургавото му лице. С бяла чалма беше обвита главата на Зехрия.

Дълго време той седеше замислен. Повдигна глава, вгледа се пред себе си и прошепна: — Казваха, че Той бил магьосник... Ние всички Го заобиколихме... Караха ни да Го убием... Аз се приближих до Него. Чуден човек беше! Той ме погледна и погледът Му дълбоко проникна в мене ... Ах, погледът Му! Никой досега не ме е поглеждал така, дори и Сапфира, когато за пръв път я видях. Сърцето ми се изпълни с радост, и аз Го почувствувах като брат, като баща, като майка! О, не, почувствувах Го повече от майка и баща! Оттогаз аз обикнах всички, обикнах целия свят. Ето, и сега Го виждам...

И Зехрий пак втренчено се вгледа в мрачината.

— Същият, с хубавата дълга дреха и с разпуснатите коси по раменете!... Същият!...

Зехрий седеше все тъй неподвижен, като сянка в нощта.

— Насъскваха народа да Го убият, защото Син человечески се наричаше Той ...

Като изрече Зехрий последните думи, стана, закрачи пак и се изгуби в нощта.

От луната се сипеше сребърен прах и поръсваше пустинята на Юдея.

Тя сякаш чуваше тоя шепот от земята. Бяло, мрежесто облаче се спря пред нея и я засенчи, сякаш тайнствена ръка я покри с воал, за да не вижда повече синовете на Юдея да преследват Онзи, Който казваше: „Аз съм Пътят, Истината и Живота; който не се отрече от баща си и майка си и не тръгне след мене, не може да бъде мой ученик ..."

Звездите на южното небе потъваха в дебели облаци. Непрогледен мрак покри юдейската земя. Огнени светкавици като остри кинжали прерязваха облаците и се губеха в небесата. Мракът се сгъстяваше. Гръмотевици със страшен екот прерязваха нощта. По-роен дъжд се сипеше... Зехрий беше измокрен до кости, когато прекрачи прага на бедната си хижа.

Млада жена го посрещна. Лека усмивка заигра по хубавото й лице.

Децата спяха в сладък сън.

— Зехрий, запита жената, защо лицето ти тъй свети? Ти си по-хубав от други път. О, Зехрий, такъв те видях за пръв път в градината при стария кипарис. Тогава те възлюбих със сърцето си, а животът ми се превърна в празник, озарен от щастие и блаженство. И сега, също така, като че ли за пръв път те виждам! ...

Зехрий нищо не рече. Той се приближи до малките деца. Те спяха като птички под топлото крило на любещата майка.

Зехрий се обърна към жена си и полугласно й проговори: Сапфира, още утре ще заведа теб и децата при Онзи, Който оздравява болните, прави да проглеждат слепите и умрели възкресява. Той е толкова благ! От устата Му се разливат слова, — сякаш Бог говори чрез Него!... Старейшините насъскваха народа, че бил магьосник, те искаха да Го убият!

Аз се доближих до Него, и Той ме погледна. Погледна ме, Сапфира, а аз отстъпих. Погледът Му, о Боже мой, се разля в мене като балсам... Почувствувах, че топла вълна мина през мене, и душата ми се прероди. Аз бях най-щастливият човек на земята!...

Лицето на Зехрия стана по-светло, а по бузите му се търкулнаха сълзи,

— Исус Назарянина Го наричат,— продължи Зехрий. — Много народ Го следва и слуша Словото Му. Сапфира, аз Го обикнах с всичкото си сърце и душа и ми се иска да вървя след Него, да Го виждам, да Го слушам и да Го следвам!...

На изток се раждаше зората.

Небето се облече в пурпур и красота. Огнени облачета се показаха на хоризонта. Слънцето се появи тържествено и мощно.

Започна новият ден...

А там, в далечината, по безкрайната пътека на юдейската земя, едва се забелязваха силуетите на вечни друмници. Това бяха Зехрий със Сапфира и децата, които бодро крачеха, за да стигнат по-скоро при Него.