16. ПОСЛЕДНИЯТ РАЗПИТ НА УЧИТЕЛЯ

[Ани]

16. ПОСЛЕДНИЯТ РАЗПИТ НА УЧИТЕЛЯ

Милка Говедева (М.Г.): Един ден аз съм на урок при Паша, Учителят още беше жив и казва: „Елате, сестра, ще дам едни нови гимнастики, тези за Лъчите." Катя Грива беше, може би беше и Веса Несторова, Елена и десетина човека, ама кои... В това време Тамара една на Атанас, нали, чува че Учителят ме кани. „Учителю, да дойда и аз." Учителят мълчи. „Учителю, да дойда и аз." Учителят пак мълчи. „Учителю, нека да дойда и аз." - „Е, ела." Трябваше пет двойки нали да бъдем, за да даде гимнастиките и даде тия гимнастики. И сега аз твърдя и ще твърдя, докато съм жива, защото Учителят както ни ги показа, накрая има това. Нали така и това, така се прави. „Ние отидохме, вика Ина Дойнова, при леля Веса Несторова и леля Веса каза, че не се прави така трептене на китките." - „Как не бе, аз там бях, бе, Учителят дойде да ме покани." Бях на урок при Паша. Той не покани Паша, покани мене.

Вергилий Кръстев (В.К.): Опишете го това, нали това е 10-то упражнение?

М.Г.: Накрая като птици, когато сме като птици.

В.К.: Като птици.

М.Г.: Така, така, като крила на птици трептят перата накрая.

В.К.: Като свърши движението има така трептение.

М.Г.: На китките.

В.К.: На китките.

М.Г.: Отишли при Веса. И веднага отивам. Защото Ина Дойнова предава гимнастиките. А тя казва: „Ама ние бяхме при леля Веса и леля Веса казва, че няма такова нещо." - „Абе леля ти Веса ако е откачила, аз не съм още." Ами така де. Сега не казвам, че тя е ненормална, моето уважение към Веса, културен човек. Учителят много я ценеше. Даже един ден... Може и това да кажа: Много злословиха по адрес на Веса. Аз я защитавах, защото Веса и брат Тахчиев бяха моите първи учители. Аз когато почнах да чета беседите бях вече комунистка, бях при Учителя, де, ама бях станала комунистка, и когато в квартирата ми идваха от ЦК на БКП там на булевард „Христо Ботев", имах беседа: „Божествен и човешки свят", беше дебела книга. Тя стоеше, аз имах спалня от развода си, тя стоеше там. И това не ви казах, трябва да кажа за това. И те, другарите като идваха, виждаха - „Каква е тая дъновистка книга?" Викам: „Нека седи там. Нали да седи, за полицията е тя, за това." Тогава с Тахчиев като говорих и с Веса, казвам: „Какво е това Бог, Бог, Господ, Бог. Не мога да се примиря с това." - „Това е ум." А ум и разум приемам. И зачеркнала съм Бог и съм писала ум, зачеркнала съм разум и съм писала ум, разум - такива неща. Цялата книга беше издраскана с това и той ми каза Тахчиев тогава. Той беше в Кермекчиеви на една палатка: „В другия свят ще се видиме сега както приказваме с тебе. Нали ще се видиш така и ще видиш тогава, че това, което ти говоря сега, е истина." И Веса ми потвърди, и те двамата ми бяха един вид учители на Учителя и аз цял живот съм търсила Учител. Умен човек да е, да мога да го възприема и чак когато срещнах Учителя, но тогава не го оцених първия път Учителя, нали, а по-късно вече. А по-късно как стана и това е много важно. Аз съм написала стихотворение - ще го дам. Но аз работех вече със съветска делегация, в разузнаването. Бях се включила там чрез една моя роднина. Това е след затвора, нали.

В.К.: Коя година?

М.Г.: Това е вече 1942 - 1943 година. Учителят беше жив.

В.К.: Да.

М.Г.: 1942 година аз отивам на Изгрева пролетта. 1942 година отивам на Изгрева пролетта март месец. И отивам в къщата на Стефова. Най-хубавата стая с балкона. Срещу мене Неделчо Попов живееше. И Балтова непрекъснато тропаше на вратата му, както и да е, а до мене в малката стая, сега станал академик, Кирил Василев, който пък се любеше с дъщерята на Стефова по-после. И оттам аз като се прочух като певица, Капитанова беше още жива, та ме повика в мазето там да отида при тях. Та както и да е. А долу в Стефови живееше пък тоя с циклостила, нелегалният, който беше бай Иван. Та искам друго да кажа, къде се отплеснах.

В.К.: За съветската легация.

М.Г.: Аз най-напред трябва да кажа как дойдох. Не, преди това бях в Съветската легация в разузнаването и понеже от дъжд на вятър ходех така на беседите, отидох да чакам часа да ми дойде да се срещна с тях някъде към „Мария Луиза" - къпалнята. Това е най-важният случай, който всички го описват, както им дойде. Някои чули-недочули. Невена Неделчева в книгите си не знам какви-си, но е истина. Сега аз виждам винаги около Учителя народ, под прозорците. Или е Маргарита Мечева, или е тази Теофана Савова, с Марето, и аз съм била от тях. Но запомнете това. Искам да кажа друг случай за Учителя, когато дойдоха да го преследват, да го арестуват. Преди да го арестуват.

В.К.: Да, да.

М.Г.: Един ден сме около Учителя. Беше Калпакчиева Райна с мъжа й, с още други, а Лулчев вече е арестуван. И заради Лулчев идват на Изгрева, ама настроени така зле, особено единият към Учителя. Да го разпитват за Лулчев. И аз изтръпнах. Викам: „Аз, пак аз ще съм виновна, моите го преследват." И ама това угризение на съвест е било години наред. И Учителят ги поканва в големия салон. И ние сме отвън и минава час, и минава час и половина, и минават два и Боже, то какво правят тези хора с Учителя? Ние вънка треперим, не знаем какво става вътре.

В.К.: Това е след 9 септември 1944 година.

М.Г.: След 9 септември 1944 година. И излиза най-напред Учителят и явно така доста напрегнат и малко разстроен, така поне аз схващам, не малко, но може би доста разстроен. Единият, който излиза от тях казва: „Прекрасен Учител имате, не е лошо да следвате пътя." А другият намръщен такъв и като не знам, като свиреп човек така. Отидоха си те. Каза нещо тоя, ама измърмори нещо. „Заблуда." Учителят каза: „Този, който ми беше отляво - също като при Христос на кръста, той беше много зъл човек, несправедлив." И прост може би де, не каза прост, но не знам, някакъв термин употреби. Той не обичаше да обижда, Учителят. „А тоз, който ми беше отдясно, той е по-правдив, по-разумен, по-добър човек." А това ми направи впечатление, което Учителят каза, защото четири пъти чета Библията и виждам какво нещо става с Христа и затова го сравнявам с Учителя. Те го питат, нашите сестри: „Е, Учителю, какво ви пита?" Учителят приказва. Но аз, така гледам Учителя, така полюлява се. „Ама Учителю, какво ви питаха?" Боже, тия нямат, мисля си, така случайно да го разпитват. Той, Учителят, уморен вече от говор, от разправия. „Ама Учителю, кажете ни нещо какво ви питаха." И най-после аз не се въздържах и викам: „Ама вие не виждате ли, че Учителят е уморен? Оставете го да си почине Учителят." Той казва: „Да, да." Ама баш така - „Да, да" - тихичко. Дигна ръка и си отиде. Сякаш едва се качваше по стълбите.