Jump to content

15. ЗВЕЗДНА ВЕЧЕР НА ИЗГРЕВА


Recommended Posts

15. ЗВЕЗДНА ВЕЧЕР НА ИЗГРЕВА

На Изгрева, по време на Учителя, тихите топли звездни вечери бяха нещо много приятно. Градът беше някъде далеч. Прахът, шумът, пушеците, миризмите и всевъзможните изпарения най- вече бензин, досадни отпадъци на всеки по-голям град в сегашната човешка култура, бяха далеч оттам. Небето над нас през такива вечери е кристално, бистро. Тогава Учителят излизаше, а ние събрани пред малката му стаичка, бързо Го заобикаляхме. Звездният мир, който цареше над главите ни, предразполагаше да се почнат приятни, интересни и полезни разговори за него. Тогава Учителят помолваше да се изнесе малкия му телескоп, който Той имаше. Този телескоп му беше направен от един наш приятел, много способен техник. Този брат имаше малка техническа работилница, в която изработваше с голямо умение киноапарати. Телескопът беше огледален, с огледало 20 или 25 см, и с него много добре се наблюдаваше релефната Повърхнина на Луната, когато Учителят насочваше телескопа към нея. Кратерните планини ясно се очертаваха. За тези кратери, произходът и смисълът им е все още неизяснен, Той казваше: „Направени са от разумни същества, за да събират слънчева енергия. Тези разумни същества, разбира се, ние съвсем не схващаме, че са такива, от наш тип.”

Разумни същества с висока култура, със съвсем други тела, изпратени там да устройват това небесно тяло и да създават условия за раждане на живота. Ние добре разбирахме също, че където и да било, по цялата вселена, всяко нещо, всяко явление и събитие е с цел и задача, плод на великата разумност, а не че стават те така някак от само себе си, без смисъл и цел. Всеки един процес е свързан с енергията, с движението, а Учителят беше казал: „Там, където има движение, там има разумност”.

Много често наблюдавахме и планетата Юпитер. С този телескоп ясно се виждаха четирите му най-големи спътника. Гледката беше много интересна. Четирите, от дванадесетте му лакеи - на големия господар.

Първият от тях Йо е с диаметър от 3700 километра и вторият Европа с диаметър 3000 километра, бяха значи по размер приблизително, колкото този, който нашата Луна имаше. Другите два, Ганимед с диаметър от 5150 километра и Калисто с диаметър от 5180 километра бяха вече по-големи и от планетата Меркурий, който има диаметър 4849 километра.

При наблюдението на тази най-голяма планета от Слънчевото семейство Учителят всякога се усмихваше и казваше: „Това е планетата на най-големите заблуди”. Тази оценка за планетата всякога ме подтикваше към един по-дълбок размисъл за произхода на Слънчевото семейство и причините за раждането на всяка една планета от това семейство. Като основа на този размисъл идваше и влиянието, което има със своето излъчване всяка една от тях. Влияния, които астрологията тъй внимателно проучва.

В сегашният век се установи, че веществото е сгъстена енергия. Ако енергията, която е образувало веществото на Слънцето и това на планетите, беше еднородна, с едни и същи качества, сила и напрежение, то тя щеше да образува само едно тяло. Нямаше да се разпръсква на слънце, планети и общо 32 спътника към тези планети. От това гледище слънчевото семейство би било едно разхищение, една нецелесъобразност.

Учителят казваше: „Разхищение и безсмислени неща в природата няма.”

Оттук е явно, че силите, които са образували веществото на Слънцето и това на отделните планети и техните спътници, не са били еднакви по своето естество. Силите, които са образували всяка една планета и техните спътници, са се отделили като нехармониращи, като сили от по- друго естество от грамадното силово поле, образуващо самото Слънце.

Известно е от астрологията голямото различие във влиянието, което Слънцето, Луната и всяка една от планетите оказват с изтичащите от тях сили върху Земята и живота върху нея на първо място - човека. Оттук имаме най-ярко потвърждение за това, че всеки един член на слънчевото семейство е плод на отделни, различни по своето естество сили.

За Юпитер едно от основните качества на силовото му поле е заблудата. От астрологията е известно, че когато влиянието на тази планета е силно изразено в човека в един още по-първичен вид, то в този човек заблудите носят своя отпечатък в неговите прояви. Това особено ясно проличава, когато Юпитер в хороскопа на даден човек има ъглово разстояние от 45,90 и 180 градуса към някоя от планетите, Слънцето и Луната. Така например, ако такова разстояние има с Меркурий, то този човек ще живее в заблудата, че ако лъже и измамва, ще се облагодетелства.

Ако такова разстояние има с Венера, то заблудата ще се отнася към емоционалния живот на човека. От такъв не може да се очаква искреност, вярност и чистота на чувствата.

Такова ъглово разстояние с Марс носи донкихотовщина, устрем за подвизи, за шумни деяния, не на място и с нищо неоправдани.

Със Сатурн създава една излишна самонадеяност, една грандомания за ръководене, жажда за разпореждане и тогава, когато това е съвсем излишно.

С Уран - резки и неочаквани, с нищо неоправдани промени, както в отношенията си към хората, така и към работата, която извършва.

С Нептун - носи една неопределеност, една несигурност, една хлъзгавост. Такъв човек едно мисли, друго говори, а трето върши. Тук имаме липса на координация между тези три изяви в човека.

Такова ъглово разстояние с Плутон е нещо много тежко, особено, когато Плутон е ярко изразен в даден човек. Те са хората на твърдите и безогледни решения. Потъват в заблудата, че нищо не трябва да ги отклонява от техните решения. Те са хората, които искат да поставят своето решение, своята воля над решението и волята на Господа. Да поставят своята воля пред волята на Господа. Да отхвърлят тихия Негов глас в себе си, когато вземат решения. Това довежда до сътресения в двойника на човека, до препъване, до застой в развитието му, което нещо в много случаи дава и дефекти, и осакатявания на някои части във физическото тяло.

Така, с онази мъдрост, която астрологията дава, аз можах по-добре да разбера казаното от Учителя за тази най-голяма планета в Слънчевото семейство, която в своята грандомания за величие, да се покаже, че и тя може и не е по-назад от самото Слънце, като си създаде семейство с 12 члена. Но може ли тя да дава живот на своите членове, както Слънцето прави това? Не, ни най- малко. Спазена е тук само формата, външният израз, без съдържание.

Спирахме се също и на онези черни трепкащи светила по небесната сфера - звездите, които с най-силните телескопи, поради своята грамадна отдалеченост, се виждат само като светли кръгчета. Те са слънца, като нашето Слънце. Небесни тела, които дават, само дават светлина и потоци сили, които носят живота. Около тях, както и около нашето Слънце, повече от сигурно е, че има планети, които да получават и използват тези дарове, с което да се оправдае тази длъжност. Но за съжаление, човекът засега все още не е открил начин, за да ги види. Отправяйки поглед към тях, Учителят казваше: „В небесното пространство виждаме тези звезди, слънца, но там колкото светли слънца има, има и толкова тъмни. Тези тъмни слънца в мировото пространство са тела, които нито дават светлина, нито отразяват такава, когато тя падне върху тях. Планетите, кометите и някои от мъглявините отразяват част от светлината, която пада върху тях, благодарение на което ние можем да ги виждаме.”

За такива небесни тела ние не само че не бяхме слушали, но и не можехме да мислим, да имаме представа за такава възможност.

Върху това, казано от Учителя, често мислех, но то остана някак като нещо далечно, отвлечено, без възможността за неговото реално съществуване.

Минаваха годините, науката и техниката натрапваха своя грамаден успех. Явиха се изкуствени спътници, които донесоха нови сведения за света, които ни заобикаля и за звездния мир. Отбеляза се, че един от тези спътници е донесъл голяма изненада. Открито е небесно тяло от състава на двойната звезда в съзвездието Кентавър, което нито свети, нито отразява светлината. То, обаче, излъчва лъчи от рентгеновия спектър, който апарат на изкуствения спътник е отбелязал. Тези лъчи не могат да се доловят от нашето зрение.

Известно е, че нашето око възприема само много малък дял от вълнообразните движения, които излъчва пространството. Всъщност това не е някакво движение, вибриране на еднородна среда, а са частици от специално състояние на веществото, както приема известният френски физик Деброил, които хем са вещество, хем вибрират. Тези частици се движат с грамадна скорост, носят могъща енергия и вибрират. Когато дължината на вълните им е 8 милионни части от милиметъра, тогава нашето око ги долавя като червена светлина, когато те пък вибрирате дължина на вълната от 4 милионни части от милиметъра, тогава нашето око ги долавя като виолетов цвят. Между тези две граници се намират вибриращите частици, които ние долавяме като оранжево, жълто, зелено, сиво и синьо. Оттук ние виждаме колко е тясна границата на възможностите за възприемане на вибрации от най- съвършения човешки орган - окото. Тези частици, които излъчват по-дълги и по-къси вълни, не се долавят от нашето зрение. Зад виолетовият цвят вибрациите с още по-къси вълни, тези на ултравиолетовите и чак след тях следват рентгеновите. Такива частици с дължина на вълната от рентгеновия спектър е излъчвало това невидимо за нас небесно тяло. Тези тела учените решават да ги нарекат „ черни дупки”. Дупка с ограничено празно пространство, в което нищо няма, а нищото не може да дава нещо, следователно там има нещо, което Учителят нарече „черни слънца”. То пулсира, излъчва частици и то такива, които носят грамадна енергия, защото колкото дължината на вълната, която тези частици дават, е по-къса, толкова и силата, която те носят, е по-голяма.

Това чудно откритие хвърли учените в голяма възбуда. Те почнаха да търсят и неговото обяснение. Известна е силната гравитация, взаимното привличане, която сила има всяко тяло. Тази сила е толкова по-голяма, колкото тялото има по-голяма плътност. Но с увеличаване на плътността, не расте равномерно и увеличаването на притегателната сила. Някъде тази притегателна сила се увеличава с големи скокове. Идват моменти на плътност, при които се получава такава чудовищна притегателна сила, че нищо не може да се откъсне от това тяло. Тези черни слънца имат грамадно по сила гравитационно поле, което привлича и поглъща всичко, каквото им попадне в своя път, и светлината, и живота, които светлите слънца дават. Тази обсебваща сила е изразена и в човека, и носи името егоизъм.

Ние трябва да приемем, че в природата нищо не е без смисъл и цел. Виждаме, че светлите слънца дават и подхранват живота със своите елементарни частици, които те непрекъснато изхвърлят. Каква е, обаче, задачата на тези мъгливи слънца? Каква им е службата във вселената? В това отношение, път към отговора на тези въпроси може да ни даде една поема за сътворението на света, изнесено в символична форма, написана на седем плочи, някога в дълбока древност. Тези плочи, написани много хилядолетия преди нашата ера, са намерени при разкопките на Вавилон. Успешно разчетени, в които се казва:

„В началото на създаването на света се намирала в непрекъснато движение една тъмна, хаотична материя, която се наричала Тиамат. Боговете гледали тази неустроена пуста и безжизнена среда, решават да създадат там един правилно устроен и носещ живот свят. Тиамат е чудовищен дракон със седем глави, пламнал от възбуда, разбирайки решението на Боговете, този дракон им отворил война, като с ръмжене и пухтене се готви за люта битка. Всички Богове треперят от страх, се казва по-нататьк в поемата, само Мардук - бог на светлината - се решава на борба. С това негово решение Боговете му признават правото на първенство. Мардук простира грамадна мрежа на изток, запад, север и юг, за да не може нито една частица от тази тъмнота да се промъкне. Тогава Той, величав, пълен със сила и могъщество, сяда в своята бляскава и добре въоръжена колесница, впрегната с четири огнени коня, изпратен от възхитителните погледи на Боговете, се спуща със стихиен устрем срещу чудовището. Див, смъртоносен рев се изтръгва от седемте зинали до крайни предели уста на чудовището. Но преди те още да се затворят, за да сдъвчат, Мардук хвърля в тях копията на светлината и успява да внесе живот в смъртта и светлина в мрака.”

„И светлината свети в тъмнината и тъмнината я не обзе” - каза по-късно Йоан, ученик на Христа.

Тази поема, написана в тъй отдалечени времена от хора с дълбоко прозрение за света, който ни заобикаля, ясно ни посочва за съществуването на един свят, нещо съвсем различно от това, което ние виждаме и отчасти познаваме. Слънцата, които светят, са светове, извори на живота. Планетите, светове на живота и смъртта, а ето и черните слънца на смъртта, покоя, светове на крайното вцепеняване, светове, които ограничават и определят формите, в които ще се влива светлината, живота. И наистина, всяко тяло пред нас не е ли форма, изпълнена с елементарни частици, които сега учените наричат електрони, протони, мезони и ред други с подобни имена. Те не са нищо друго, освен светлина, сила, движение - Бог Мардук.

Всяка жива форма е поставена под влиянието на тези две сили, Тиамат и Мардук, намиращи се е една вечна борба. Тиамат, създаващ ненаситната жажда, устрема за обсебване на всичко, до което се докосне всякаква форма в човека, като устрем е определен и понятието егоизъм, алчност. Другата - Мардук, предразполагаща, даваща подтика към жертва, към грижа за другите.

Всяка жива форма ражда един велик процес. Какъв красив е подтикът на майката, на бащата да дават, да подпомагат своите рожби. Божествен е този подтик, даден от Мардук.

Учителят казва: „Даването облагородява човека. Колкото човек повече се освобождава от Тиамат, от егоизма, алчността, жаждата да заграби всичко за себе си, толкова той по- бързо се освобождава от един ограничен свят, толкова в него по-свободно и пълно ще протича светлината, живота, толкова той по-бързо приближава Боговете”.

София, август, 1972 година

Николай

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...