ТОЙ ВИЖДА, ПОЕМИ - ЕК. М-ВА

[valiamaria]

Ек. М-ва

ТОЙ ВИЖДА

Щом на изток Денницата блеснеше върху розовата завеса на зората, малкото ангелче разперваше белоснежни криле и литваше на там, дето Господ напоследък обичаше да застава и да отправя благия си поглед къч земята.

С трепетна радост в душата си то се приближаваше мълком до своя Повелител и със затаен дъх следваше безмълвната, внимателна усмивка, която озаряваше заслушания образ на Създателя.

Това трябва да е някоя велика и светла душа, си мислеше младият служител, щом Господ й обръща такова голямо внимание.

И в глъбините на неговото чисто сърце се яви силно желание да види тази душа и да се запознае с нейния живот. И затова една утрин той докосна светата мантия на Вечния в знак на молба и кротко продума: „Господи, прати ме, моля Ти се, да видя душата, с която всяка утрин разговаряш. Това би било голямо благо за мене!"

Като каза това, младият служител сведе златокъдрата си глава и зачака.

Тогава Лъчезарният даде знак на един от своите служители да се приближи до Него и му посочи мястото, където той трябва да отведе ангелчето, за да бъде изпълнено желанието му.

Старият служител го обви с едно от своите мощни криле и литна през звездното пространство.

Много съвършени светове оставаха бързо зад тях.

Най-после, като преминаха през огнения диск на слънцето, пред очите на ангелчето се откри твърде познат свят — земята. То я видя като огромна птица, литнала в безкрайното пространство. И младият служител си спомни за радостта, с която се приближаваше до нея, за да отнесе скъпите дарове на Вечния. Тези дарове, с които Създателят на световете възнаграждаваше онези, които с надежда и упование в Него преодоляваха всички мъчнотии и изпитания в пътя си и вършеха добрата Му воля.

Когато вече летяха над земята, верният служител запърха бавно с крилете си, за да може ангелчето по-добре да огледа света, всред който живееха човеците, тези, които Бог с такова дълготърпение очаква да Го потърсят и да отдадат живота си в служба Нему.

— Почакай, каза то на своя водител, тук виждам светлина. Навярно някой в ранина отдава времето си в размисъл и молитва Богу. То надникна през осветения прозорец и видя един, който четеше светото писание. Той не довърши започнатата страница, защото му се стори доста дълга, изправи се и устните му бързо се раздвижиха. И недорекъл още последната дума от своята молитва, викна: Иване ставай, че колата ни чака. Днес трябва да преварим всички от селото. Така ще можем да продадем по-скъпо стоката и повечко да вземем. Като видя всичко това младият служител, скръб сви гърлото му и сълзи блеснаха на лазурно-светлите му зеници.

— Нима слънцето и топлината, въздухът и водата, цветята и плодовете на дърветата не са дело на Господа, обърна се той с тези думи към своя водител! Не знаят ли хората, че напускайки земята, не могат да отнесат нито едно от тях!

Старият служител го притисна нежно до себе си, усмихна се и му рече: Човеците възлюбиха толкова много творенията на Създателя на световете, че забравиха Незримия. С грижите, положени за добиване на повече блага, те едва ли не се смятат техни създатели.

— Да побързаме, каза старият служител, че дълъг път ни чака още.

Те не бяха се отдалечили много от мястото, гдето видяха това, когато вниманието на ангелчето беше привлечено от някакъв особен звън.

— Да не е звук от китара, запита то своя събрат. Може би, някой с песен и китара славослови Господа.

Но голяма изненада се изписа по лицето му, когато надникна през решетките, които затуляха прозорците на голяма каменна сграда. Там в дъното на една от стаите то видя старец, коленичил пред тежка, желязна каса, да прехвърля в костеливите си ръце някакви монети. Той чу, как старецът си шепнеше, опиянен от звука на жълтия метал.

— Не напразно преминах дните си! Колко много са богатствата ми! Чие съкровище може да се равни с моето!

— Но това е само прашинка от неизмеримото Му съкровище, каза малкото ангелче, закри с ръка лицето си и заплака.

Старият служител го притисна до сърцето си, чийто ритъм прозвуча като хвалебна песен в ушите му.

Още тогава, когато чу повелята на своя Създател, вярното сърце на стария служител таеше за скръбта, която щеше да премине през невинното сърце на ангелчето. Но нима той не изпита благодатта от огненото кръщение на страданието, тогава, когато залутан бродеше по земята, запазил в душата си само спомена за светия Му образ и копнежа си по Него! Иначе, как би могло сърцето му да разбира така добре човеците и да се отзовава на най-слабия им зов!

Сега те летяха над голям грал. Понеже беше още рано, в малко от къщите се виждаше светлина. През един широко отворен прозорец младият служител забеляза гордо изправен мъж да крачи смело из стаята си и да размахва из въздуха остър меч. Ти си ми служил вярно, казваше той, като милваше лъскавото острие. Господи, помогни ми и сега да изляза победител. Тогава никой не ще може да се мери със славата ми! Помогни ми!

— Но нали хората са братя, рече малкото ангелче. Тях любов не свързва ли?!

Старият служител го помилва бащински нежно и дълбоко въздъхна.

-— Желая да видя, какво има тук, обърна се той към своя спътник. Искам да зная. какво е това оживление в тази голяма, светла стая. Дали тук не е този, чийто живот ме интересува тъй много.

Старият служител застана за миг. Тогава то видя всред голямата стая в топли бели завивки едно мъничко същество, на чиито писъци майката щастливо усмихната отговаряше с най-нежни слова.

— Златната кукла на мама, ангелчето, божеството на мама!

Отново болка сви доброто сърце на възторжения служител.

— Нима и тук не си спомнят за Извора на живота, запита то! И тук ли не се надяват на Него!

Старият служител го притисна още по-грижливо в мощните си обятия и полет високо, далеч от хората, над планини и гори.

— Още малко, каза той, и ние ще стигнем целта. Най-после верният служител забави съвсем летенето си и спря на един висок връх. Долу в подножието на планината то видя пещера, огряна от първите лъчи на слънцето. Пред пещерата то не видя никакво величие, само беден овчар, който коленичил, прегръщаше с безкрайна нежност високо изправен камък.

Дълго време то гледа коленичилия. Всред дълбокото мълчание то чу тихия молещ глас и смирените слова на младия овчар, които той отправяше към безмълвния камък.

— Възлюблени мой, Ти, Който виждаш всичко и повеляваш на тъмнината да се оттегли, за да настъпи денят, моля Те, запази мен и стадото ми от похитителя, както вчера ни запази. Твои са потоците, чиито води утоляват жаждата на мен и стадото. Ти създаде тревата, която те пасат и сочните плодове, с които аз се храня. Благодаря Ти, пазителю мой.

Той обърна глава и погледна изгрялото слънце и се усмихна така, сякаш беше видял самото лице на своя възлюблен.

Така радостен и доволен, той подкара голямото стадо към потоците.

На обяд младият овчар напълни блюдото си с прясно издоено мляко, набра зрели плодове, положи ги пред своя безмълвен камък и започна да се моли:

— Ти, който можеш всичко, Владетелю на моя живот, приеми благодарността на сърцето ми и ела, сподели с мене обяда ми.

Като чу тези думи, Този, чийто поглед вижда, какво крие глъбината на всяко човешко сърце, като позна безграничното доверие, с което младият овчар прегръщаше безмълвния камък, Той видя великото, дълбоко скрито в тази душа и сърцето Му се изпълни с безкрайна милост. И изпрати съня.

Когато овчаря заспа, Той насочи стъпките на беден друмник към сложените блюда. Като утоли глада си, друмникът отправи своята благодарност към Милостивия и към добрия овчар и продължи пътя си.

Когато овчарят се събуди и погледна празните блюда, сърцето му се изпълни с неизказана радост.

— Аз не Те видях, шепнеше той с безкрайно смирение, но нали си бил близо до мене! Колко Те обичам, Пазителю мой!

— Не разумявам всичко това, помогни ми да го разбера, замоли се малкото ангелче.

— Блажен е онзи, който пази образа Му в сърцето си, – каза с безкрайно благоговение верният служител, – който се надява и уповава на Него и живота на когото е изпълнен с безкрайна благодарност.

Ти забрави, че Отец е дълготърпелив. Той ще премахне заблужденията от живота на човеците, защото е казал, че не ще остане ни една плът да Го не познава.

Пред небесните порти младият служител видя да го очакват много от неговите събратя.

— Разправяй, разправяй, замолиха му се те; ти трябва да си видял чудни неща.

* * *

ПОЕМИ

I

Другарки мои, безбрежен океан е светът и аз бях недобър плувец в него, защото желанията ми бяха много и техните повели насочваха моя живот. Как пленително, с омайващ глас те всички ми обещаваха щастие! Те така заглушително викаха всички, че аз престанах да чувам тихия зов на моята душа.

И щом гласът на някое от тях смогнеше да се извиси над гласовете на другите, то започваше да властвува над всичките ми сили и време.

О, колко пъти веригите на измамните им гласове като дълбоки вечерни сенки обгръщаха тялото и духа ми!

Повелителю мой, аз не мога да изброя прегрешенията си, нито да измеря времето, прекарано далеч от Тебе, истинският извор на щастие; не мога да изкажа, какъв срам е изгарял сърцето ми, когато познах своята заблуда!

Как можех да не затуля очите си от свян пред Тебе, Който пребъдваш във всичко, когато видях себе си овладяна от желанието да обсъждам пътеките, по които бродят людските сърца! По нивите на другите се опитвах аз да изкореня израствалите бурени, а моята нива стоеше непосята и неизорана!

Но дойде ден, и аз чух отново тихия зов на моята душа.

Тогава, в безмълвния нощен мрак поведох тежка борба с моите желания.

Жестоко страдах, когато се опитах да разкъсам веригите, с които те ме бяха оковали!

И в своята безкрайна мъка, изоставена от всички, аз възжелах само едно — свобода!

И Ти, чието търпение е безкрайно, Ти се приближи до мене с нечути стъпки, Възлюблени мой, и в глъбините на моето сърце Твоите думи прозвучаха със съвършена сладост:

— Аз ръководя съдбините на всички, Мен се пада да обсъждам пътеките, по които бродят людските сърца, а ти вложи надеждите на твоето сърце в Мене и поеми най-дългия, но и най-близък път, пътят към самия себе.

В съкровищницата на своята душа, там ще намериш истината, която Аз съм вложил, и тя ще ти дари свобода.

Другарки мои, пчелите пеят в цъфналите храсти и аз седя спокойна, защото чувам непрестанната песен, която блика от истинския извор на щастие, който се тай дълбоко в моята душа. И разбирам, че за нищо друго в света не зная тъй-малко, както за самия себе.

II.

Моята цел беше съвършенството. Нея аз следвах неотлъчно, както сянката дървото.

Сестри мои, аз търсех неизменното, скритото нейде далеч зад видимите форми; затова всичко, което ме обикаляше, оставаше чуждо, недействително за мене; всичко се разтапяше и чезнеше пред моя взор, устремен към висините.

Сестри мои, аз бях безпощадна към хорските и към моите чувства и мисли, към всичко, което заставаше между мен и моята цел.

Но всичко това съкруши сърцето ми, и аз почувствувах, как то леденее!

За миг застанах неподвижна.

Тогава чух моята жестоко измъчвана душа да стене като самотен пътник, залутан всред пустиня.

В тоя миг на студ и отчаяние през мен премина трепетът на пробуждането

Нима можех да считам художника за реалност, а творбите — за измама! Нима нищожност са очите и езикът ми, а ръцете, които ги създадоха, — съвършенство!

Трябва дълго, много дълго време, Повелителю мой, да съм била сляпа и глуха, та затова песните на птичките, ромонът на потока звучат в ушит ми. Сега ни доброто и злото, скръбта и радостта, планините и реките, белоснежната завивка, застлала земята, и розовият вишнев цвят, всичко за мен е музиката на живота.

Сестри мои, дълъг път изминах, докато настъпи този час, в който спокойната яснота на знанието за Единството ме докосна и видях великата красота на човешкия живот!

Днес аз смирено докосвам безкрайните форми, с които съм заобиколена и те ми разкриват Неговата същност и премъдрост. Вече не питам, де е той, а само внимавам да не пропусна мига, в който Той ще ми проговори, за да Му отдам живота си във всеотдайна служба.

III.

Малкият извор

Аз зная, че и животът на другите е пълен със заблуждения, но мене ми се струва, че в моя е имало най-много.

Зная, че и други Те търсят, о вечен Извор на живота, но мене ми се струва, че ничие сърце не е копнеело по Тебе тъй много, както моето. Така си мислех, застанала край кристално чистите води на малкия извор.

А ти, попитах го мълком аз, как проникна през тази скала и кой направи водите ти така прозрачни чисти?

Той ме създаде, зашепна малкият извор, и аз копнеех да отдам живота си в служба Нему.

Векове бродих из тъмните недра на земята. Времето не смогна да заличи копнежа, дълбоко затаен в мене. Не смогна да го заличи и непрогледната земната твърд, която размътваше моите води. Големите неразрушими скали и те не смогнаха, макар че забавиха моя ход. След дълъг, много дълъг път, най-после тук съзрях една едва пропукана скала. Хилядократно моите води напираха връх нея, докато създадат този малък път, за да изляза над земята.

Дълго време течах самотно, каза малкото изворче и въздъхна при спомена за това. Аз тъгувах непрестанно, защото моите води не бяха утолили жаждата на никого. Но дойде пролет. Слънцето ме помилва с топлите си лъчи и една светла длан освободи водите ми от утеснението, в което се намираха. Тогава моите води започнаха да се събират връх този светлосин камък прозрачни, чисти.

Аз не мога да изкажа радостта, която изпитах, каза малкото изворче, като заблика с по-голяма сила, когато за пръв път морен друмник ме докосна със своите устни и продума: — Чиста и блага.

Чак тогава сянката на скърбите напусна моето сърце! Нали с тези думи Съвършеният ме беше изпратил тук долу всред хората на земята.

О света истина, ти непрестанно ми разкриваш своите съкровища!

Аз зная, че животът, който блика в моето сърце от гръдта на земята и от цялата вселена, блика из Тебе, о вечен Извор. Зная, че всичко се стреми към Тебе и че няма сила, която да го спре или да го върне назад.

Но Те моля, простри светлата си длан и освободи сърцето ми от утеснението, в което се намира, за да бликне от него, от този малък извор, вода чиста и блага.