11. Чешмата

[Ани]

11. Чешмата

Спрях се край чешмата. Постлах палтото върху камъка и седнах край нея.

Привечер беше. Слънцето бавно засядаше зад тъмнозеления гръбнак на Кабула. Когато съвсем се скри, неговото сияние още дълго трепкаше във въз­духа на огромната котловина.

Около мене нямаше нито една жива душа. Само чешмата и подскачащо­то от камък на камък поточе оживено разговаряха, тя - сопрано, то - повелите­лен баритон.

Лежах облегнат на лакът и безпрепятствено прокарвах през съзнанието си: образа на огромните студени камъни, връстници на хилядолетията, покри­ти с тъмнозелен мъх и светлосив лишей, из чието подножие бликаше изворът; приказната красота на лъснатите като бузите на къпано дете мраморни камъ­ни, постлали грациозното корито на чешмата; отблясъците на неспокойните вълни на кристалната вода; елегантния жест на ръцете на водолея, издялани от мрамор, които изобилно сипеха струята.

Не препрочитах, а се стараех да преживея с всичката им дълбочина из­дълбаните върху бузата на големия камък думи:

„Пътниче, който и да си ти, помни как тука, на земята, всичко е преходно и как единственото, което вечно остава, е твоят стремеж към щастие и негова­та неизменна цена - доброволната жертва заради Бога."

Стараех се да оживя дълбоко в сърцето си котвата, която е издълбана на челото на камъка: вярата в Неговата добра воля, Любовта към всичко, което живее, Надеждата в Неговото благоволение.

Защото от опит знаех колко много те ще ми са потребни, когато ще сляза там, долу, две хиляди метра по-ниско, между хората.

И както седях облакътен край чешмата и се стараех да я попия в цялата си душа, стори ми се, че душата ми се разширява извън сама себе си и обхва­ща с необикновено, дълбоко проникновение и трите неща: Планината, основи­те на Окултизма и Учителя.

(Вж. снимка № 38 от „Изгревът" том XV, както и снимки № 6 и 7 от том XVI. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)