IV. ДОЗНАНИЕ НА КНЯГИНЯ ЕВДОКИЯ ФЕРДИНАНДОВА

[Dela]

IV. ДОЗНАНИЕ НА КНЯГИНЯ ЕВДОКИЯ ФЕРДИНАНДОВА

(Архив на МВР, II НС-42, л. 1 ÷ 14*.)

* Взети са откъси от дознанието на княгиня Евдокия,

където се споменава за Любомир Лулчев. (бел. на съставителя на

„Изгревът” Вергилий Кръстев)

Въпросник

(...)

12. Защо сте търсили съдействието на Лулчев и какво сте го молили да съветва княз Кирил?

(...)

14.С кои политически лица сте били във връзка и какви разговори сте водили с тях?

15.Последователка ли сте на учението на Дънов и защо насърчавахте Царя да следва съветите на Дъновистите?

Дознание на княгиня Евдокия Фердинандова⁴³

⁴³(Виж “Изгревът”, том XX, стр. 942,№ 269, 270; стр. 866 ÷ 867)

Именувам се Евдокия Фердинандова, Княгиня Българска, на 47 години, българка, католическо вероизповедание, грамотна, неосъждана, от град София. Показвам:

Отговарям на зададените ми въпроси:

(...)

[По въпрос № 12:]

(...) За Л. Лулчев: бил е познат на Царя от по-рано, не зная откога. При мен идва. мисля, през 1938 или 1939 г. по искане на Царя, аз помня три подобни срещи със сигурност. Поговорила съм с него, смятам го за умен човек, с познания по социални въпроси, философия, с доста леви убеждения, Абстрахирвам неговото последование на Дънов, в което, както всички подобни сектанти, той е едностранчив. Досега смятах, че Царят се е срещал с него, понеже е умен и имайки доста големи връзки с най-различни слоеве и тенденции, особено по-прогресивните у нас, е можел да осведомява Царя за неща, които не са идвали до него по “канален” път. При това е бил винаги прям с Царя и, според самия Цар, дори понякога и груб в критиките си по управлението на страната.

Въпреки че някои срещи са станали в мойта къща, никога не съм говорила или разпитвала брат си по тези разговори. Помолих го, понеже чух от съмахленци, че у мен се събират дъновисти, срещите му с Лулчев да не стават вече у мен, но не помня кога е било това.

[По въпрос № 14:]

(...) През лятото 1943 г, също чрез г-жа Каравелова, поиска да ме види другият Лулчев - депутатът Андро Лулчев, когото познавах още като инвалид и тогава краен левичар в Инвалидния дом тук. Обадих на Царя за това и той ми каза да съм го видяла. Нямах по това време компаньонка вкъщи и затова не исках да приемам мъж вкъщи, та помолих генерал Стоянови да мога там да го видя. Винаги е бил малко екзалтиран поради нараняването му. Говори ми, за да предам на Царя негови впечатления от едно пътуване в Македония и Беломорието. Оплаква се от лошото държане на властите там, скъпотията, храните, кражбите, лошия апарат, изобщо, поставен, особено в Македония. Взех си бележки, понеже никак не беше то моя работа и после ги препратих на Царя, който по това време беше в Чамкория, мисля.

[По въпрос № 15:]

Не съм дъновистка. Вярваща и искрена католичка съм. Нямам нужда от една секта, когато моята религия ми дава необходимото за живота ми, духовна и морална опора.

Вярно е, че съм минавала на разходка през техния квартал, особено през първата година. Градината ми не беше планирана, в Борисовата гора ме беше страх да ходя сама, отивах по пътеката косо през тяхната махала и слизах оттам край гората до фурнирната фабрика - тухларница обратно у мен. Почти всяка пролет, когато не съм имала работа още в градината, съм правила тази разходка. За последен път, мисля, беше с г-ца Юрданович през миналата зима, даже срещнахме Лулчев, ръкувах се с него, пита ме как съм, отговорих и му казах: “Все някой ден ще се видим” и продължих пътя си. Никога не съм видяла отблизо или говорила с Дънов, нито ходила на беседи. Веднъж на един концерт в зала “България” г-жа Петрова ми го посочи като куриоз в публиката.

Вярно е, че съм неведнъж изслушвала жени дъновистки, които “непременно” са искали да си кажат дертовете. Аз не връщах никого, от най-нахалния до най-смахнатия, кротките и озлобените - това го знае целият ми квартал. Смятам тези разните последователки на Дънов за силно екзалтирани, вманиачени, но знаейки, че щом ги изслушам веднъж, те ще мирясат и няма вече да ме спират по пътя или висят пред вратата, търпеливо ги изслушвах. Покрай въздушните тревоги и престояване в скривалището, което е под техния квартал, често са ме заговаряли и техни мъже.

Напоследък у мен като квартиранти бях прибрала старците генерал Стоянови, понеже къщата им е необитаема от 10 януари. Тя е дъновистка. Но още преди 25 години е разбрала, че не може да ме покръсти.

Както вече казах, познавам Лулчев, но абстрахирвам човека от дъновиста. Говорили сме по обществени, политически или семейни въпроси, но не се е опитвал да ми влияе. Не съм насърчавала Царя да става дъновист. Той си беше религиозен човек, но без прекален мистицизъм. Ходеше си на църква, палеше на този или онзи светия свещи, както всеки от нас прави. Зная от самия Цар, че не е искал никога да се среща с Дънова, често дори с насмешка е критикувал пред Стоянови техните принципи и идеи, правейки изключение за Лулчев, когото наричал премного човек със сърце, социално чувствителен и ум. В последно време обаче беше се отдръпнал от него, сам ми го е казал, понеже бил чул какво сестрата на Лулчев в провинцията разправяла и се хвалила, че брат й бил приятел на царя, и добави: “Абе, такъв ми е бил късметът - всички хора, с които съм бил добър, ми правят зло.” Тук трябва да кажа в защита на моя брат, че той не се е водил сляпо от домогванията на Лулчева или чрез него - на Дънова. Натоварен с толкова отговорности, в невъзможност да има приятелство с равни нему умове, сам всъщност в живота, въпреки семейство, човекът Борис е търсил отдушник и си е казал болките на човека Лулчев. Но че сам е преценявал съветите, дадени нему, и не ги е сляпо последвал, самите събития го доказаха.