15. УЧИТЕЛЯТ СИ ЗАМИНА

[Ани]

15. УЧИТЕЛЯТ СИ ЗАМИНА 

Милка Говедева (М.Г.): Друг случай с Учителя, когато си замина. Преди да си замине, аз съм по тия обиколки, нали, пращат ме за укрепване на комунистическата власт след 9.09.1944 година. Но все гледах да ходя по близките села. И на последното село Кумарица, най-близко, знам, че Учителят обичаше биволско мляко и реших да му взема едно шише биволско мляко. Взех биволското мляко и с трамвая бързах да дойда и после пеш се вървеше в гората. И ми казва този, срещам художника, Борис Шаров. Шаров - художникът ми каза. Аз се връщам някъде към 7 или 8 часа а той казва: „Ти знаеш ли какво се случи?" - „Какво? Само да не е за Учителя." - „Учителят си замина." - „Как?" - „Да, тази сутрин в пет часа." Рев, рев... „Аз му нося мляко биволско, викам, от Кумарица." И така с плач стигнах дотам. Те го облекли вече, сложили го в салона. А в осем часа сутринта пристига милиция, да го арестува. С Нареждане да бъде арестуван. И Борис Николов попада там и го питат: „Къде е вашият Учител, къде е?" - „Заповядайте." И го въвежда в салона да го види изложен за поклонение. Борис го посочва и казва: „Ето го Учителят." - „Пфу" - казаха. И те помислиха, че той се бил самоубил. И това вървеше, тая версия така. Всъщност това не беше вярно.

Вергилий Кръстев (В.К.): Те искали да го арестуват.

М.Г.: Да, да. Но един ден преди това, забравих да кажа, там се дежуреше за чистене на салона. И аз съм със Софито, една Софи имаше, сме дежурни заедно да чистим салона. Аз се плашех много, защото много столове има, местят се, катедрата на Учителя се мие, чисти, тупа на стълбите и стълбите му до него, до горе. Добре, ама преди това аз бях на Лъкатник. От Лъкатник на Зимевица, горе на още едно село, забравих как се казва. И тук вегетарианка, там вегетарианка, но на Зимевица никой не ме прие така, освен най-бедните хора, които бяха. Обикновено попът, даскалът и кметът, това са хората, които приемат. Да питаш дали са доволни от властта, дали се задоволяват от наряди и пр. и пр. И на митинг се говори пред тях, нали. Тука, най-бедните ме приеха. Никой не иска друг да ме приеме. И сега те едно единствено легло имат, долу е пръст, земя и си отстъпват леглото. Но ядат на софра, долу и какво. Извадили от качето там сланина, какво да опържат. А имаха крушеница, имаха и сирене. Значи аз можех да мина така, гдето се казва. Но като запържиха тия сланини туй, онуй, мен ми се дояде. Цяла нощ аз кат малко съм хапнала, но виждах разни зъбати същества, страшни там. Даже не можах да спя. Мисълта, че аз опитах да ям месо, а на другия ден съм дежурна в салона, как аз ще пипам на Учителя вещите, там, гдето чете той на катедрата, да му изтърсвам това и Библията, гдето чете. Страшно ме тормозеше това или да му мия стълбите, или това. А Софито не дойде и се падна цялата работа върху мене. Сама да се справя. Първо ме е страх, че е много голям обема да се справям сама, по обем и второто, и такава една мъка изпитах, такова едно чувство на омраза към себе си, задето не можех да се въздържа да не ям. А сега както се получи.. Водата се хвърляше в лешниците, в легени, миеше се. Трябваше да се мие и салонът, и не знам. И аз моля една сестра:" Ела бе, сестра, само да изтупаш катедрата на Учителя. Ето, аз ще ти дам да забършеш, да не пипам аз. Имам си съображение." Не ще. Бърза. Друга. Не ще, бърза. Трета. Не ще, бърза. Никой не ще. Най-после викам: „Виж бе, ще ти дам и някой лев, не бива да пипам, бе, ела." Не исках да й кажа, че съм яла месо. Съгласи се и не знам по какъв случай какво й бях обещала, та обърса тя катедрата. Да измие добре, ама стълбите нагоре никой не ще. Трябва пак аз да ги мия. И като измих и хвърлих, и последната вода вече, която хвърлих, чувам горе - кръц, вратата на балкона и Учителят излиза на балкона. Аз трябва да ида да хвърля водата. Може ли сега да не го поздравя? Нали като излязъл на балкона. Как ще го поздравя, като съм яла месо, нали ще ме познае? Ей такова едно угризение на себе си, ама страшно. Викам си, аз само бърже ще хвърля водата и ще избягам. Само така ще кажа нагоре с очите и ще се прибера. Обаче Учителят дошъл до сам оградата и усмихнат, усмихнат, самото слънце грее. Разбрах, че ми е простил, нали. От това мое тормозене и плачове, и туй, онуй, нали. За мен беше интересен тоя факт, че той не държи на тия работи, простил ми е. Така беше с това.

Сега Учителят си замина. Изложен е там. И вече чакат разрешение от Георги Димитров, за да бъде погребан на мястото, определено приживе от Учителя до лозницата. Аз се чувствувам виновна, та виновна, тичам и аз до Централния комитет на БКП, нали. „Ти какво, ма?" - „Ами там човекът е умрял, трябва да се разреши да го погребат, нали с Георги Димитров заедно са живели под един покрив. Трябва да се разреши." В това време братята действуват. Телеграми пускат. Аз по своя инициатива и най-после на четвъртия ден се разрешава да се погребе Учителя на мястото, където е сега. Боянчо прави ковчега от едно дърво, не знам какво, дебело, какво, хубаво - дъб ли е, какво е. Красиво, с орнаменти, с туй, с онуй. И казват някои, Учителя трябва да го поставим не направо на земята, а на поставки ковчегът да бъде и дълбоко. Гради копае гроба и не знам кой още там и да сложат в ъглите това, коловете, за да се поставят дъски, та на тях да лежи ковчегът. Но преди това вардиме, докато дойде разрешението. В салона Учителят. Вярвайте, имаше такова време, когато бе зима, студено, около Нова година. Студ, когато Учителят е като усмихнат. Усмихваше се сякаш. Така лицето му се проясняваше, усмихваше се. Една вечер дойдоха и пяха - Катя Грива, Мичето Златева свиреше, Симеон Симеонов на цигулка и кой още беше не си спомням - четирима души и имаше ябълки сложени във фруктиерата така горе. Паднаха четири ябълки към четиримата, които му свиреха. Така бяха. Един вид благодарност може би беше това нещо. И така. А имаше вечери и нощи, когато никой не оставаше при Учителя и тогава оставах аз сама. Отиваха си. Стояха до известно време, до 12 часа. Тогава като се молех на колене, виках: „Учителю, прости ми, прости ми, аз с тия комунисти, как да се оправя. Искам да се оправя." Молих се така да се оправя някак-си. „Позволи ми да те целуна." И го целунах. „Само не по устата, само не по устата, само не по устата." Така го целувах, по носа го целувах.

В.К.: Ама вие чувате глас.

М.Г.: Да. „Само не по устата, само не по устата." Брадата целувах, тука целувах, ушите целувах, ръцете му целувах, нали така изложеното тяло, само не по устата, така. Очите му целувах. Да.

В.К.: И сега за погребението.

М.Г.: И сега за погребението. Всички, като дойде погребението, отидохме там и после се разотидоха. А, поставиха в едно шише, както и аз на Рила съм поставяла, „Кой е Учителят" в чист зехтин. Нали написано и вътре. Аз на Рила молитвата съм си поставяла в шише, ми каза тази Невена Неделчева. Не Невена Неделчева, а онази Невена - на Илия Узунов приятелката. Та тука беше: „Кой е Учителят?" - беше написано на пергамент, сложено в шише със зехтин. Поставиха го вътре. И след това като поставиха това и почнаха да хвърлят пръст отгоре. Но останах аз, Арнаудова, имаше една артистка, която игра ролята на майката на Георги Димитров, Гради, Боянчо, ли беше, не знам, не помня. 5-6 човека бяхме. Нещо се чу: „В-у-у", какво беше и като че някой размърда коловете и така ритмично се спусна сандъка до долу. „А-а-а" - викам аз, „Учителят не иска да е у въздуха" и слезе до долу. И допълниха с пръст, нали направиха гроба. Затова нещо има очевидци.

В.К.: Значи вие видяхте как се слегна пръста.

М.Г.: Като че някой размърда това. Звук някакъв беше: „В-у-у-у", какво беше това нещо и равномерно се смъкна долу. Не така да килне на една страна или на другата, равномерно се смъкна долу.

В.К.: Защото аз съм слушал разни неща, нали, че се чуло шум и че се дематериализирал в този момент.

М.Г.: Не знам, но Елена ми казваше, че Влад Пашов, понеже Учителят е казал, че „Аз кост няма да оставя на земята", че някой с Влад ли, какво разкопавали и не намерили нищо.

В.К.: А-а, кой ще разкопава. Не може да разкопава. Никой не смее да го разкопае. В никакъв случай.

М.Г.: Е, някогаш, преди това, непосредствено, след като се слегнала пръстта.

В.К.: След като си замина ли?

М.Г.: Да.

В.К.: Не намерили. Никой не би смеел да копае. Не. Никой не би дръзнал да копае.

М.Г.: Не знам. Но аз това видях, това чух, нали, това беше, което се случи след заминаването на Учителя, нали това и което много силно впечатление ми направи, ама много силно впечатление.