4. Последователка на Учителя Петър Дънов

[Ани]

4. Последователка на Учителя Петър Дънов

Настъпва един много интересен и малко познат период от живота на пое­тесата Приятелите, които споделят нейния живот, са малко - тя не допуска съ­жаление.

Този момент от живота й е свързан с името на Учителя Петър Дънов. Елисавета Багряна, нейна приятелка, споделя: „Мара Белчева, като загуби Пен­чо Славейков, след време стана дъновистка. Една жена, която е живяла между такива видни хора от разни страни, намери утеха в това слънцепоклонническо учение. Тя се хранеше често във вегетарианския ресторант на улица „Шести септември" и ние сме ядвали и вечеряли на една маса много пъти."

И Владимир Полянов си спомня: „... В югозападния край на София отдав­на вече бе изникнало селището на тъй наречените дъновисти - една религиоз­на секта, чийто основател привличаше със своите проповеди след нещастния край на войната много огорчени мъже и жени, загубили свои близки, както и всяка друга радост в самотния си живот. В селището на сектата бяха попадна­ли с майка си и едни мои братовчедки. Понякога ходех при тях. Бяха се наста­нили в една барака, както и повечето от техните съседи. През пролетта и лято­то тези бараки тънеха в цветя и буйни храсти. Насреща се откриваше цяла Витоша и просторът към лозенските височини. Един ден тука наблизо видях Мара Белчева. Бяха минали няколко години от гостуването ми в нейната бяла стая. Тогава тя беше около шестдесетгодишна. Изминалите години не бяха я повече застарили. Виждах я как бодро стъпва. Около нея бяха станали вече доста нови неща... Всички утвърждаваха възможностите й като поетеса... Гледах я и се мъчех да отгатна накъде може да е тръгнала в този край. По това време нямаше много постройки в тази част на София. Всъщност това не беше част от града, а в района на горите и градините наоколо. Помислих си за селището на дъновистите. Последните стихове на поетесата, излезли в сборника „Сонети", носеха много черти на душевна смиреност и отдаване на мисли и чувства за един отвъден живот. Не я спрях, а свърнах от шосето към гората. След като тя отмина, тръгнах подир нея. Да, тя навлезе в селището с дървените бараки и скоро прекрачи техния дървен храм...."

В спомените на Елена Андреева за Мара Белчева и отношението на Учителя към нея е отразена още една страна от нейния непреклонен и търсещ дух. („Изгревът", том IX, с. 168-169)