ДУХОВНИЯТ ЖИВОТ - Е

[valiamaria]

Е.

ДУХОВНИЯТ ЖИВОТ

Истинският духовен живот е работа, творчество — ней-велика работа, най-динамично творчество. Той е сътрудничество с висшите сили на живата Природа. Той е съзнателно изживяване на всеки миг от живота. Той е повече или по-малко едно съвършенство. Защото истинският духовен живот е озарен от лъчите на всеобхватната Любов, от светлината на мировата Мъдрост и от свободата и красотата на вечната Истина.

Мнозина мислят, че духовният живот е начетеност. Това е заблуда. Може човек да се е натъпкал с блудкостите на хиляди романи и да си е останал първокласен невежа. Без съмнение, има една полезна начетеност. Тя е тази, която дава едно положително знание за живота и прави човека деен. В тази дейност човек се стреми да осигури не само за себе си блага, но мисли и за другите, за ближните си. От това гледище, голям процент от хората днес не биха могли да издържат изпит. Малцина са тия, които мислят за другите. Това се дължи на личното, семейното, училищното и обществено възпитание. Всички издигат на най-голяма висота култа към себе си. Този бог на себичността разрушава всички условия за духовен живот, който в своята същина е творческо единение с всичко.

Обикновено, обаче, се счита, че хората на науката, философи и писатели, имат голям духовен живот. Не може да се оспори, че мнозина измежду тия хора на съвременния „елитен" свят на мисълта имат известен духовен живот. Дребните занимания, обаче, на повечето от тия хора, който, разбира се, допринасят за уредбата на материалния свят и култура, далеч не представят духовен живот. Защото духовният живот обгръща самите въпроси на живота в трептящата светлина на една всеобща Любов, Мъдрост и вечна Истина. А за тия неща болшинството учени, писатели и философи са кръгли невежи. Те са все специалисти и извън тяхната „специалност" се интересуват само от ядене и пиене. Не е, разбира се, случаят такъв с всички хора от този елитен свят. Има измежду тях — а те са инак твърде много на брой — малко, обаче, в сравнение с болшинството от тези среди, те са оставили тежки следи на истински духовен живот в своята писателска, научна и философска дейност. Те са епохални творци, те раздвижват умовете, сърцата и волите на хората. Трябва ли да ги изброяваме? — Излишно! Едно е характерно за тях — те са честни пред себе си и пред света. Те изнасят на своите ближни това, което е дълбоко изживяно вътре в тях, което е тяхно убеждение и което безусловно съдействува за напредъка на човечеството.

Прочее, истинският духовен живот е живо убеждение и действителен живот съобразно това убеждение. В това отношение, духовният живот обхваща всички гънки на физическия, сърдечен, умствен и душевен свят, съчетава ги в едно хармонично цяло и ги ръководи в единен творчески път, в чиято основа лежи истинската реалност, която е по същина духовна. Реалността, обаче, обхваща и този свят, който е видим за нас и ние го наричаме материален, физически, и онзи невидим за нас свят на силите, който ние сме свикнали да наричаме с общо име духовен свят, който в себе си е сложно устроен — той обхваща света на чувствата, на мислите и на първичните, чисти душевни прояви.

От гледището на това дълбоко убеждение, духовният живот е една съзнателна работа, която прониква в глъбините както на материалния, така и на духовния свят. Творческият процес на тази работа започва с разбирането и убеждението за съществуването на един разумен свят на Силите, който е вечен, както е вечен ръководният Разум в битието. На обикновен език сме свикнали да казваме, че съществува друг свят, невидим свят на душата, че съществува задгробен свят и че съществува душа и дух и подразбираме, че те са вечни Ето тук, от това съзнание, от тази съзнателна работа започва духовният живот. И от това начало се изменя цялото разбиране на живота на духовния човек. Той вече не гледа на човека и на всички същества, а също и на цялата природа като нещо откъснато. За него всичко съществуващо има вътрешна родствена, братствена връзка. Така духовният човек съгражда основите на едно братско светогледане в живота, братско по отношение На всичко. Защото в основата, в същината на всичко седи вечното Разумно Начало, чиято негаснеща искра е душата, духът Без това основно, свещено братствено разбиране за живота, без неговото действително живеене няма истински духовен живот, няма култура и творчество. Това е една жива мърка. Само там, където имаме зачитане на живота на всичко като свещено, разумно и вечно нещо, само там има култура и само тия хора могат да се нарекат културни. И само такава наука и писателски творчества, които с проникнати от подобни свещени разбирания за духовното, разумно единство между всичко, с истинско, полезно духовно творчество. Всичко друго служи на животинското, низшето в човека и човешкия живот, служи за разрушението на света и живота.

Но светът се пита от векове: Съществува ли наистина Бог — този първичен, вечен Разумът, съществува ли отвъден свят, съществува ли душа, дух?

Това с вечните въпроси на живота, вечните двигатели. И понеже досега светът, хората не с разрешили тия най-важни въпроси правилно, затова никога не със се освободили от страдания, от недоразумения, тъмнина и ежби. Единственото нещо, което може да поправи живота на човека, на хората, това е правилното разрешение въпроса за вечната Истина — за Бога, за живота, за съществуването на един отвъден, духовен свят, за съществуването на душата и духа. Защото тогава в живота на човека навлиза светлината и великата Разумност и живот става по-до5ър, по-пълен, хармоничен, съвършен.

В своя стремеж да разреши въпросите за вечната Истина, светът е създал религиозните учения, философиите и науките. Ние считаме, че религиозните учения, дадени през разни времена на човечеството, като извадим това, което е човешко, с чисти Божествени откровения. Никой не може по свой начин да дойде до идеята за Бога, ако самият Този висш Разум не Му се разкрие по един или по друг начин. Бог, първичният Разум, Духът се проявява на-всякъде, във всяко дихание на живота. Пробуденият човек Го открива; с това прониква в тайните на битието. В тези тайни може да се навлезе само със светлината на Божията Мъдрост. А до нея се идва, колкото с усилие, работа, постоянство, различаване и разбиране, толкова и по пътя на откровението. За всички религиозни учения, взети в тяхната първоначална чистота, съществуването на Бога, на отвъдния свят и на душата е нещо абсолютно реално. По тези въпроси там не се спори. В религиозните учения се работи свободно с понятията за Бога, за душата и духа. И през разни времена тези първични същини и идеи са били обличани в различни дрехи, по-малко или по-много удачни.

За истински религиозните хора, които в същност са истински духовни хора, ученията на религиите за Бога, за душата и за отвъдния свят не са само философия, не са само светогледане. те са една опитана реалност. Известна деградация в развитието на човека го е направила сляп, нечувствителен към невидимото, към туй, което сме свикнали да наричаме нематериално. Духовният свят е динамичната страна на битието; той е свят на силите, които строят, организират. Божественият свят е свят на Разумното, което работи в света. Върху естеството на света на душата, която е безгранична и която прониква във всичко, религиозните учения, па и старите окултни доктрини, не говорят нищо. Знайно е само едно, че душата е искра Божия — същност, която има всичките божествени особености. А те са неопределими с нашите физически и материални понятия. Душата е, във всеки случай, ръководното начало в Човека, както Бог е ръководното, разумно Начало в битието, в цялата Природа.

Разни са пътищата и методите, по които религиозният човек е идвал през епохите на миналото до познанието и опитността за душата и за съществуванието на отвъдния свят. (За Бога, виж статията в бр. 4. от т. г. на сп. Ж. Зърно). Това е, все пак, една дълга практика, която отваря очите на човека, дава му нравствена сила и устой, поставя го във връзка с невидимите, творчески сили в битието. Едно е безспорно, че всеки, който е желал да върви по пътя, трябвало е нещо — събитие в живота, страдания или откровение — да му отвори очите и да се запита: Защо? Тогава почва да различава, да отделя нещата, да отделя семето от къклицата, важното, същественото от неважното, несъщественото, съдържателното от празното. По пътя на различаването човек почва да вижда закономерностите, това, което е право, истинно, трайно, започва да опознава себе си и природата. И ето, пътят на познанието е път на работа, път на интензивна духовна работа, на духовен живот. Човек започва да отхвърля от себе си всичко, което му е заслепило очите — почва да вижда ясно, всеки ден все по-ясно и по-ясно. Почва да вижда това, което е разумно и трайно вечно, истинно, което представя основите на живота. А животът е добро, благо за всички. Човек започва да очиства себе си от всичко излишно, натрупано, от всичко, което го прави само едно грабливо животно; от всичко, което скверни самия живот, който е свещен и който е проявен навсякъде. В това очистване, което върви едновременно външно и вътрешно, човек прави чуден разбор на мислите, на чувствата и на делата си. Той дава място само на благородните от тях — тия, които вървят в Хармония със светостта на живота; тия, които творят и издигат живота от едно вегетативно и животинско състояние в едно съзнателно творчество, проникнато от единството и хармонията в света. Така по пътя на очистването се стига до светостта в живота. Пътят на религиозния подвиг води до светост и чистота.

Светостта досега се е схващала от повечето хора или като нещо невъзможно или като заблуждение за другите и демагогия. Или още като доброта. Рядко някои писатели са ни описвали хора достигнали до светост и чистота — в мисли, чувства и дела, които са станали ръководни личности в живота и са били реформатори, в Положителен смисъл, на живота на мнозина. Историята на религиите ни дава твърде много случаи на светийство, но едва ли може да се счита, че всички назовани поради разни причини, дори героически и войнствени прояви, са били свети хора. Светост е досущ практическо реализирано съвършенство. Светостта води към дълбоко вътрешно единение и общение с всичко живо, с висшите разумни сили (наричани още Същества), с първичния Разум —Първопричината, Бога. В това отношение истинската светост и чистота е най-творческото и динамично състояние, което изживяват достигналите до там личности. те са център на сили и добродетели, които се лъчат щедро и разумно от тях. Защото те идват във връзка с Първосилите, които ръководят целокупния живот напред. Тези, които достигат до това висше творчество, често ги зоват мистици (напоследък думата мистик и мистицизъм е твърде много покварена и употребена за всякакъв вид захлас). Бергсон (Двата извора на морала и религията) доказва, че мистиците са най-творческите и динамични личности в живота — изобщо фактори, които творят истинските основи на живота. А за чистите и светите сам Христос ни дава най-великото определение: „Чистите по сърце ще видят Бога", казва Той. Това е най-голямото съвършенство, с което практически би могъл човек да се удостои.

Традицията в религиите не познава други по-висши представи за съвършенство от светостта и чистотата, съответно — личности светии. Има извънредно много заблуди, създадени за светите хора, а схващанията за тях в масите — интелигентни и прости, са най-различни и чудновати. За нас е, обаче, ясно, като се абстрахираме от всяка чудатост по този въпрос, че светостта и чистотата са резултат на голяма духовна дейност и живот. Който не продължава да работи духовно върху себе си и живота, което ще рече да пази връзката с живите Сили в природата и да бъде техен изразител, той може отново да потъне в калта на всекидневието. Светостта е път, по който малцина вървят. Тя е път на бърза еволюция, на голямо вътрешно напрежение и динамичност, защото е път на вечно даване, себераздаване и любов към всичко. А мнозинството върви бавно и предпочита винаги да взима. Затова живее постоянно в ежби и разпри.

(Следва)