12. Големият обиск на Изгрева

[Ани]

12. ГОЛЕМИЯТ ОБИСК НА ИЗГРЕВА

Беше 1957 г. преди да почне процеса 1957/58 г. Защо стана тоя процес? Аз ще ви кажа една опитност, която преживяхме тогава с Колю заедно. Когато направиха през 1957 г. ревизия и се блокира цяла България, навсякъде изземваха всичката литература, тогава, ама влязоха във всяка къщичка и барака, навсякъде, за да вземат беседите и да изземат. Аз като разбрах туй нещо, връщам се вкъщи и застанах и казвам: „Господи, най-голямото ми богатство е литературата, която имаме“. И сега когато го разказвам настръхвам, защото то беше много критичен момент. Как да се запази това нещо, защото Колю беше един бунтарин, известен с това. И какво можем да направим, никъде нито можеш да мръднеш, нито можеш да излезнеш, навсякъде блокада с милиция. И тази молитва отправена към Господа за чудо невиждано след заминаването на Учителя, че не дойде никой в нас. Та и след Учителя ставаха чудеса и то на Изгрева. На Изгрева е дошла милиция, изземва се всичко, навсякъде, ровят, пискат хора, всичко се взима. На всяка барака застанала милиция с чувалите и прибират. От печатницата изнесоха 19 камиона литература. Разбирате ли какво нещо става? И аз се връщам вкъщи, седя, чупя ръце и викам: „Ами сега, какво да направя?“ Но какво чудо стана. И досега не мога да говоря, но сега времената са вече други, промениха се. Но тогава никой не дойде и се запази литературата на Учителя. После крихме, прибрахме, обаче се запази и никой не дойде. Те иззеха, претопиха ги унищожиха. Имаше някои, аз ги мислех, че са нещо голямо, че превишават и стоят над посредствени братя и сестри. Че са тъй ревностни, ревниви, да пазят това Слово, но на тях им иззеха всичко, с чувалите ги вземаха и ги натрупаха, а това у нас се запази. Може би, защото е била такава молитвата. A3 така си мислех, че молитвата беше толкова силна и с такъв трепет я казах, че трябваше наистина да се случи едно чудо тогава на Изгрева. Случи се, но това беше едно дело на Учителя. Само Той я запази. Това да си в огъня и да не изгориш, значи това беше само ръката на Учителя. Той прости ги заблуди и не дойдоха. Аз след това с едно такова вътрешно вълнение, с такъв трепет пренасях и не мислех, не смеех никъде нищо да кажа, случайно да не се изпусна, да кажа, че са пропуснали, че не са дошли у нас. Понеже навсякъде са минали. Навсякъде мина тази полицейска акция, измете всичко, обра всичко. Вървяха с чувалите барака след барака. След това те ни забраниха вече да се събираме в салона. Махнаха да се събираме. Ние се събирахме в онези дни, когато беседи имаше, то брат Симеонов се качваше горе, преди да разрушат салона, качваше се горе на стълбите, там до антренцето на Учителя където беше и от там четеше Словото. Впоследствие и това ни забраниха. И това забраниха полека, полека, докато през този нелегален период имахме един брат Данко Симеонов, който свиреше на кларнет. Единствен, безстрашен брат беше, който сутрин рано огласяше Изгрева с неговия кларнет и не се страхуваше. Той свиреше песните в тази суматоха - песента „В летен ден, в ранни зори, майка ми тихо се приближи, със сладък глас блага дума ми каза: Ставай дъще, на нива трябва да се ходи“. С флейтата свири всяка сутрин. Всяка сутрин свиреше той и когато отиваха на Витоша. В четвъртък се ходеше на Витоша. Тогава не ходехме неделен ден, а в четвъртък се ходеше на Витоша. Той с неговата флейта събуждаше всички приятели и тръгвахме така. Та това не са малки неща, които са преживяни с годините.

От 1957 г. 30 години минаха до 1987 г., а до 90 година са общо 33. Като погледнете така назад, защо се развиха тези събития? И защо стана процеса? И всички тия неща? Според нас къде беше грешката, пропуска и поуката за едно идно поколение. Трябва то да знае и да има опитността, да има една опитност и поука. А сега 33 години минаха

(бел. редактора - магнетофонния запис е правен през 1990 г.)