2. ПРЕМЕСТВАНЕ В ГРАД СЛИВЕН

[Ани]

2. ПРЕМЕСТВАНЕ В ГРАД СЛИВЕН

Интересни са били порядките от онова време - могло е чиновниците да бъдат премествани на работа в друг град. Намерили са в централното управление на Земеделската каса, че клонът им в град Сливен, трябва да се подсили с някой добър чиновник. Решили да преместят там баща ми. Навярно, това е било свързано и с повишение на заплатата. Баща ми приел да напусне Ямбол, но за това е имало и други причини, за които по- долу ще напиша нещо. Ние сме вече три деца, майка ни и баща ни. Сестрата на майка ни е вече омъжена за търговеца на жита Андон Царев, родом от гр. Сливен, но работата му беше на гара Стралджа.

И така, багажът ни е приготвен, взета е от село една кола „чит", такава, с която се прекарват снопи от нивата на хармана. Натоварено е на нея каквото може и се отправя за Сливен. Останала е вкъщи част от покъщнината ни, но която не видяхме повече! Видяхме се качени в един файтон-лондо, впрегнато с два червени коня и така поехме пътя от Ямбол за Сливен, към новата съдба на нашето семейство. Това са няколко часа път, а ние децата сме весели, радваме се на това пътуване. На смръкване, вече навлизаме в Сливен, но погледът ми е все към „Сините камъни"; интересуват ме, прави ми впечатление, че по височините на Балкана се виждат запалени огньове. Питам баща ми - „Ще се качим ли там, при тези огньове?" Отговори ми, че няма да се качим. Ето че най-после сме пристигнали - привърши се нашето пътуване. Баща ми и майка ми, по пътя почти не се разговаряха, навярно бяха замислени за ходът на бъдещия ни живот в Сливен.

Къде отивахме в този вечерен час? В Сливен живееше сестрата на баща ми - Баласка, с трима от синовете си. Тя вече е била вдовица и както отбелязах в начало, бе майка на пет сина и една дъщеря. Понеже се обичаха с баща ми, приеха ни в дома си на гости за няколко дни, докато стигне багажа ни. Така прекарахме при братовчедите ми и леля ни Баласка, почувствувахме роднинството ни, като тези връзки цял живот спазвахме. Братовчедите ми, един по един свършваха сливенската гимназия и отиваха да следват висше образование в Русия. Издействуваше им стипендия сливенският владика. Единият завърши ж.п. инженерство, другият - минно инженерство, третият - духовна семинария, но впоследствие се записа и студент по инженерство. По-големите им братя, единият завърши право във Франция, а другият - ветеринарна медицина. Види се и баща им е оставил някои средства, та по-големите са могли да следват във Франция. Братовчедът - минен инженер, след революцията се завърна в България, бе на служба в едно от нашите министерства, участвува в преработка каптажа на софийската минерална баня. С него по-често се виждахме, тъй като живееше в София. С него бяхме едноименници.

Животът ни в Сливен бе както в чуждо място. Поддържахме роднинството с леля ни Баласка, както и с две роднински семейства - Симеон Арнаудов и Панайот Тодоров. Те също се обичаха с баща ни. Майка ни всецяло бе отдадена в домакински грижи и в отглеждане нас децата. Станало е нужда да се вземе и момиче-слугинче, за да й помага. Дворът на жилището ни бе голям, със засадени дървета и една малка асма - чардак с лоза. Там ние играехме, като идваха и други някои съседски деца. Често в игрите ни участвуваше и слугинчето. Така един ден, под асмата се развива шумна игра: едни викахме на една страна, други на друга, а на всичко отгоре, слугинчето се качва на асмата, кой знае защо - от лудория! От еднъж, както се бяхме разиграли, дърветата на асмата се събориха заедно с момичето, струпаха се върху нас децата с голям шум. А по тези стари дървета, накривени гвоздеи, колкото щеш! От моята глава и от тази на брат ми потекоха кърви, а майка ни изплашена тича да ни види. Като нямало какво друго да прави, връща се вкъщи, взема шишето със зехтин и налива върху наранените ни глави. Благодарение, че не се е забил някой гвоздей в главата на някого. Превързаха ни с брат ни и така ходехме доста време. Сега и двамата имаме на главите си, под косата явен белег от тези криви гвоздеи. Това лудо момиче навярно го върнаха на село, та не го видях вече!

Един ден, нас трите деца ни заведоха в едно приятелско семейство /това на Симеон Арнаудов/, дето престояхме целият ден, а може би сме и пренощували там. Когато се завърнахме у дома, заварихме майка ни на легло, а до нея едно бебе! Гледаме го, а казаха ни - „Имате още едно сестриче!" Това беше новородената наша втора сестра - Надежда. Така станахме четири деца, увеличиха се грижите на баща ни и на майка ни.

Излизахме да играем и на улицата, с някои близкоживущи махленски деца: гоненица, криеница и други детински игри. Случи се, че някой бе заболял от заразна болест, та на пътната им врата имаше залепена книга с червен кръст. До вратата седи възрастен човек, пази никой да не влиза в този дом. Този човек, види се обичаше децата и за да не седи празен, без работа, започна да изработва за нас малки и големи колички с колелца. Това бе за него приятно занимание, а за нас случай да имаме колички: завързвахме ги с една връв и ги разкарвахме насам-натам. След време, оздравя болното дете, а ний останахме със спомена за количките.

Пораснах вече и за училище! Един ден, баща ми ме поведе по улиците, към северната част на града. Стигнахме до една къща, влязохме в двора, а там едноетажно здание. Намерихме се там в някаква стая, гдето двама-трима души седяха при една маса. Като минаха преди нас други деца, заведе ме и баща ми. Единият от тези трима души, ме запита как ми е името. Казах - Жеко. Запита и баща ми каквото трябва, записа всичко в една книга и го чух да изговори датата.... 1900 година. Тогава за пръв път чух годината на нашето летоброене - бях доживял 1900 година. Станах вече ученик от първо отделение. След няколко дни ме заведоха пак в това училище, бяха следобедни часове. Дворът бе пълен с деца като мен, но имаше разбира се и по-големки. Всички се познаваха, защото бяха от този квартал или махала. Продължаваха да се гонят или да играят, както са правили това и по техните улици. Само аз бях никому непознат, затова останах на стълбите, гдето ме остави баща ми, като ми каза да чакам докато дойде учителката. Действително, не след много време, пристигна една жена, изкачи се по тия 4-5 стъпала и спря при мен. Позасмя се и се обърна към играещите, които като я видяха престанаха да играят. Каза им: „Какво сте се разтичали, бре! Викате толкова много. Ето като него трябва да стоите мирни!" Така им каза тя, посочи ме и помилва засмяна. Явно, че се намирах между деца на обикновени семейства, на работници по текстилните фабрики, или занаятчии. Затова и учителката ме отличи от тях - друго е да си дете на банков чиновник! Но така беше, според къщата в която живеехме, падаше се да уча в това махленско училище.

Учителката ни се казваше Кина Кънева, при нея изкарах първо и второ отделение. А училището ни се казваше „Бабиното Маламкино" училище. Види се, къщата е била на някоя жена баба Маламка. Там учихме една година, а на следващата ни преместиха в друго здание, специално за училище, намиращо се към центъра на града. Там се помещаваше и девическата гимназия.

Към края на учебната година, баща ми ми каза, че ще се явя на изпит за завършено второ отделение, понеже ще отидем да живеем в друг град. Наистина, след няколко дни учителката ме заведе в една стая, при още двама учители, които ме изпитаха на кратко по предметите, които съм учил: четене, смятане, писане. Дадоха ми свидетелство за преминаване в трето отделение. През останалите малко дни от учебната година, не ходих на училище в Сливен.