Jump to content
Dela

ІІІ. A. ДОЗНАНИЕ НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ

Recommended Posts

ІІІ. A. ДОЗНАНИЕ НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ

(Архив на МВР, IIНС-11. Ръкопис, л. 137 ÷ 154.*)

Image_147.png

* Дознанието на Любомир Лулчев е взето от Архив МВР и е заплатено

двойно за ксерокс-копието за право на печат.

Имаме го: а) в ръкопис; 6) на пишуща машина - два екземпляра

от две различни места на архива, които са еднакви,

но по архивни единици са различни,

(бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев)

Именувам се Любомир Христов Лулчев, грамотен, вдовец, неосъждан, 59-годишен, жител на гр. София, запитан, кога най-напред съм се срещнал с цар Борис, отговарям: От това събитие е минало достатъчно много време и само приблизително мога да си спомня фактите около него. Ще гледам да ги възстановя с възможната точност. След преврата на 9-и юний, който ме завари като началник [на] техническите служби в инженерната работилница, аз бях арестуван, а след това и уволнен от военна служба. Понеже преди това бях успял с помощта на министър-председателя Стамболийски да изработя един правилник за участие на работниците в печалбите на работилницата, след което заплатите им станаха почти двойни, отношенията им към мен бяха много добри, което не може да се не зловиди на някои офицери участници. След уволнението ми мнозина хора при срещи ми се оплакваха от отношенията към тях.

Мой съсед тогава беше Георги Бакалов 1(Виж “Изгревът”, том XX, стр. 970, № 459). (ние живеехме тогава на ул. Венелин № 21), на когото бях и сътрудник на списанието му „Борба” (като офицер), за което бях и уволняван от министър Томов и после възстановен отново от Стамболийски, по който повод се и бях сближил със Стамболийски и някои други от хората му. Същият Бакалов, поради претърсванията, които му правеха, беше дал някои руски книги да ги крием в дома (аз бях женен за дъщеря на бивш генерал и в нас не претърсваха тогава). Наблизо, там на ъгъла на ул.„Любен Каравелов”, живееше тогава и госпожа Султана Рачо Петровица2(Султана е съпруга на генерал Рачо Петров, военен министър: 1887 ÷ 1897 г.,министър-председател: 1901 ÷ 1906 г. Султана е придворна дама на Фердинанд и негова любовница..) Времето тогава бе неспокойно - имаше остри политически преследвания. При едно посещение, в което аз като пострадал от този нов режим изглежда съм говорил по-смело и убедително, госпожата ме запита защо не напиша едно заявление да искам аудиенция от царя и да му кажа всичко това, което съм говорил на нея. Казах й, че нито съм мислил затова, но ако можех, и нему бих го казал в очите, тъй както го казах и на нея. Тя ме посъветва да говоря и с генерал Стоянови, които живеят тоже наблизо (ул. „Патриарх Евтимий”), които тя нарече, че са близки на двореца и може да ме ориентират, а колкото до заявлението за аудиенция, тя изяви готовност да го изпрати до канцеларията на двореца. Понеже госпожа Стоянова3(Мария Стоянова, съпруга на генерал Алекси Стоянов и последователка на Учителя Петър Дънов. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 272 ÷ 276. -бележки на съставителя на “Изгревът” Вергилий Кръстев) познавах от една екскурзия от по-рано на Дъновисти, аз отидох в тях и приказвах по тоз случай. На тоя разговор, в който очертах колко лошо е положението на народа и многото преследвания, казах съвета на госпожа Рачо Петрова и някак чаках тяхното мнение. Но те само се погледнаха с генерала и нищо не ми казаха повече по този въпрос, само на тръгване госпожата ме запита къде живея сега. Казах си адреса и останах с впечатление, че те са малко особени хора, които не са никак отзивчиви. Но след няколко дена, точно не помня колко, аз получих покана чрез слугинята да отида на другия ден към два часа в тях на визита, че щели да ми кажат нещо. Отидох, но отначало разговорът вървеше за най-обикновени работи, докато генералът не си погледна часовника и ми каза: „Сега може да вървим.”4 (Виж “Изгревът”, том XX, бележки на стр. 891, № 1. Виж стр. 277 ÷ 279. ) Къде? - аз не разбрах в момента, но тръгнах. Генералът из пътя ми говореше малко и доста неопределено. Когато стигнахме до вратата на Зоологическата градина, която беше затворена за публиката, той натисна звънеца и му отвориха тутакси. Влязохме и завихме наляво и влязохме в една къща, където любезно ни посрещна един стар човек, който говореше немски и развалено български. (Цялата тая случка аз почти дословно съм описал в романа си „Благословение”, издаден в 1940 г.) Едва-що бяхме влезли в хола, и телефонът позвъни. Той отговори нещо и след десетина минути чу се шум на един автомобил и немецът изтича до вратата, отвори ги и каза: „Негово Величество царят”. Това аз най-малко очаквах, защото бях останал с впечатление, че ще давам заявление за аудиенция, че ще има дата и разрешение и пр., а сега се намерих най-неочаквано лице в лице с царя. При това аз бях и много лошо облечен - с едно кафяво палто за 300 лв. и костюм за също толкова от най-евтините, и с гумени обуща... Тогава още не бяха ми отпуснали пенсия, поради липса на някои документи, самият аз не бях на никаква работа, защото бях малко болнав от раната, която бях придобил още през войната 1915 ÷ 18 г. Царят бързо се ръкува с немеца и започнаха да си говорят нещо, а в това време генералът ми отвори вратата на близката стая, където ми посочи да вляза. Влязох и дойде и той и започнахме да чакаме. Генералът беше се съблякъл, а аз си бях с палтото и така си останах при всичкия послешен разговор. Царят беше се съблякъл вън и като влезе в стаята, генералът му се поклони дълбоко. Немецът вървеше подире му, посегна и му взе шапката от ръката. Аз се оттеглих към дъното на стаята и доста развълнуван и ядосан, че така ми се „погоди” - да го срещна без да го чакам и се приготвя - аз го дочаках. Той отдалече ми подаде усмихнат любезно ръка. Аз се ръкувах, но в мене имаше нещо настръхнало, като в някое недоволно животно от нещо и аз му казах с рязък тон: „Вие не сте никакъв цар за мене!” Той ме изгледа полуучуден от това посрещане, а после, като направи жест като да си миеше ръцете, каза кротко: „Зная, зная, драги Лулчев, че за Вас Христос е цар.” - „Да, - казах - за нас Христос е цар.” Той ме покани да седна на един хубав фотьойл и аз се цопнах веднага, а той си избра един прост кръгъл стол, постави го до мене и седна близо, така, че почти ни се допираха коленете. Чак тогава седна и генералът, като остана през всичкото време на разговора почти само една безмълвна фигура. От време на време царят търсеше неговото одобрение с поглед, но генералът обикновено леко се покланяше или вдигаше рамене... 5 (Виж “Изгревът”, том XX)

Разговорът продължи около 2 часа и 45 минути. Той е почти дословно описан в романа ми „Благословение” също..., която книга беше настоявано да бъде конфискувана както от Дирекцията на полицията, така и впоследствие от директора на печата Мечкаров и само личното застъпиичество на царя, който намираше, че в тая книга аз предавам вярно историческия момент и неговия разговор, я запазиха от конфискация.6( Чрез този том и със забележките, че събитията са верни, романът “Благословение” се отваря за българското съзнание. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 978, № 521.)

Приблизителната тема на разговора бяха убийствата, които бяха станали на няколко хора, и особено - на един подофицер с 4 кръста за храброст, намерен тук, зад градината Зоологическа, с прострелян череп или гърди. Говорих му за мъките на народа, за тия зверщини, които се вършеха, за това взаимно преследване и избивания, на които се не вижда край. В този дух беше това, което говорих. И когато веднъж той ми възрази, че не е слънце, да огрее навсякъде, и че правел възможното, в мен нещо се разбунтува и извиках: „Аз Ви говоря от името на 20 000 души, които сега имат главите си на шията, а утре ще бъдат оплаквани от техните забрадени с черни кърпи жени и майки, от хиляди синове и дъщери, които ще плачат по своите бащи и братя. Но помислете, че когато идат бурите, светкавиците удрят по най-високите върхове...”7 (иж “Изгревът”, томXX, стр. 958, № 372; стр. 284, 286 ÷ 287.)

В тоя дух разговорът продължи, като към края царят взема думата и ми отговори търпеливо на многото въпроси и даже обвинения, с които бях го засипал. По-късно, когато излезе книгата „Благословение”, аз му я дадох и го запитах после дали я е чел и дали има нещо да възрази срещу разговора, цитиран в книгата. Той каза, че са му го чели, и че е доволен от възпроизвеждането. Тъй че, в това отношение, записаният там разговор може да се смята близо до автентичния, който стана. Скоро бурите, за които бях му говорил, че идат, дойдоха - стана нападението в Арабаконак, а след това - и атентатът в църквата „Света Неделя”. В тоя атентат загина моят бабалък - генерал Радойков, тежко беше ранена жена му, моя тъща, която скоро заболя и почина също. Наскоро след нея почина

и майка й - 90-годишна жена, и скоро останах сам с жена си при много трудни материални условия, които продължиха почти до нейното убийство, което стана в 1930 г. и се отрази силно на моето душевно състояние, защото бях обвинен като убиец и временно затворен. След 6 (шест) дена бях освободен, защото се разясниха условията на злодейството. 8( Виж “Изгревът”, том XX, стр. 946, № 293; стр. 963, № 405.) От всички тия душевни сътресения и от моите занимания с разни окултни науки - от 1919 г. бях започнал да посещавам беседите на Учителя Дънов - в мен за развиха известни дарби и прозрения, които не останаха тайна за околните ми. И без това имах известна склонност към тях по наследство, откъм майчина страна, чийто баща бил лечител и ясновидец (в турско време).

Много време след първата среща - не мога си спомни сега нито приблизително, но датата може да се фиксира чрез самите факти, които ще опиша - бях повикан и откаран с една кола в Ботаническата градина, в една малка стаичка, където ме посрещна един куц немец, който говореше малко изкривено български. После той изчезна и скоро пристигна Царят. Той влезе бързо, покани ме да седна на един стол, той седна на другия и започна лек разговор за времето и други подобни. После разговорът мина по неговото състояние - каза ми се, че се чувствувал много неспокоен и че имал лоши предчувствия. Казах му, че предчувствията му са оправдани, защото едни тежки сенки вече са твърде близо до него, и че смъртта няма да се върне, без да вземе човек от неговия род. Той самият няма да бъде засега, но че друг непременно ще бъде. Той се доста смути и замисли.

На другия ден следобед - това стана известно отпосле - се самоуби неговият чичо, белгийският крал9( Белгийският крал Алберт I се самоубива през м. февруари 1934 г, като се хвърля от една скала в планината.)

По-късно, след много време, точно вече не помня как и кога, тия повиквания продължиха да стават периодически, от време на време, после станаха повече, но после с идването на Севов, те станаха почти точно периодични на равни интервали, които ставаха все по-големи и по-големи, и напоследък - почти по веднъж на месеца, и добиха един вид обичайни, по-кратки и по-незначителни по съдържание. Изобщо напоследък се забелязваше една майсторски показвана тенденция, не зная точно от кого, царят да се откъсне от всякакъв допир с мен. Но изглежда, че царят не беше напълно съгласен с това, защото от време на време при трудни, мъчни условия ме викаше и разговаряше внимателно. А може би и при по-добро опознавание, нещо в мен да не му хареса, защото понякога аз бях груб, избухлив, като му говорех и често минавах на дързости, дори на „ти”. Той търпеливо слушаше, рядко се ядосваше и той и стигахме до спор. Като характер, доколкото можах да го разбера, той беше умен, търпелив, достатъчно настойчив, извънредно много и точно наблюдателен и имаше феноменална памет, на която неведнъж съм се учудвал и завиждал - защото, в противовес на него, аз нямам почти никаква памет, в смисъл на запомняне последователно на събития или факти. Като човек той бе много отзивчив, но като цар той често попадаше в колебания и беше много мнителен. Това изглежда, че мнозина от неговите приближени знаеха и го използуваха. Той беше доста деликатен и не устояваше на продължителни и нахални атаки. Един такъв негов приближен веднъж по някакъв повод ми каза: „Кой може да се мери с мене? Някой се срещне и му говори час- два, а аз съм постоянно с него. Даже и в нужника като отиде, аз му говоря пред самите врата!” Когато при един случай поменах за това на царя, той ми го потвърди, като се засмя и прибави, че и един негов адютант в миналото правел същото... При това от време на време царя го нападаше мнителност, която мнозина от околните му са изпитвали отгоре си - това ми е казвал самият той при някои разговори, по повод на неговия характер - разговори, които аз винаги започвах, като виждах, че е преуморени или отпаднал. Напоследък - особено след започване на голямата война, той изпадаше в обезсърчение или двоумение, което го крайно измъчваше и тогава обикновено прибягвах до дълги разговори на психологически теми и разсъждения, които той често попълваше със свои частни наблюдения и по тоя начин се отвличаше от лошото си състояние. Той изглежда срещаше доста мъчнотии както в личния си живот, така и в семейния. За това съдех по разговорите, които той е застъпвал при разни времена и условия. От царицата той изявяваше често недоволство - понякога при поводи съвършено несъществени, което аз му посочвах и му сочех, че му липсва обективност. Понякога оставах с впечатление, че той я силно ревнува. Но той отказваше това, когато му го казвах, макар че имаше достатъчно поводи да се мисли това. Изпадаше понякога в дребнавости наглед за всеки страничен човек, когато започваше да говори за децата и дреболиите, които са предизвикали недоразуменията между него и царицата, но разбира се, важни за един баща. Това беше една тема, която често, да не кажа винаги, беше завършек на разговорите ни, освен когато имаше да го моля за помилване на някой осъден войник, комунист или някоя друга присъда, на която той трябваше да даде смекчение или отменение.

Почти винаги той се отзоваваше с интерес и дори съгласие, когато се отнасяше за отделим присъди, но когато поменах, че е по-лесно да се отмени законът, обикновено отказваше и ме караше неведнъж да му казвам, че като човек е много добър, но като цар е недостатъчно добър, защото не прави това, което е потребно. В него имаше нещо консервативно, което го караше да пази изкуствени граници и ритуали в обществения живот. В личния той беше много по-демократичен, податлив на чисто човешки постъпки и подтици - съдя по лични мои впечатления. Той е правил доста добрини на случайно срещнати хора. Но същевременно с това той си имаше разбирания за своето положение, на което уж не държеше наглед, но което често успяваше да прокара тъй, най- незабелязано. Някой път той привидно се отказваше от някое намерение, щом то се виждаше в неизгодна светлина, а после следеше, изчакваше удобен момент и го реализираше. С него аз съм имал доста срещи, но те бяха все според случая, носеха и своя отделен характер. Но много често се опирах на неговото мнение и му противоречах, като неведнъж съм му напомнял, че не съм му чиновник, че той си има информатори, които той може да пита за подробностите на факти, които му казвах.

Но винаги повикването ставаше от негова страна, траеше само определено време, колкото той искаше, и след това аз се откачвах всецяло от неговия живот - до ново повикване. Тогава той винаги биваше внимателен и много търпелив, но когато се опитах аз веднъж да поискам нещо, пак не за мен, а за други - видях, че при тая поискана среща той беше в друго настроение. Причината си остана неизяснена за мен. При това той изглежда, че се боеше много да го не сметнат и него за „дъновист”, та грижливо си криеше отношенията с мен. Това той оправдаваше, че било по-добре за мен, в което имаше право, защото знанието на тия връзки караше мнозина да се обръщат с разни молби, които невинаги бяха основателни, справедливи или възможни за изпълнение, но тия, които оставаха неудовлетворени, понякога оставаха неприятелски настроени. Такива хора често идваха при мен или ми пишеха за затворени или осъдени войници, или работници и чиновници - и винаги, когато се удаваше навреме да се помогне, той се съгласяваше обикновено и помагаше бързо (и с помилвания, отмени на присъди, а също с пари и предмети). 10(Виж “Изгревът”, том XXI, раздел VII за заявленията, писмата.)

В политиката, доколкото съм можал да го схвана, търсеше винаги линията на най-малкото съпротивление. Имаше винаги желанието да бъде справедлив и обективен. Особено когато имаше работа с чужденци. За вътрешната политика той не беше особено желающ - като че ли нямаше нюх и желание да се справи с дреболиите на ежедневния живот. По този повод съм водил разговори, обикновено когато се е касаело за някаква неправда или фаворизация. Така веднъж ми бяха донесли един брой [Държавен] вестник, в който се виждаше напечатано решението на Народното събрание да се опростят 200 милиона на „Горска индустрия”, 150 милиона- на „Захарна фабрика” в Горна Оряховица и други подобни на обща сума 2 милиарда и нещо. Това беше една възмутителна история. По тоя повод царят каза, че има партии, които го не щат, а има и други, които пък той не ще - та няма на кого да се облегне и затова трябва да търпи понякога такива неприятни работи.

Когато му казах, че трябва по-честни хора да се турят в управлението на държавата, той каза: „Где ги?” Когато един мост наглед е гнил, а по него минават камиони и той издържа, то значи в него има и здрави дървета, които именно издържат. Честните хора трябва да се намерят и насърчат. Той само поклати глава безнадеждно. Понякога той биваше крайно песимист и даже отчаян, като на два пъти ми е заявявал, че ще се самоубие като своя чичо Белгийския крал и даже веднъж, още като престолонаследник, правил опит за това. Случаят бил такъв (според както царят ми го разправя и доколкото помня подробностите.) Баща му се отнасял често грубо към него и много мъчно можел да му угоди. Третирал го много сурово. Това той разправил на един свой познат или възпитател швейцарец (името му не запомних) в двореца. Същият водил дневник, в който записвал тия оплаквания.11 (Става дума за Константин Шауфелбергер - възпитател на княз Борис от 1909 г. до 1915 г. ) Цар Фердинанд се научил затова, дал на швейцареца отпуск, накарал, че му отворили бюрото и взел дневника. Една вечер, към 2 часа, Фердинанд извикал Борис - това било в Царска Бистрица - и накарал един офицер (той ми каза името му, но в момента не можа да си го спомня) - да чете дневника. Борис бил крайно изненадан и огорчен, а Фердинанд ядосан и намръщен го гледал. Офицерът се опитвал да прескочи някои особено не хубави пасажи, но Фердинанд помнел точно и му викал да не прескача, „Тогава, след като ми свършиха това четене - каза царят, - аз излязох вън и опрях револвера в слепите си очи. Натиснах спусъка - засечка. Разбрах, че не е тоя път за мен. Но какво съм прекарал тогава, па и после, че често и сега - аз си знам. Никой не иска да влезе в моето положение, но някой ден да не се чудите, ако ви изненадам.”

Често той се одумваше с тоя минал тормоз върху него, когато го карах да предприеме нещо по- съществено. Така той се отказва дълго време да свика Народно събрание, а също и докато се съгласи да даде права на жените. -”Сега навсякъде се ръмжи и цапа, направете най-после един „кенеф” (тая дума бях я чул от царя да употребява), където ще се централизират всички нечистотии, оплаквания и ръмжения - канализирай ги поне. Когато един парен котел е запушен отвсякъде и се нагрява, се пука - дайте отдушник.” Може би и мнозина други да са искали това, а също и общественото положение е наложило: най-после той ме зарадва веднъж с взето[то] си решение за нови избори и да даде права и на майките - за другите да остане и другите политически партии да дадат по нещо, като дойдат. От което разбрах, че той за в бъдеще има и други планове.

Моите усилия около царя при повиквание, може да се каже, се групират: а) като усилия да преодолея някое негово лично лошо състояние или неразположение, което ставаше с подходящи разговори; б) да чакам да ми каже темата или причината, поради която ме е викал и тогава започваме разговорите върху нея; в) изтъквах му някоя неправда или далавера, или някоя афера на някой чиновник или министър и настоявах да се стори нещо, за да се премахнат последиците или причинителите; г) молба за някой осъден войник, комунист или нещо подобно - някоя смъртна присъда да бъде отменена.

Молил съм неведнъж за обща амнистия или за отмяна на изключителните закони още докато се проектираха, но винаги ми се изтъкваха съображения, които не можеха да се преодолеят. Или се оформяха и тогава казваха. Веднъж, мисля, това беше преди две години, през лятото, ни се случи едно хвърляне на бомба край автомобила, след което много го молих за амнистия на шумци и той уж обеща, но после не зная по какви причини не изпълни. Той изобщо си създаваше много мъчнотии, защото обикновено лица за министри се изтъкваха по незнайни мен пътища, и което беше най-отчайващо, че често новоназначеният биваше по-лош от тоя, който бяха махнали. Отначало, когато аз мислех, че наистина се търсят все-таки честни хора, препоръчвах в разни времена генерал Сапов 12( Генерал Георги Сапов е министър на вътрешните работи 1935 ÷ 1936 г.) и по- късно - генерал Недев13 ( Виж “Изгревът”, том XX, стр. 902, № 66,) за железниците. Царят го одобри и после ме изненада с назначаването му за вътрешен министър. Но после много и много пъти при разни малки опущения от страна на Недев, той при среща все ми казваше: „Вашият Недев...” и това - веднъж, и дваж, и триж. Това ми дотегна прекомерно и един ден помолих Недев да ми каже на какво се дължи тая неприязън. Тогава Недев ми даде един списък с 10 ÷ 15 случая, в който се казваше какво са искали от него разни дворцови служители и приятели на царя, например Груев, Багаров и пр., и понеже най-често били незаконни работи и за услуги, които той не можел да приеме или направи, то те явно му се заканвали, а други мълчаливо насочвали ударите си, като пускали мълва, че министърът е дъновист. Тоя списък, при едно подробно напомняне за „моя” Недев, когато аз не издържах, казах на царя: „Махнете го най-после, щом не може да си гледа работата както трябва” - го извадих от джоба и му казах: „Ето защо Недев е лош и нежелан и затова така грижливо се търсят най-малките му погрешки”. Царят взе списъка, изгледа го внимателно, прочете и след това искаше да ми го върне, но аз му казах да го остави в себе си, за да види кои са тия, които ще клеветят и в бъдеще и дали ще бъдат същите, недоволни от Недев. Все пак след някое време, от незнайни, по-опитни в клеветата, централи се пуснаха куп злословия по адрес на Недев (особено, че бил дъновист). Обективно с тоя аргумент се мъчиха да окепазят хората, които им бяха неудобни. Кои инсценираха тия работи, не разбрах, но те стигаха до куриози понякога. Така при мен дохожда някакъв провинциал, който ми разправя, че като отишел в дома на министър Сапов да го търси, самият стражар на пост там му казал, че министърът го няма, че той си е продал къщата на „Бялото Братство” и че сам той отишел да живее в техния лагер. Когато Сапов никога в живота си не беше нито стоял в Братството и от „дъновизма” знаеше само името. 14 ( Това е истински случай, който показва как стражарят е поставен на пост пред къщата му не да го охранява, а да разпространява лъжи.)

Отначало тия работи ме тревожеха и ядосваха, та реагирах по някой [?] начин, а после почвах да разбирам, че това са техни методи на „работа”, за да постигат свои цели. Кои правеха това, аз нямах възможност да зная, но фактът си остана, че вместо тоя принцип, който му препоръчах (защото след историята с Недев не му препоръчах лица) - да се поставят по-добри хора, отколкото тия, които бяха уволнили - като че ли напротив, дохождаха все по-дребни, по-некадърни. Тогава това често ме ядосваше, а сега, когато гледам тая завършена минала епоха, ми се струва, че тъкмо тия некадърници докараха по-бързо днешните събития, тъй че и те със своята отрицателна работа дадоха един добър резултат...

Различията в разбиранията на царя и моите ставаха все по-осезателни. Все по-често се намирахме на различни полюси и често се разделяхме наполовина доволни и двамата един от друг. Аз настоявах да вземе решително становище по някой въпрос, а той винаги ми сочеше доказателства противни, които пречеха. Така при едно от отиванията при Хитлер аз настоявах да го убеди да направи една декларация в две точки: 1) че всяка война, която е свършвала с победа, е извиквала нова война, и че тази война трябва да свърши без победители, а с траен мир; и 2) да се обявят всички колонии за международни - с право да се ползуват всички народи от тях. Това да послужи за основа на новото международно общество, на което в последствие да се възложат и други международни задачи. Той уж се съгласи, обеща ми и понеже бях му казал, че ако Германия не стори това, има лоши астрологически аспекти за нея - да каже и това. Тогава германците бяха, ако добре си спомням, под Сталинград. От тази визита той се върна и ми каза, че Хитлер се много разсърдил и викал, че той не вярва в никакви астрологически предсказания. – “Ще има случай да повярва не в астрологически предсказания, а в Божественото, Което му мисли най-добрия изход.” После му представих един проект за послание към всички държавни глави, в което между другото се казваше, че тая война е унищожителна, че нашият народ е храбър, бие се добре, но не обича войната и в името на тоя народ той приканва държавните глави да се спре войната и да се потърси разрешение на международните въпроси чрез мир без победа и международни колонии, за да не сме каиновци. Царят беше съгласен за смисъла на това “послание”, но се отдумваше, че то не било в реда на нещата, необичайно или какво ще кажат и как ще погледнат германците, че е необичайно (не по протоколите!). Съгласих се и аз, но войната нима беше обичайна със своите зверства? Той обеща, че ще проучи въпроса... и така си остана. Изобщо напоследък (от 1942 г.) той се доста измени - като че си имаше вече други отношения към въпросите. Може би беше поизгубил доверие в мене. За това, предполагам, че бяха се постарали всички, на които, волно или неволно, със своите съвети бях разбъркал сметките...

Преди войната той се вслушваше по-добре и повече и като че ли самият беше по-решителен. Тогава - преди войната, времето само приблизително си спомням, той ходи на задгранично посещение в Англия, Франция и Германия. За това и аз настоявах, като го молех да прави всичко, за да кандардисва тия хора да избегнат войната, защото, който и да победи, смъртта и разрушенията ще бъдат общи. Той това добре възприе и после, като се върна, ми говори за усилията, които беше употребил в тия три държави, да докара по-здраво и правилно разбиране на техните министри. Той лично ми каза главните точки, по които бе говорил с всяка държава отделно. Мене тогава много ми харесаха неговите думи и после пак той ми каза (много по-късно), че англичаните му благодарили за това, което е казал на германците за тях (като казал, че флотата им е готова, а те не били и пр.). По- късно, когато войната беше започнала между Германия и Франция и Англия (но България още не бе влязла), той ми показа едно писмо от английския крал - ми се струва, че беше по случай някакъв празник, в което ми направи впечатление една фраза - доколкото сега мога да си я спомня, - в която кралят пишеше, че с удоволствие си спомня думите на мир, които цар Борис е говорил. Тогава аз го молих (царя) да се възползва от тоя повод и пасаж и да му пише с едно предложение, че може да продължи тия си думи на мир и да го помоли да стори нещо и сам той, да се прекрати войната по- скоро с взаимни отстъпки.15 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 961, № 385, т. 1 и т. 2, стр. 984,№ 564.)

Тогава именно ми направи впечатление възражението какво щяха да кажат германците. – “Щом това Ви смущава, Вие съобщете това на Хитлер, за да не мисли, че конспирирате нещо.” Това остана да си помисли, и ако помня добре - остана без отговор, или поне аз не зная дали е имало такъв. Това постоянно нарастващо страхуване от германците той ми го обясни веднъж с това, че наши хора (тъй каза той) ходили при германците и го клеветели, че е английски агент, особено когато имало случай да се помогне на някой евреин например. И затова, когато, според думите на царя, който беше ми обещал неведнъж, че той война няма да отваря в никой случай - когато Филов и Попов16 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 953, № 335; стр. 989, № 601) бяха я отворили мимо неговото знание (на Англия и Америка) - и аз му извиках крайно ядосан: “Махнете ги тия говеда!” - той ми приведе същия аргумент: “Ако ги уволня, веднага те ще идат при германците, да кажат, че са пострадали за германската кауза и че аз съм английски агент... Аз си знам какво ми е!” Каза ми също, че бил в Кричим, когато научил за обявената вече война и веднага се върнал в София, и че им казал (това - по неговите думи, които тогава ми направиха впечатление със своя характер), на Филов и Попов: “Вие трябваше да се съпротивлявате, да Ви скъсат гащите, и тогава да ви онождат, а вие сами сте ги смъкнали, че и вазелин сте им дали.” А те му отговорили: “Няма нищо, Ваше Величество, това е символична война само.” – “Дали е символична или друга, после ще видим, но ако направите същото и с Русия, вие сте изгубени” - казах му аз.17 (Виж “Изгревът”, том XX, стр, 990, № 613) – “Това никога няма да стане - каза ми царят веднага. - Никога, аз вече съм вземал мерките да не ме изненадват.” И наистина, доколкото той ми поверяваше работите на държавата, по- после на два пъти имаше опитвания от страна на Рибентроп да ни вкара поне в скъсване на отношенията ни с Русия, но не успя. Жалкото беше, че - доколкото той ми поверяваше хода на тия работи - той понякога намираше срещу своето миролюбие не само германците, ами често и някой свой непохватен министър. Така, доколкото си спомням, бе станало случай с един наш пълномощен министър, който беше получил тайни инструкции как да действа пред правителството, гдето беше акредитиран - беше имал глупостта да ги прочете текстуално пред чуждия министър... и той беше му показал вратата,.. Това го помня, защото царят ми чете доклада му и се чувстваше така засегнат, че ми казваше, че му иде да се самоубие, защото това било цяло предателство и изложило България пред Русия (четенето на тия тайни инструкции).18 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 776 ÷ 777,стр. 962, № 389) Отнася се за Антонов, който е чел тайните дипломатически инструкции на българското правителство в Москва пред Деканозов, който се е възмутил от чутото и видяното и го е изгонил от кабинета си. Както и да бе, много събития, които сега не мога си спомни, но зная, че опозицията срещу мен ставаше по-осезателна и веднъж, това, ми се струва, беше само два месеца преди смъртта, и щеше да ходи пак на свиждане с Хитлер, аз пак настоявах да бъде по-решителен и да се опре, защото не сме германска колония, а съюзник. Той ми възрази, че Хитлер не дава много да му се възразява и че викал много. – “Я, Вас страх ли Ви е от него? Вие мислете, че е един бояджия, нищо повече.” – “Аз не мога да бъда груб - това ми е слабото място, от което мнозина се ползуват» -каза царят. Правеше вероятно алюзия и на мен. Аз му казах, че мене от Хитлер не ме е страх, че ако аз съм на викането, ще отговоря с викане. – “Да, защото сте първобитен!”

По-късно разговорът влезе в една неудобна форма, защото аз помня, че му извиках (повода вече също забравих): “Недейте мисли, че ако за Германия, 80 милиона народ, се намери един бояджия да я управлява, няма да се намери и България кой да управлява ще се намери!” Това го крайно ядоса, той скочи като никога и започна да вика: “Една глава имам, бе - само тя е останала - вземете, вземете и нея, ама тогава ще се избиете помежду си!” – “Няма защо да се избиваме! - викнах и аз. - Вие ще свършите с катастрофа, и то много скоро.” Това го накара да се поумири, още повече, че наистина според хороскопа му имаше едно неблагоприятно съчетание за месец август19(На 28 август 1943 г. царят умира. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 894, № 10.) Характерно беше и това, че поради затваряне на границите, аз не можех да си доставя едни астрологически таблици от Англия и бях го молил да ми услужи, когато иде в Германия. Аз знаех, че в Германия са забранени. Но мислех, че ще преодолее препятствията. Той ми каза, че се опитал на няколко пъти, но отвсякъде получил отказ. Хитлер беше ги строго забранил, защото почти всички астрологически заключения бяха не в негова полза и той знаеше това - това са го констатирали някои астролози и в Америка и са го писали в своите алманаси. Оттам идеше изглежда неговата сръдня и забрана на астрологическите таблици за след 1930 г. и бъдеще.

Тези различни случки по време ги пиша, както си ги спомням сега.

Цар Борис имаше и изказваше добри желания, но изглежда, че обичаше да взема съвети от мнозина и поради това често изпадаше в двоумение и смущение. Той много обичаше децата си и приказваше за тях с увлечение. Често ми казваше, че каквото той не можел, Симеончо ще го довърши, на което обикновено му възразявах, че той си има своя работа да свърши, и детето - своя, да го не трупа с чужд товар. Изглежда, че той получаваше извънредно много заплашителни писма, а също и такава на разни хора от народа, в които му се казваха сънища, видения и предсказания за бъдеще. Някои от тях той ми изпращаше или лично даваше, за да си кажа мнението. Някои хора искаха и лични срещи. Понякога и политици искаха срещи и неведнъж съм му казвал да ги приеме. Но когато съм мислил, че това не ще е от полза за държавата, съм го карал да им иска писмено изложение, защото там по-точно се формулират нещата. Понякога ме слушаше, понякога си правеше каквото си искаше. Тогава обикновено избягваше скорошна среща, за да не го питам защо и какво е станало с тоз въпрос. Особено можехме да се разберем по въпроса за шумците20 (шумците - комунистическите партизани) Аз настоявах от сведения, които ми идеха непосредствено от приятели от разни краища на България, че това са хора по-скоро принудени от неправдите, които не можеха да търпят и понасят от страна на властимеющите, отколкото да са убедени комунисти. Казах му, че има и много преувеличения и че в повечето случаи престъпленията се правеха от властта, защото за убит се плащаше повече, отколкото за жив хванат, че това е безчовешко и пр. Тогава той понякога ми вадеше из джоба си писма и разни доклади и информации и ми казваше: “Прочетете си ги после!” Някои от тях аз четох внимателно после, но почти всички ми се струваха, че бяха тенденциозни давани. И веднъж, когато той ми разправяше впечатленията си от средата, с която е заобиколен Хитлер и случая с Римския германски пълномощен министър фон Макензен, аз му казах, че и той е заобиколен с подобни хора, че му се сервират всевъзможни работи от разни информатори, и че ако има нещо сравнително чисто и директно дадено, то е само от мен, когото смятат за малко смахнат дъновист, защото не отбирам от далавери и сделки. Че и около него има клики и тайфи, за които аз се само досещам, а той поддържаше. Тогава царят с въздишка каза: “Възможно е.” – “Не само е възможно, но тъй си е” - додадох аз. Срещу жестоките проекти за закони (Закона за печата, за нацията и пр.) винаги протестирах и устно, и писмено - след като се връщах вкъщи, пишех му писма, с които си настоявах на своето.

При такава една разправия - за Закона за нацията, ми се струва, че беше - аз разбрах, че той защищава една позиция, която не е лично негова, защото ми каза, че ще бъде хубаво да се срещна с министър Габровски и поговорим по тоя въпрос. Аз се съгласих охотно, защото исках на всяка цена да се не приеме тоя закон, а брат ми, който беше депутат, ме информираше най-положително, че болшинството се подготвя да приеме тоя закон. Габровски21(Виж “Изгревът”, том XX, стр. 963,№ 406) дойде вкъщи и говорихме, или по-право - говорих му два часа, а той красноречиво мълча или възразяваше нещо незначително. Той си остана на своето мислене, макар че нищо не ми възрази на всички аргументи, с които исках да го убедя, че този закон е безсмислен, жесток и излишен. Той търпеливо слушаше, но своето мнение не издаваше... Втори път го виждах на тема еврейския въпрос със същите резултати: красноречиво мълчание, внимателно слушание - и правение каквото си знае...

С тоя еврейски въпрос много пъти безпокоих царя с ходатайства, та неведнъж ми казваше, че до гуша му дошло да се разправя за тях. А когато му казах: “Защо не отмените този закон?” - той повдигаше безпомощно рамене. Веднъж ми каза, че за всяко помагание на евреите това се донасяло от услужливи българи на германците и го показвали като английски агент. Тогава аз обикновено попреставах да го безпокоя с молби за помощ, докато дойдеха оплакванията на някои нови нещастници...22 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 988, № 595)

Когато веднъж царят беше отишъл на Карловските бани и беше се влошило нещо положението му (здравословното), той беше писал на княгиня Евдокия да ме пита по тоя повод за някакво природосъобразно лекарство. Аз отидох вкъщи при Евдокия и там говорихме между другото и за нейното впечатление от Германия, когато беше ходила при сестра си на гости. Мен ме изненада това, което ми каза, че там от цяла къща (и то на херцог!) се отоплявало само една стая, и че имало голям недоимък на храна и пр. По-късно, когато случайно заговорих с царя по същия повод, той призна, че това е вярно, че той викал децата и сестра си тук, да се поохранят, но не изпусна да ми каже, че Евдокия си е турила черни очила и че бръщолеви работи, които не са верни. На моя въпросителен поглед той ми каза, че тя била много песимистка относително германците и че му омръзнало да слуша все едно и също. От това разбрах, че му беше говорила нещо повече, отколкото е казала на мен. По-късно царят говореше с неприязън за нея и от това разбрах, че тя след новото си ходене в Германия е донесла още по-”тъмни очила”. Царя не можеше да му се помене, че може и тя да има верни наблюдения. “Преувеличава” - ми възразяваше той.

Евдокия, сестрата на царя, ми е правила впечатление на умна и енергична жена. Тя скоро схващаше същността на въпроса и си правеше свои изводи. Така, преди доста години, при един разговор бях я помолил да вземе под свое покровителство идеята да се отворят школи за даровити деца. Тя ми посочи веднага, това е работа повече за царицата, но че тя ще подкрепи тази идея, защото, каза тя: “странно е, че в нашата държава има училища за недоразвити и слаборазвити деца, специални училища, а за това, което ще е гордост за държавата - даровитите деца - никой нищо не е направил.”23 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 907, № 92, 94; стр. 942, № 267; стр. 943, №273) При друг случай заговорихме за българския народ. Тя ми каза дословно: “Грехота е за пренебрежието към този народ, който е толкова добър, че може да му направиш десет злини, но щом му направиш едно добро - готов е да забрави десеттях злини.” Изобщо, моите впечатления от нея си останаха, че тя най-трезво схващаше приближающите събития, говореше за това, но изглежда не е имало кой да я чуе. Тя ми казваше, че царският институт може да се крепи само ако е полезен народу - сега светът излишни работи не може да понася. Тя беше много демократична в своите обходи - това видях веднъж, особено при едно нейно излизане от скривалището при тухларската фабрика “Виларов” след една въздушна тревога.

Първата ми среща отделно с нея стана по повод желанието й да има отделна къща вън от двореца. Тя се смяташе като изпъдена, но после разбра, че така ще й бъде по-добре. Изглежда, че между нея и царицата имаше известни - временни, може би - несъгласия. Понеже на царя изглежда са омръзнали тия разправии, той беше взел решение да я отдели. Генерал Стоянов беше предложил своя двор за целта. Това казах на царя и по тоя повод се намесих и в тоя въпрос. Тя най-много се измъчваше от това, че няма да види вече брата си (Царя). Утеших я с обещанието, че ще искам да се срещам с него в нейната нова къща, та пак ще се виждат. Така и стана по-късно - имахме няколко срещи в къщата на княгинята24 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 907, № 94; стр. 942, № 269) Нейната къща беше доста хубава, поне тая част, която виждах, ми се струва, че по повод на нея между архитекта Севов, който я строи, и княгинята, която остана нещо недоволна, възникна по- късно нещо неприятно, което само долавях в отзивите на Севов за нея, но не съм го запитвал. От нея веднъж чух нещо за някакъв дренаж на къщата, поменат мимоходом, но точно не разбрах. Севов веднъж ми помена за някакво нейно пакостно влияние върху своя брат, но не помня за кого се отнасяше - за Борис или за Кирил.

Цар Борис се стараеше да се не увлича в политиката - поне доколкото той ми казваше и доверяваше своите планове. От самото начало той беше възприел: неутралитет и никаква война. Постепенно се изменяха тия решения. Кои са влияли за това, не ми е известно - аз бях и си останах за мира. Царят - също. А все пак събитията се промениха. Хронологически как се случи това, сега не мога да си спомня, затова пиша само за тия данни, които мога си спомни в момента. Помня ясно, че от началото още, като ни дадоха Македония, аз говорих на царя да я остави автономна, защото така по-лесно ще ни придадат Солун и от друга страна - по-лесно ще се приспособи самата страна към новите условия, както това беше и с Източна Румелия, а после дойде време да се присъедини. Той ми каза, че същото е мислил и той, но няма достатъчно верни хора, които биха могли да реализират тоя план. При това се страхуваше и от влиянието на италианците, които можеха да се съединят с тая нова държава и дая подкокоросат да иска от България Кюстендил, Дупница и Горна Джумая.25 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 993, № 635; стр. 991, № 621, 622) След това стана дума за отношенията със сърби и гърци. Той беше съгласен, че те сега, понеже не сме имали война, може да бъдат меки и приятелски третирани и се съгласи и обеща, че ще каже на ръководните лица да бъдат меки и ще даде храна за населението. По-късно ми каза, че викал генерал Николов от корпуса и му казал да следва тая линия на поведение. И наистина, известно време имаше доста добри отношения с местното население. След едно от пътуванията на царя, след завръщанието от Европа, беше към 28 ноемврий, след като ми разправи впечатленията си от политическата атмосфера, аз му казах, че трябва непременно да направи смяна, да тури добри, умни и по-справедливи хора, за да може да понесат трудностите, които идат. Той ми каза, че нямало такива хора, че той не ги срещал, не ги подушвал:“Защото носът Ви подушва само развалени величини - казах аз. -Вие с тях сте внимателен и щедър, а другите ги пренебрегвате.”–“Какво да правиш, Лулчев,с нестабилните барути човек трябва да се отнася по-внимателно,за да не експлодират.”26 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 834 ÷ 836) – “С тая атмосфера Вие може да направите и най-добрите Ви приятели да пожелаят да станат нестабилни барути.” (Този разговор го предавам, както беше, но в датата може да има грешка.)

На царя често му правеха разни монтажи, които аз долавях по-късно или ми ги разкриваха някои писма на приятели. Така веднъжтой ми се похвали, че останал много доволен от една екскурзия в Ловешко, а случайно мен ми бяха писали за същото и между другото казваха, че селяните били “курдисани” от околийския управител какво да говорят. Когато му казах това, той се наскърби27(Околийският управител в Ловеч намира трима селяни и подготвя какво да говорят на царя) Друг път някой го съветваше да приеме някого на частна аудиенция или из задните врати. Такъв човек аз обикновено съветвах да го приеме и после не се изненадвах, като го харесваше, защото изглеждаше, че предварително го подготвяха, приблизително какво ще говори и какво мнение да има, за да се хареса на царя (например за партиите, за македонския въпрос и пр.). И царят ми се похвалваше, че му са се видели доста умни. – “За половин час всеки може да играе ролята на умен човек” - му казвах аз и това му бе неприятно. (Случаите със Загоров, с Преславски).

Понякога пък, като не можеха нещо да го убедят, съветваха го да приеме някого, който би бил по-убедителен, Друг път употребяваха други методи. Когато не можеха да обявят някой министър.за дъновист, защото нямаше никой да повярва, тогава употребяваха някой друг метод, доста остроумен, за да се отърват от него. Така стана с Красновски. При мое присъствие един каза на царя: “Ваше Величество, Красновски не е здрав, боледува от...” (Забравих сега каво казаха.) – “Горкият! - каза царят. - Изпратете му тогава няколко бутилки...” (Забравих, вода минерална или какво беше.) Това беше в навечерието на изборите. При втора среща изпъкна същият въпрос: “Какво да се прави? Ето, избори идват, а вече 6 дена Красновски е болен.” Той не можел да прави избори, - “Ех, като е болен, ще турите някой здрав, държавата без министър няма да седи” - казал. След няколко дена министърът беше сменен и същия ден пристигна вкъщи и ми разправя допълнителната история. Между него и Луков беше избухнала една история по повод донесението на един детектив. Точно преди един парад (мисля, че беше към 19-и януари) се явява същият господин, който докладваше на царя, че Красновски е болен, и му казва: “Понеже сте скарани с Луков, за да не стане някой скандал, полежи си вкъщи” - и му дал да разбере, че това се желае от по-високото място. И разбира се, Красновски, като мислил, че изпълнява височайша воля, останал “болен” вкъщи. А като му донесли и бутилките от двореца, той помислил, че това е награда за послушанието му… А после по радиото научил, че е уволнен и бе останал втрещен защо е тази оставка, когато не е искал това... Разправих му това, което стана пред мене и той добре разбра как е бил изигран. 28 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 898, № 40)

Изнасям този случай, за да се види в каква атмосфера трябваше да работи царят и защо работите му вървяха трудно. Това е, което аз зная, а имам данни да допускам, че то е твърде малко в сравнение с онова, което в действителност е ставало, защото аз бях викан сравнително рядко при него. А подобни хора се намираха постоянно около него. Веднъж той ме изненада със заканването, че ще тури Луков и Цанков, че вече с добро не можело и че бесилки трябват. Това ме възмути много и му наговорих много груби работи - че не го е грях да вдига бесилки за тоя народ, който му целува ръцете, но че и той ще увисне на бесилка и пр. Тия, които крадат, искат да избесяттия, които знаят за кражбите им... и пр., и пр. Явно беше, че някой беше дал тоя проект и той искаше да чуе нещо по него и затова ми каза така. Преди или след това ми беше говорил за Луков29 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 896, № 25; стр. 910, № 117) Аз го зная още като поручик и нямах добри впечатления от него като характер. Казах му мнението си. Той ми каза, че сега се е изменил, в тия минали 15 ÷ 20 години, и че той е в Пловдив и не ще е лошо да го видя пак и си кажа мнението. Каза ми и върху какво да поговоря с него. Качих се на трена и прескочих до Пловдив. Видях се с Луков. Той ме посрещна много недоверчиво и доста високомерно. Спомних му, че съм дошел, защото ми е казано, и споменах някои работи. Той каза, че този въпрос го е уредил с Негово Величество, Аз поисках и му погледнах ръката. Не мога да си спомня сега точно какво беше впечатлението ми от нея. Понеже имах и хубави впечатления, особено от неговата способност да организира - аз си казах впечатлението на царя, че сега е силата по-голяма във физическо и друго отношение. Скоро след това той стана министър, но аз никога вече не се видях с него. По-късно, по думите на Генчев, той беше вече връзка между министър Луков и царя. Веднъж при мене дойде Христо Калфов. Той вероятно беше се научил, че имам връзки с царя и искаше да се възползва от това. Разправи ми историята си и ме помоли, ако мога да сторя нещо, защото от много години не го е виждал и се смяташе и неоправдан [онеправдан?] нещо. Обещах да помоля при сгоден случай. Помолих се на царя и той се съгласи да го приеме и се сдобрят. После го приел много добре - самият Калфов ми се обади и беше много благодарен. Дал му царят това, което очаквал. Тази беше причината, поради която Калфов дойде при мен30 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 935, № 219)

С Багрянов се запознах много преди да стане министър, и даже депутат, ако не се лъжа, в двореца Царска Бистрица, където бях повикан и аз. После вече се опознахме по-добре и понеже той умееше да се държи много хубаво, хареса ми и аз исках да му помогна с каквото може. Като стана министър, той беше подготвил много хубави закони за няколко различни отрасли на живота в държавата и селото31 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 897, № 32; стр. 938, № 235; стр. 948,№ 303; стр, 988, № 593) Скоро след това се явиха търкания между него и други министри, които също съм се мъчил да премахна. Но забелязах, че понякога царят не е много благоразположен към него. Веднъж, като стана дума за преврата, царят ми каза: “Остави ме той (Багрянов) да ми цвъкат свраките по главата.” И ми разправи някои подробности. После запитах и Багрянов защо е оставил царя сам. “Ами той трябваше сам да си вземе решението - аз му дадох данните, другото беше негова работа.” Багрянов държа две речи. От втората царят остана крайно недоволен и след дълги разправии с мен царят го уволни. Останах с убеждението, че на царя бе повлияно твърде много, защото смяташе се, че е направил непоправими погрешки. Според мен това бе строга присъда. Багрянов си замина в чифлика, отгдето се обади едва напоследък, като дойде за кратко на гости в Изгрева. Идва и в с. Мърчаево, където му говорих за това какво трябваше да направи с Македония и да потърси да се разбере с Англия чрез Русия. Той уж обеща, но след ставането на министър не се мярна вече и до самото си падание.

Кьосеиванов 32 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 894, № 15) съм срещал само веднъж, когато отидох по причини, че имаше някои недоразумения между Кьосето и Недев за врачанския избор. Отидохме с Христо Статев, който казваше, че му е приятел, а и на мен беше училищен другар. Кьосеиванов изслуша всичко внимателно, обеща което можеше и направи впоследствие каквото си искаше.

Със Стойчо Мошанов се срещнах веднъж в дома му, когато беше председател на камарата и беше ходил наскоро в Лондон. Той ми говори много работи, голяма част от които бе нещо наполовина истина също. На тръгване той ме увери, че ми е говорил истината и само истината... – “Слушайте, г-н Мошанов - му казах, - доколко сте ми говорили истината, това е за Ваша полза, а колкото е неистина, то си остава за Ваша сметка.”33 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 899,№ 45.)

Помъчих се да си предам обективно впечатленията от Стойчо на царя. Забелязах, че царят имаше някаква слабост към Стойчо Мошанов и не помня с кого споделих това мое схващание. (Струва ми се, че беше с брат ми Андро.) Той каза, че и други го забелязвали и си го обяснявали по своему. Стойчо има отлични качества като държавник, но е още егоцентрист. Щом излезе от тая фаза на робство на личното, ще може да бъде полезен и на другите.

С Генчев 34 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 895, № 21; стр. 935, № 220; стр. 940,№ 256) се познавам още от офицерството. Беше много енергичен и работлив. После отиде на служба в Царския кортеж. После чак се срещнахме при идванието с кола да ме вземе и закара при царя. Като човек е бил много внимателен и добър към мене, но беше много енергичен и се увличаше в разни политически работи и веднъж се скарахме в присъствието на царя. Сметнах, че той не може да бъде полезен и помолих да не го допуща да се меси в политиката. Царят уж се съгласи, но изглежда, че не спазваше това. Случаят, доколкото си спомням, засягаше някои интриги за Кьосеиванов, станалото с Красновски и др. Царят го нарече в мое присъствие: “Гледайте какъв е мошеник”, но Генчев се смееше и каза: “Ваше Величество, може да съм мошеник, но аз не Ви задължавам да вземете непременно съвета ми. Питате ме - казвам Ви!”

При мене идваха много хора, и прости, и учени. Дохожда и Йоцов в едно много лошо психическо състояние. Видя ми се много незначителен човек и при една среща с царя го запитах как е могъл тоя неврастеник да бъде два пъти министър. Царят ми отговори нещо подобно: “Не беше от най-лошите” или: “И другите не са нещо повече” (или и двете - точно не мога си спомни). Професор Йоцов дохожда веднъж по моя лична покана вкъщи. Говорихме върху литературата, която си му е негова област. Направи ми впечатление на енергичен, малко хитър и желающ да работи човек, убеден славянофил35 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 991, № 623) По-късно се виждахме в с. Мърчаево и когато ми каза, че ставало дума да се обяви война на Русия, казах му да си подаде веднага оставката, което той сам имаше намерение да стори. Мислех после да го препоръчам на Багрянов, но нямах случай да го срещна. Йоцов през всичкото време в кабинета е настоявал да се влезе в по-тясна връзка с Русия, което поддържах и насърчавах.

Илия Желязков36 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 901, № 58) ми е някогашен другар по служба. Веднъж, когато царят каза, че нямало честни хора, аз му поменах за него. Той се съгласи, че е честен, и че лично го познава като много добър човек; каза ми да говоря с Филов по тоя въпрос - тъкмо да се срещна и лично с Филов. Виждах се по тоя повод и запитах Филов не вижда ли, че в България са добре посредниците, а страдат производителите и консуматорите - виждал и щял да вземе мерки37 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 939, № 244) Защо не се стимулира външната търговия, а остана в ръцете на стотина души, които забогатяват? - Мислели и за това, “Защо работниците са закрепостени като роби, а печалбите ги взимат частни хора?” – “Да, но печалбите ги взима и държавата.” – “Защо, след като казаха, че програмата не е на Багрянов, а на правителството, и след 8 месеца не е нищо направено?” – “Прави се, г-н Лулчев, прави се.” Заговорих му за Илия Желязков, тогава данъчен Софийски началник, обърнах внимание на мнозина с организиранието на службите и количеството на приходите. – “Не го познавам достатъчно” - и на искания пост “Управител на Земледелската банка” щял да тури Фетваджиев, който пък аз не знаех.

Този разговор после предадох на царя, като му казах, че изборът е много сполучлив, защото е взел “Филов”, който може да стане винаги и англо-, и русо-, и германофилов. Царят се много смя и каза, че никога не му е идвало това на ум.

Веднъж Багрянов ми доведе своя роднина архитект Севов на гости. Като човек той ми хареса, въпреки недостатъците си. Той беше умен, търпелив, умееше да мълчи когато трябва, практичен в похватите си и като архитект похвален от някои хора, които го познаваха. Той много умело можеше да се прикрива, но това беше по-скоро едно добро господаруване, отколкото лицемерие. Виждах човека, който е работил върху себе си и може да работи. При един разговор с Царя аз си казах впечатленията и може би той ги взе под внимание, защото скоро за една среща беше изпратен с кола да ме вземе Севов38 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 900, № 50) - и до самата смърт на Царя той беше, който ми обаждаше по телефона кога и къде предварително да го чакам и ме отвеждаше при Царя. Той обикновено ме чакаше в колата, докато свърша разговора и след това ме отвеждаше обратно дома. Отначало той ми вдъхна много голямо доверие и както подозирах, че царят иска или може да иска и неговото мнение, за да не го караме да се раздвоява душевно, опитах се да разбера как мисли конкретно. Но той беше доста сдържан. Тогава му казах, че аз стоя на едно гледище, което смятам, че е най-разумно, и което поддържам при царя винаги - нито германо-, нито англофилство, а българофилство. Той заяви, че стои на същото гледище. Дълго време работите отиваха добре, в смисъл, че не се случваха големи противоречия между мене и царя, но заедно с минавание на времето те изпъкваха все повече и аз взех да сещам някакво противодействие. То ме накара и аз да се затворя по отношение на Севов и ние си останахме добри приятели, но не споделяхме вече тъй много и подробно това, което съветвахме царя.

Самите срещи методично, почти математически, се разредяваха - виждах, че работи една майсторска и умна ръка, която искаше царят да се вижда все по-рядко, затова и стълкновенията пък ставаха по-чести, поради появилите се противоречия. Това си трая до самата му смърт (на царя).

Севов биваше много по-често при Царя, отколкото аз, и съответно той биваше и по-добре в течение на работите. Към мене е бил винаги изискано коректен, другарски почтен, факта, че той прикриваше плановете си, не го считах за грях, защото и аз самият не му казвах всичко, каквото мислех да говоря на Царя или му бях говорил. В това отношение аз мисля, че той има право да се придържа към своето си мнение, а Царят да избира между едно или друго. Мнозина са ми говорили, че той взема участие в разни работи, например в чорапената фабрика, но аз винаги отхвърлях това, защото го смятах за клевета - в нас това е нещо обикновено, да завиждат на някого. Никога в разговорите си Севов не е излизал пред мен вън от границите на това, което си бяхме казали – “българофилство” Понякога той се произнасяше за някои действия на германците (особено в България) като крайно неразумни. Това той правеше според мен наистина искрено, изхождащ от един здрав български дух. След смъртта на царя със Севов се виждах само веднъж, защото бях евакуиран вън от София. Той беше ходил в Анкара, срещал беше се с някои хора там (англичани, германци и др.) и ми разправи накъсо впечатленията си. След това вече се не видях никак до тоя момент, когато пиша настоящото. Доколкото си спомням, само два пъти сме били тримата - царят, Севов и аз, на съвет. Един път, помня, че като пристигнахме с автомобила в парка на Врана, царят беше някъде наблизо в гората, излезе, ръкува се и като изключение каза да дойде и Севов с нас в салона. Не съм сигурен в паметта си в момента, но ако се не лъжа, той ни заговори за исканата от военния министър обща мобилизация. На това се възпротивихме и аз, и той, като ненужно, неразумно, защото ще се съсипе материалът - дрехи, обуща, оръжие и пр., а също защото мобилизация значи война, а такава не искаше нито царят, нито някой от нас двамата.

Изобщо, колкото пъти съм говорил със Севов, а това ставаше рядко, обикновено - в колата на отиване и връщане от среща, а понякога отивахме рядко на разходка към село Бистрица, когато имаше да ми говори нещо, доста често напоследък - по поръчка на царя, за да се избегнат честите срещи на самия цар с мен. Какво предаваше на царя от моите мисли - не знаех и затова впоследствие ставах все по-сдържан и предпазлив.

Друга връзка между мене и царя служеше Вера Стоянова39 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 896, № 28), която по заповед на царя ми носеше някога писма за графологически и други анализи, информация, книжа и други - дадени й от царя, за което е ставало дума или щеше да става при бъдеща среща.

Всичко, което съм вършил, е ставало абсолютно безплатно. По-точно някои работи са отбелязани в специални бележки, които аз почнах да си водя по-грижливо към края на 1938 г, като имах в предвид да пиша книга в бъдеще.

По въпроса за срещата ми с царя (първата) в книгата “Благословение”, краят не отговаря на действителността. Накрая той ми говори за моето уволнение от армията, като ми каза, че останал изненадан, защото докато от една страна ме клеветили и му донесли, че съм прононсиран земледелец, министър Томов ме представил два пъти за уволнение. Първият път не се съгласил, но втория път нямало какво да прави - не посмял да отмени височайшата си заповед. – “Той друг я отменя” - казах аз грубо. Царят почервеня, но не каза нищо, защото фактически Стамболийски я отмени, без да намери за нужно да го уведоми, и ме върна веднага тогава още на служба, докато дойде превратът, който смъкна Стамболийски40 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 970, № 459)

От писаното дотук може да има нещо неточно предадено по форма или по време. Мъчех се да си спомня, но много години са минали, а и вече четири нощи не съм спал при тая нова за мен обстановка. Но подробностите могат да бъдат уточнени по бележките ми.

В заключение можа да кажа, че през всичкото време, когато съм бил призоваван по един или друг начин да си кажа мнението на царя, съм се движил от идеята да бъда възможно най-справедлив, обективен и от полза за народа си. Възможно е някога да съм изпадал в субективност, но корист никога не е водила моето мнение. Колкото и дребни да са били усилията и възможностите ми, винаги съм се старал да бъдат в полза и за доброто на хората.

Горното написах собственоръчно

[Подпис:] Любомир Лулчев

4.ХI.1944 г.

София

Настоящата преписка, прошнурована, провървена и подпечатана с печата на Софийския народен съд, съдържа 17 (седемнадесет) написани листа,

гр. София

14.ХII.1944 г.

Секретар: (Подпис) (Печат)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×