ИШУА БЕНТАМ - БУЧА БЕХАР

[Clairyvalence]

ИШУА БЕНТАМ

Буча Бехар

Историята на Египет, тая могъща империя, прочута със своето величие, не помни по-страшна и по-мрачна епоха от тая при царуването на фараона Зинобий-Ра. Неговата нечувана жестокост, смразяваше сърцата на жените, вливаше отрова и жажда за мъст в разкъсаната душа на мъжете. Зинобий-Ра беше страшен призрак за своите поданици, които се гърчеха под ударите на неговите немилостиви ръце. Той беше издал страшни закони, подписваше смъртни присъди без да трепне сърцето и ръката му. Законите в страната му бяха груби, безчовечни, жестоки. От ранни зори царските хора ги облепваха по улиците или ги разгласяваха с висок глас по кръстопътищата. И през ранни сутрини мъжете четяха страшните заповеди и закони със заледен от ужас дъх. За най-малката постъпка, която не беше в съгласие с тези закони се подписваха ужасни присъди. Години на ред Зинобий-Ра наказваше своите поданици най жестоко; и затова неговата страна се пълнеше с нещастници, които се скитаха по улиците осакатени от царските джелати. Това беше същинска напаст, по-страшна от чума, която върлуваше в тая могъща империя. Опасността да се покрие тя с живи трупове беше голяма. Но нито царят, нито неговите приближени хора виждаха страданията и мъките на целия народ. А въздишката на народа се носеше от единия до другия край на страната.

И тъкмо тогава, когато чашата на всеобщото бедствие и страдание преливаше, когато народът изчерпи и последните си сили, в страната на Зинобий-Ра се разнесе невидим и чуден дъх на жадувана пролет. Народът въздъхна за миг и трепетно душата му се устреми към бъдещето, което се очертаваше някъде далече и в светлите простори вещаеше радостна вест. В страната тук и там се носеше шепот: „Пратеник дошъл от незнайна страна, казвал се Ишуа Бентам. Той носел спасение за целия народ". Нищо не знаеха за него, само това, че Ишуа Бентам живее в царския дворец.

Това не беше мълва. Ишуа Бентам не беше приказка, не беше мечта. Той съществуваше, той наистина беше дошъл с блага вест. Пребиваваше в царския дворец. Беше дошъл през оная паметна нощ, когато нещастието за първи път беше докоснала с крилото си царския дом. Единствената дъщеря на Зинабий-Ра беше на смъртно легло. Очакваха края. Царкинята едва дишаше. И тъкмо в тоя час, на отчаяние и безнадеждие при фараона дойде Ишуа Бентам.

– Аз ще излекувам дъщеря Ви, – беше казал той. Фараонът устреми в него очи пълни с горест и мъка.

– Ще ти дам всичко, чужденецо, каквото поискаш, дори и короната, само върни живота на любимата ми дъщеря.

– С едно условие, само едно условие.

– Готов съм на всичко, чудний човече !

Ще бъдат мои отсега нататък всички ония, които твоите закони осъдят. Ще ги пуснете при мен, след като ги накажете, аз ще ги лекувам.

– Вземи ги! Аз ти ги давам, нека бъдат твои доживотни роби, нека ти служат, но върни живота на моята дъщеря.

– Да бъде! – рече Ишуа Бентам.

Още същата нощ Зинобий-Ра издаде заповед, да бъдат събрани всичките осъдени престъпници, наказани от неговите съдии. Тогава от всичките краища на неговата страна, започнаха да прииждат на тълпи нещастниците, които денонощно пътуваха към престолния град. Това беше едно грозно зрелище, една страхотна маса от обезобразени човешки тела, които едва се влачеха сами или с помощта на своите близки. Имаше между тях такива, които не виждаха, не чуваха, не говореха, без крака, без ръце, хроми и осакатени от жестоките закони на Зинобий. По улиците се чуваха писъците на жените, които плачеха за своите синове и мъже.

В това време Ишуа Бентам лекуваше царската дъщеря. На третия ден тя отвори очи и се усмихна на своя баща. А той я гледаше с безумна радост, не вярващ на чудото, което беше станало. Той виждаше, че неговата дъщеря беше спасена. И в своята дълбока и голяма радост той не виждаше и не знаеше, какво ставаше в другата зала, където Ишуа Бентам приемаше нещастните поданици на Зинабий. Ишуа Бентам, който имаше великото знание на една велика страна. Ишуа Бентам, който идеше от царството на светлината, притежаваше мощна сила да лекува всичките болни и недъзи на тялото и душата. Ишуа Бентам обладаваше божествена сила и възвръщаше похабения живот. Ишуа Бентам лекуваше сега поданиците на Зинобий-Ра. Техните болки и техните страдания бяха големи. Някои от тях бяха с осакатени ръце. Той ги лекуваше, те излизаха с здрави ръце. Радостта им се изливаше като пълноводна река. Някои имаха схванати крака; когато излизаха със здрави нозе, те скачаха като телци. Други бяха слепи; когато наново виждаха слънцето, те плачеха от радост. Други викаха, славосляваха Боговете, обзети от безмерно щастие, тичаха към домовете си. Всеобща и всенародна беше радостта, която като буйни потоци заля страната на Зинобий. Тя цъфтеше в усмивката на девойките, трептеше в очите на младите жени, топлеше сърцата на майките сливаше се в една обща песен, който се издигаше в небесния простор към незнайния Бог, на който служеше Ишуа Бентам. Народът ликуваше. Всеки ден от царския дворец, откъдето години наред излизаха жестоки присъди, сега излизаха живи и здрави хора, които до преди час са били само трупове, които Ишуа Бентам ги връщаше към живот.

Промениха ли се след това законите на Зинобий-Ра? Не, и не от зла воля; сърцето не сещаше, че беше време да измени своя ритъм. Защо ще промени своята държавна уредба и своите твърди закони? Народът е свикнал вече. И неговите достойни служители и началници продължаваха да изпълняват своите служби. Но в страната живееше Ишуа Бентам. Докато те наказваха и обременяваха прашната история на Египет с нечуван товар и нейните страници с кървави писмена, друга ръка, грижлива и майчинска, движена от непозната безмерна любов, заличаваше греха и престъпленията.

Една сутрин Ишуа Бентам видя през своя прозорец една внушителна група от ония нещастници, които той беше излекувал.

Царят узна за това и изпрати един от телохранителите да види и разбере, какво мислят те.

– Искат да видят Ишуа Бентам, няма да си отидат, докато не го видят, – доложиха на царя. Ишуа Бентам излезе тогава и остана дълго при тях. Говори им хубави думи и приятелски се раздели с тях. Tе си отидоха радостни и доволни.

От тоя ден пред царските порти всяка сутрин се събираше голяма тълпа, която всеки ден се увеличаваше и търпеливо чакаше своя любим Ишуа Бентам, когото народът зовеше свой спасител и учител. Те не си отиваха, докато Ишуа Бентам не идваше при тях.

Веднъж един от царедворците покани царя да погледне през прозореца и да види, що става там.

– Господарю, погледнете, – рече той.

Царят погледна и остана изненадан. Цялата царска улица беше задръстена. Такова нещо той не очакваше.

– Какво значи това ?

– Чакат Бентам, Ваше Величество.

– Но как, това е целият ми народ.

– Народът е готов да тръгне след Бентам, стига той да пожелае това.

– Но тогава ние сме в голяма опасност!

– Опасността ни грози отдавна, Велики Господарю.

– Може би от този час, откогато Бентам излекува първия болен, моята дъщеря – Земру-за.

– Точно така, Велики Господарю! Ние сме безсилни както са. безсилни снеговете, когато настъпи пролетта.

– Ти забравяш, че ние имаме воини, с които храбро ще се сражаваме в нужда.

– Нека само да опита Господарят ми, да опълчи народа си срещу Ишуа Бентам.

– Какво искаш да кажеш с това?

– Това, че усилията ни ще бъдат напразни, че държавата на Зинобий е в опасност.

– Мълчи, или ще опиташ меча ми, аз не ще оставя да се погази моята сила и да се тъпче моето достойнство.

Царят излезе от царската зала и отвори широкото крило, където той можеше да застане лице с лице със своя народ. И народът веднага го забеляза и почтително му отдаде почит.

– Какво чакаш, народе? – попита той.

– Чакаме Ишуа Бентам, нашия спасител и учител.

– Защо го искате?

– Да го видим и да го послушаме, той е наш учител, наш спасител, когото ние ще следваме докрай.

– Но какво направи той повече от вашия цар, та сте тръгнали като стадо подир чужденеца?! Не ли в моята страна живеете и моята страна ви храни! Какво искате, робски народе, – с корав глас каза той.

Народът за миг притаи дъх. Но след тоя миг, който беше равен на вечност, народът се опомни, съвзе се, люшна се като развълнувано море и в един глас рече:

– Царю, твоите ръце били ли са схванати някога?

– Не.

– Когато те бъдат схванати и бъдат излекувани, тогава ти ще разбереш, кой е Ишуа Бетам.

– Царю, бил ли си лишен от зрение, след като двадесет години си гледал Божия свят?

– Не.

– Когато изгубиш зрението, тоя небесен дар, ти ще разбереш, кой е Ишуа Бентам.

– Като те погубят и останеш без нищо, тогава царю честни ще разбереш, кой е Ишуа Бентам, когото ние ще следваме през вековете!...

– Смърт, – изрева разгневеният фараон, – смърт на всички ви, смърт и на Бентам, това е бунт, това е анархия, смърт на всички!

Целият дворец се тресеше от неговия вик и заплаха, които се смесваха с шума на оръжията, с които царските хора бяха въоръжени

Така в Египет, в тая могъща и старинна империя избухна война, така в страната на най-жестокия фараон с каменно сърце пламна първата гражданска война. Почитателите на Ишуа Бентам бяха безбройни, но и тия на фараона, богато платени войници не бяха малко, Предстоеше им неравна борба, страшна и безчовечна.

Мрачна и тъмна нощта се спусна над Египет, страната на насилието и греха. Разединен, народът очакваше с трепет кървавата зора, която щеше да залее страната с невинна кръв.

Царският дворец потъна в страхотно и мрачно мълчание, Нощта беше гъста и тъмна.

Само в стаята на принцесата Земру-За беше светло, тихо и лъчезарно. Тя знаеше всичко, което беше станало и това, което се готвеше. Знаеше и нещо повече, което не беше тайно за нея и за Бентам, който виждаше всичко.

Спокоен и невъзмутим, той дочакваше великия миг, когато неговата мисия в страната на Зинобий ще бъде свършена и той ще отпътува за своята страна или за друга, където не наказваха както в страната на фараона, не поробваха душите на хората.

Когато зората на новия ден обагри хоризонта и светла ивица освети изтока, младата принцеса безшумно напусна своята стая и още по-безшумно влезе в стаята на баща си, където го завари готов за кървавия ден.

– Какво те носи в тоя ранен час при мен, дъще ?

– Дойдох да се сбогувам, Велики повелителю!

– Какво значи това ?

– Позволете ми да кажа нещо.

– Кажи, Земру-За.

– Царю, – развълнувано рече тя и в нейния глас се чуваше гласът на целия народ.

– Вашия живот висял ли е някога на косъм?

– Не, рече той.

– Тогава Вие не знаете, кой е Ишуа Бентам, но аз го познавам, и ако Вие заповядате днес да убият Ишуа Бентам и неговите хора, да знаете, че първата жертва ще бъде Вашата дъщеря, младата царкиня Земру-За. Заклевам ви се в това.

Фараонът Зинобий-Ра гледаше изумен. Кръвта му беше замръзнала в жилите, някой сякаш го нарани с меч, неговото сърце спря своя ход. Уплахата беше страшна, светкавична като отрова и той падна безжизнено в ръцете на дъщеря си. Притекоха се царедворците и дадоха първа помощ.

Когато след няколко мига принцесата се наведе над него той едва чуто рече: „Искам да видя Ишуа Бентам!" А той чакаше, защото знаеше, какво ще стане. Той влезе веднага при фараона. Новият ден настъпи победоносно, слънцето нахлу в царската стая. Зинобий-Ра отвори очи и позна Ишуа Бентам. Повика първия си царедворец и му каза: „Отменете заповедта! Нито капка кръв не ще се пролее вече в моята страна".

И в тоя миг по-безшумно от пролетния зефир Ишуа Бентам изчезна. Когато принцесата го потърси, на неговото място нямаше никой. Той беше видял възкръсналия за нов живот фараон Зинобий, той беше чул шума на топящия се лед в неговото сърце. Задачата му беше свършена, неговото присъствие излишно. Защото фараонът Зинобий нямаше вече да подписва страшни присъди.

Последният, когото Бентам требваше да излекува, беше Зинобий. И фараонът го позна, защото беше усетил смъртта, беше усетил и живота и в тоя свещен миг той видя лъчите на новия ден. Тихо той рече:

– Ишуа Бентам, и аз те познах!

Дълбоко в душата си той отдаде право на народа, който не можеше да не следва Бентам през вековете.