II. Стихове от Мара Белчева в сп, „Всемирна летопис"

[Ани]

Мара Белчева

II.

Стихове в сп. „Всемирна летопис"

1. Сп. „Всемирна летопис", год. II, кн. X, 31.XII.1922 г., с. 262-263

Книжнина:

„Сутринни лъчи", стихове от г-ца Олга Славчева и „На прага стъпки", сти­хове от г-жа Мара Белчева. Това са две сбирки стихотворения, които заслужа­ват да се разгледат паралелно. Преди всичко, макар и да се постарахме да намерим връзката между съдържанието на двете сбирки и техните заглавия, ние не можахме да открием тази връзка. Но това, което прави поразително впечатление, като обща характеристика на редките идеи и силните чувства на авторките в техните трудове, това е релефният контраст в стремежите на две­те тия български писателки: първата е погледнала нагоре, към източника на зората, а втората, дълбоко замислена, е приковала погледа си долу, към прага, дето са останали стъпките... Цялото съдържание на първата сбирка е изпълне­но с лъчи, с полет към небето, с вяра в Бога и с горещо желание за нов живот, а на втората - с мрачна тъга, меланхолия, гробове, полет надолу; първата рису­ва една лека трептяща душа, обляна с бяла светлина, възрадвана от химни из светли селения, укрилена с надежди, макар и нелишена от жизнени горчивини, и ободрена с молитви в светли храмове, храмове на любовта, а втората - душа, покрита с черен плащ, засенчена с черния цвят, черни котки, черни врани, тъмни бръшляни, черни вуали, черни танцове, срутени храмове... Явно е, че тия две души, когато вдъхновението им е внушило тяхната поезия, са преживявали две различни състояния, едно на друго противоположни. Но при все това, тех­ният духовен мир не се изчерпва напълно с такива мисли и чувства: и Олга Славчева неведнъж е била жертва на тъжни настроения, само че те като че ли се поглъщат от ония снопове лъчи, които бърже ги сменяват, както и Мара Белчева ни дава, макар и много малко, такива жизнерадостни стихове, като лъчи от ново слънце, весело пронизват мрачната й атмосфера. Като съдим по тия признаци, мъчно може да се заключи, че животът на първата представлява само един радостен химн на ранна пролет, а на втората - един тъмен, надгро­бен кипарис. По-скоро сме наклонни да приемем, че леко хвърчащата птичка има нужда от по-философско вдълбочение в превратностите на живота, а по­тъмнялата жрица на разрушения храм - от по-светла вяра в радостите на тоя живот. И в желанието си да изоставим и забравим екцесите на двете авторки, които не хармонират с Божествената правда и с възвишената любов, в храма на която всички тряба самоотвержена да служим, ние ще цитираме тук неколко най-хубави бисери от двете стихосбирки като доказателство на тоя трогате­лен жизнерадостен лиризъм, който бихме желали и двете да задържат и развият.

Из „На прага стъпки"

I.

В усмивката на пролетния ден

снегат стопен

от стрехите в градината се стича.

Край стобора кокичето изнича,

нетърпеливо в свойта самота, -

кога цвета

на теменужката ще се покаже:

то има толкова да й разкаже!

II .

Кокиченце, за мене брано,

от него дар на обичта -

от всички минало най-рано

през портите на пролетта!

Ела ми научи душата

как да цъвти в снега и тя,

и да извади из земята

сълзиците на радостта.

III .

През рамо хвърлих чашата световна;

разкъсах багреница;

на помисъл обрекох се върховна

сега - и нейна жрица -

понесох тежкото й бреме.

И влезох с теб да служа служба мирна

на хубостта във храма, -

души, където, като от измирна

чад, в небесата двама

молитствено да възнесеме.

IV.

Тука е тихо. Седни да починем

на кипарисите сънни в дъхат.

Скоро на другия бряг ний ще минем;

тъй ароматен е тука часат.

Той е обрал на цветята мечтите, -

с тях да посрещне приветно нощта;

ето наднича тя веч от скалите, -

дивната нощ ще ни грей обичта.

V.

Гората с вихъра говори:

и лист по лист му тя разтвори

на своя сън завета съкровен.

Проникнал в сенките на нейни ден,

той пак отмина я нехаен, -

за нея все така незнаен.

Като въздишки нейните мъгли

следят го по стъмените скали.

VI.

Планински мили цветенца,

на слънце бяха ви посели

светите божии ръце,

и вие бехте му запели

псалома тих на хубостта.

И в миг градушка сви жестока

и ви обрули радостта -

и бляна тя смути на Бога...

VII.

Бреза на боровия фон трепти,

сълзиците си тя отцежда:

през нея младият ветрец лети

и клоните й тихо свежда;

и милва я с дъха си сгрян,

и листовцете й разтваря,

като душа ми някогашни блян -

душата й той разговаря.

От тия цитирани стихове из сбирката на Мара Белчева се вижда и друго едно достойнство на поезията й: тя се излива в един цветист и изящен стил, което свидетелствува за висока литературна култура. Ако местото ни позволя­ваше, ние бихме възпроизвели с удоволствие и много други нейни стихотворе­ния, в които тя ни дава пленителни живи картинки, макар и обвеяни с тъга.

И двете български поетеси, обаче, обръщат малко внимание на съвър­шенството на стихотворната форма: на много места има технически грапави­ни, които можеха да се избегнат. Но като оставим настрана тоя несъществен недостатък, ние можем само да им пожелаем да се предадат на по-активна духовна дейност, за да почерпят от неизчерпаемия склад на битието повече мистична правда и повече красота и радост.

 

2. Сп. „Всемирна летопис", год. III, кн. 4 (XII.1923 г.)

Из цикъла „Рилски сонети"

ОЛТАРЪТ

Сградили дивен там олтар скалите,

където езерото химни пее,

и от гредите виси полилея

и буди във олтаря по стените

изваяните образи на дните:

отшелници, царе, архиереи -

като в сърдца, които спомен грее -

оглеждат се в вечерний час вълните.

И мълком, в устието се подйели,

нахлуват свилената плащ прозирна

молитви от кадилницата стара,

подйети и от върховете бели.

И във море молитствена измирна

угасна полилея над олтаря...

ХИМНИ НА ВЕЧНОСТТА

Прилетели вуали разноцветни,

Се вият около планинский вир, -

око сред омагйосания мир,

премрежено от бленове заветни.

И в техний дъх ту притъмней, ту светне

из мрака разтопеният сапфир,

окото на застаналий кумир,

заслушан във акордите обетни.

И химни леят се във тишината

от арфата злата на вечерта,

надежди сякаш цъфнали в небето.

И в тоя шемет втъвам аз в скалата -

стопено в химните на вечността

трепти магйосано око - сърдцето...

Мара Белчева

3. Сп. „Всемирна летопис", г. IV, кн. 9 (IX,1926 г.)

НОВОРОЖДЕНИЕ

Шуми гората. Вихър пей.

Отварят се, затварят небесата.

Душа ми плаче и се смей, -

душа ми, пълна с обич свята.

На служба в Божия олтар,

от ароматен дъх опиянена,

разлива тя роса-нектар

във всеки цвят новородена...

УЧИ СЕ...

Учи се ти от туй планинско цвете:

то мълком в висини цъвти,

пчелите му изсмукаха сърцето

и вихърът го не смути.

Молитвата му е благоуханье,

за жертва е готово всеки миг,

то милва с ангелско диханье,

говори с ангелски език!

М. Белчева