Стихове на Димитър Сотиров

[Ани]

Димитър Сотиров

ВЪРХОВНО ПРОЗРЕНИЕ

Двадесет и две години, а сякаш вчера беше,

когато Словата Си бисерни зърна редеше.

Ти беше проява на върховното прозрение,

вседневен пример на добродетелта смирение.

В най-голямата си скръб при Теб се приютявахме,

защото закрилата Ти бащинска познавахме.

А радостта си идвахме с Тебе пак да споделим,

защото знаехме, че на Тебе само я дължим.

Ти пося у нас грижовно най-отбрани семена,

които плод обилен ще дадат в бъдни времена.

Ти пътя ни посочи към безкрайното начало,

което преди векове с любов ни е създало.

Ти беше за нас светлината в мрака непрогледен,

а за душите ни пътя на възхода победен.

В бурите житейски сявга беше мощният подслон,

затова приеми ученически смирен поклон.

написано: 27 декември 1966 г.

A3 ТЕ ТЪРСИХ

В дните раншни връща се моята мисъл,

когато сред нас беше Той, Мъдреца свят,

и светлите дни в живота ми е писал,

да уча великия Божи промисъл.

Закона на Битието да ми е познат,

по пътя на моя живот аз се спирам,

И в трепет душевен обръщам все глава,

назад по изминатия път се взирам,

И с радост безценните зърна събирам

на Неговите мъдри и вечни Слова.

Душата ми благодари за тези дни,

които под Негова закрила бяха,

Та, ако нявга ме живота нарани,

подкрепа да получа, да ми каже: Стани!

В тези страдания нови дни изгаряха,

нека никога духът ти не унива

От бурите върху тебе що връхлитат.

Чрез тях милостта на Бога те облива.

А твойто аз с Вечното в света се слива,

та скърбите далеч от теб да отлетят.

И в тези Слова, напътствие свещено,

аз виждам светлият Му образ, че живей,

и вярвам в присъствието Му нетленно,

както в Божието Слово неизменно,

за което духът ми вечно ще копней.

Аз те търсих, защото исках пак да зърна

Твоя образ благ и беловласа Ти глава,

готов бях малката тревичка да прегърна,

Но да Те видя, да чуя Твоите слова.

Не можах да Те срещна

Която с такава любов ти нам съгради,

макар, че те търсех като слънце ранобудно,

Да бъда пак при тебе, тъй както по-преди.

Не Те видях гдето беше Твоята палатка,

Сред полянката откриваща дивни красоти.

Навсякъде те търсих, спомням си дните кратки,

Когато бащински мъдро напътстваше ни Ти.

И на върхът Молитвен аз пак не Те видях,

да облъхва косите Ти утринен ветрец,

Търсих Те без умора и радост не познах,

Защото нигде не видях Великия Мъдрец.

Тогава аз се спрях и в себе си вглъбих се,

а чрез духът си потърсих те отново пак

и обзет от радост, отново аз родих се,

Защото пак тъй Те видях все тъй смирен и благ.

Видях Те кротък, лъчезарен до чешмата,

Своите Слова кристални, чисти да редиш.

Видях Те на всички в сърцето и в душата

Порядъка Божествен със обич да градиш.

Видях Те също и на върхът величави,

където слънцето посрещахме в зори,

там, където и Бог чрез Тебе се прослави,

Там, където толкова неща ни Ти откри.

Видях Те също в простора свеж и в цветята,

видях Те и в бурята и слънчевия ден,

видях Те в свещения трепет на сърцата,

Които Ти поведе към върхът озарен.

Тогава смирен на молитва наведох глава

и се възрадвах, че беше проводен вестител,

да ни дари с ценни, неказани до днес Слова.

Той, на висшата Любов, Великият Учител.

написано: 28 август 1955 г., Седемте Рилски езера.

НЯМА ТЕ

Като, че ли векове преминаха над нашите морни

Дни,

но твоят Дух ни бодро пак зове към слънчевите,

ясни висини.

Твоето неоценимо Слово в живота ни проправя

светъл път,

с него Ти при нас Си пак отново и чудни дни в

живота се редят.

Всички знаем, че неизменно Ти над нас,

крепко, неуморно бдиш, че Духът Ти

нам винаги шепти: "Расти в живота,

Без да съгрешиш!"

За нас Твоите прояви бяха окрилящото

вдъхновение

в душите ни Божественото вляха,

да станем дом на просветление.

Няма Те, но знаем, пак си сред нас,

Защото Словото Ти все звучи

И пак ни топли Твоя бащин глас,

че в него Мъдрост и Любов личи.

Край нас и в нас бе мрак и тегота

И тръпнеше душата в изнемога.

Було непрогледно беше над света,

духът ми бе покрусен и в тревога.

Но егоизъм, неправда, жестокост

С веригите плътта бе окована,

и всичко отрицателно бе фокус

на тежка и непоносима рана.

Проблясъците бегли, краткотрайни,

За освобождение и за възход,

Духът Ти търсеше пътища незнайни

що извеждат на спасителния брод.

Години, векове така минаха

В падения и мъки непосилни,

но дойде ден и всички ни огряха

на светлината лъчи изобилни.

И тез лъчи навсякъде проникват,

Те викат към живот новото в света,

добродетелите чрез тях поникват,

а чрез тях е всичко с цвят и красота.

В живота ни мощно греят тез лъчи

и към върховете светли сочат път,

по който бдят невидимите очи,

че богоизбраните чада вървят.

И тръгваме от радост озарени

След Словото на Учителя Велик,

да работим от Него вдъхновени

на висшата Любов чрез благият език.

Махар Бену, Бершид Ба.

ИЗГРЕВЪТ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ РАЗРУШЕН

На ранина стани и към върхът тръгни,

за да отхвърлиш непосилното бреме.

"Нека не те плашат пространство и време!"

мълвеше Мъдреца, пратен от Твореца.

Стръмен е пътя нагоре що извежда,

но ти върви напред, не спирай се ни миг,

настрани очите ти да не поглеждат,

защото само стръмний път е път велик.

Щом стигнеш ти върхът, главата си сведи,

благодари в съзерцание смирен,

готов за саможертва към всички бъди,

да блика от тебе любов вдъхновена.

В ранина стани, на слънцето се поклони,

на живота преизобилен източник, велик,

виж изминатия път, страдания личат,

но само в този стръмен път расте ученик.

Изгрева не може да бъде разрушен,

защото не се руши творба неземна.

Той ще съществува от слънце озарен

към Учителя пътека е свещена.

Изгрева в живота ни мощно ще свети,

и пак ще ни подкрепя в земният ни път,

защото е място на висши завети,

там нашите песни в хармония звучат.

Духовния градеж не се разрушава

от земния закон и сила човешка.

На всички препятствия той устоява,

но, ако е изграждан с любов и без грешка.

Във всеки от нас Той трябва да живее

и да дава преизобилни плодове.

Изгрева неспирно всички ни ще грее,

Изгрева към изгрев душите ни зове.

Изгрева не може да бъде разрушен,

там Слова звучат на нашият Учител.

От тях за вечни времена е осветен

Изгрева пред Бога наш е поръчител.

Какъв щеше да е живота ми без Теб?

Без Твоите мъдри, бащински съвети?

Еднообразна, непреодолима степ,

в която ще сме безлични силуети,

Където студ и мрак само се редуват

и на страдания воплите се чуват.

Тридесет години без Тебе минаха,

но между нас като че ли вчера беше,

нима така бързо дните отлетяха,

когато Словата все с обич редеше

и духовното в нас на живот извика,

за да приемем Божествена прилика.

Учителю! Всичко що сме придобили

в живота си край Теб, земен и духовен,

това, което сме до днес проявили,

като висш и неотменен дълг синовен

Единствено на Тебе само го дължим.

И в пътя от Теб посочен ще вървим.

Учителю благи! В този възпоменателен час

смирен, ученически поклон приеми от нас.

написано: 27 декември 1944 г.,

27 декември 1974 г.

ВСЕЛЕНАТА ЛИКУВА, ХРИСТОС СЕ РОДИ

И пак ще се очаква новото в света,

в живота да светнат негаснещи звезди,

та пътя да проправят, път към Любовта.

Минаха две хиляди години страдни,

откакто в действителност Той беше роден.

Хората превърнаха всичко в руини

в нощ мрачна, непрогледна най-светлия ден.

За своето време хора непросветени,

Те злостно отричат светлото начало.

И считат за ерес Словата заветни,

всичко що на светът светлина е дало.

А всяка година Христос все се ражда,

в сърцата, в душите на хора избрани,

зрънцата свещени Той нежно посажда

и чака плодове от слънце огряни.

СЪЗДАТЕЛЯТ И НЕГОВАТА СИЛА

Шепота на най-малките треви

Отекват тихо в моето сърце,

с чистотата на бистрите води

виждам о Боже, Твоето лице.

Силата на слънцето могъщо

И в трепета на хиляди звезди

с непрестанна радост виждам също,

че тук и там навсякъде си Ти.

И в слънчевия или мрачен ден

Твойта сила пак се проявява,

а Твоят подтик мощно вдъхновен

скръбните отново ободрява.

Създателю, аз вярвам в Твоята сила

И в Твоята правда всевечна,

аз вярвам в Твоята могъща закрила

и в любовта Ти безконечна.

Аз вярвам в Твоята Истина свята

И в Твоята Мъдрост велика.

Вярвам и в Твоята Благост всепризната

да бъдеме Твоя прилика.

В дни на страдание към Теб се обръщам

И търся Твоята закрила. В дните на радост

при Тебе пак се връщам, окрилен от Твоята сила.

С радост приети, аз в тези страдания

Отново ще бъда възроден,

Защото ще бъда с нови познания

от Твоята Мъдрост озарен.

ЖИВОТЪТ Е БОРБА

Живот, борба, кипеж, към светлина стремеж,

Живот, успех, градещ и към върхът вървещ.

Живот, съдба, растеж, към висшето копнеж,

в пролетта човек се ражда,

Детство в светлина изгражда.

Младост в лятото създава

жертвена любов познава.

Зрялост в есента добива

И с Мъдростта се слива.

В зимата се обновява,

Истината проявява.

Хиляди звезди, очите на небето,

В тях Любов трепти, гласът на Битието.

Кротко ни поглежда Бог от висините,

Път ни Той отрежда, пътят към сърцето.

Хиляди слънца, Мъдростта велика,

Нашите сърца за живот тя вика.

Тихо пристъпва от изток зората

и шепне на всеки гальовни Слова,

тъй както майката вика децата

на гръд й да положат свойта глава.

С чуден се пурпур небето залива

в китна гора запяват птички безброй,

природата пак ни с обич облива

И носи на Духът ни жадуван покой.

Слънцето с нежни и обилни лъчи

за живот събужда най-малката твар,

всичко, което като песен неземна звучи

химнът сърдечен пред Божият олтар.

Цялата природа в трепет застава

тиха молитва отправя към Бога,

че в радост и в мъка Него познава,

Чрез Него изчезват скръб и тревога.

По ливади ширни, стръкчета немирни,

пробили земна гръд, смирено все редят

Словата благослов към Бога, нежен зов,

Че пак са на простор под благия Му взор,

че пак ги Той дари със слънчеви зари.

В неспирна борба човек я съгражда.

Какво е съдба? От къде пристига,

за нея в борба човек се издига.

Какво е съдба!? И где ни отвежда,

само чрез борба успех се отрежда.

Какво е съдба и що ни тя вещай

всеки чрез борба съдбата ще познай.

ТОВА Е ЗА СНЕГА

Бяла необгледна шир забули планината,

но спокойствие и мир царуват във душата,

чистото в планината да е нашият стремеж,

Красота във душата да е вечния копнеж.

С белота да съзрем растежът на сърцето

и обет ний да дадем, да сме като децата.

Кажи о Боже Всемогьщий, кажи!

защо над цялата земя сега

все смъртта човешкия живот държи

и носи мъки, скърби и тъга?

Кажи защо се хората избиват

без отдих, без почивка, всеки ден?

Защо от кръв пролята се опиват,

защо човек така е озверен?

Не са ли всички братя на земята?

Пред Теб не са ли всички равни?

Защо в човека те не виждат брата

и един към друг да се изправни?

Защо до днес сърцата человешки

не се от обич всеотдайна сгряха?

Защо се търсят винаги погрешки,

чрез любовта, защо се не познаха?

Кажи, защо е таз борба жестока,

и воюване на брата срещу брат?

Защо се движат всички без посока?

Кога ще дойде желания обрат?

Защо Те вече всички не възлюбят?

Защо не тръгнат смело в Новия път?

Кажи! Защо те злото не погубят

и чрез саможертва да се обновят?

написано: остров Тасос, август месец, 1944 г,,

Готвех се тогава да си идвам в отпуска.

ИСКРАТА

Слезте всички долу

сред тъмните тунели на майката земя

и вижте как хората

главите на бели дълбаете в тъма.

Мълчаливо я ломят, копаят неспирно в нейните недра

и знам всяка отломка е нещо всемирно,

тя е светла искра.

А тази искра връзката братска създава,

тя грее, тя свети.

таз искра сърцата човешки споява

във светли завети.

написано: около 1942 г., април месец

НОВИЯТ ЖИВОТ

Аз чух гласът Му нежно благ да ми шепти:

Позна ли Ти от моите страдания,

опита ли някой Духът Ти да смути?

Придобил ли си моите познания?

Беше ли от всички Ти охулен?

Така жестоко като Мене бе ли поруган?

На тебе вдигнаха ли някога ръка

и в своите идеи бе ли ти осмян?

На тебе сложиха ли също тежък кръст,

трънливия венец на твоята глава,

но без да пожелаеш да отвръщаш с мъст,

а да мълвиш за опрощение Слова?

Беше ли с ръце и крака приковани,

и кръвта обилно струеше ли от тях?

Видя ли хора от злоба обладани,

познали всичко туй, което аз познах?

От чуждите без свян оплют и в жлъч облян,

а от своите страхливо изоставен?

Отговори ми, беше ли затуй призван,

и би ли тръгнал в този път неравен?

Аз чух гласът Му нежно благ да ми шепти

тъй бащински, напътствуващ и вдъхновен,

че в мене нов живот започна да трепти,

изправил се пред Неговия храм свещен.

Това е Тасос, около август месец, 1944 г. Не си спомням годината, около 1936-1937 г. е било, пред Салона на масите, които се използваха за храна 5-6 души бяхме около Учителя - Николай Дойнов, Асен Арнаудов, Ангел Янушев, Катя Грива. И говорехме с Учителя и Учителят каза, че от 2 000 години сме Му поверени да ни помага и да ни въздействува за израстване. Николай между другото му зададе въпроса: "Учителю, Вий, ако дойдете друг път на Земята, какъв искате да станете?" И Учителят му отговори: "Музикант." И във връзка с този разговор е следующото:

ПРАВИЯТ ПЪТ

Когато скръб сърцето ми облива,

а мъката душата ми споходи,

пред мен се истинския свят открива

и виждам Тоз, що тука ме проводи.

Лице лъчезарно обърнал към мен,

Той с обич ми посочва правия път,

от блясъка слънчев той е озарен,

и благост очите Му нежно струят.

И виждам тогава, че радост скръбта е,

че и мъката потребна е също.

Живота чрез тях нов път ми чертае,

и едно ставам с Вечното Могъщо.

Приемам ги да са съпътници мои,

защото живота ми не ще смутят.

Път със затихи, желани покои

в които добродетелите цъфтят.

Ти си вечно търсен, неземен блян,

от детинството желана мечта.

Вярваш все по пътя ми от слънце огрян,

Ти живееш в самата красота.

Винаги Ти си изблик на това,

което живота стимулира.

На всички си началните Слова

и в тебе божественост пулсира.

От векове неспирно изграждаш у всички хора,

висша чистота, за напредък подтика пораждаш.

Да влезем в тебе, свят на Любовта!

НА МАЙКА МИ

Когато скръбта сърцето ми споходи,

и радост не огражда моята душа.

Когато пътят ми пълен е с несгоди,

които моята съдба ми завеща,

При теб ще се завърна, о майко свята,

и срещнала ме с блага, ласкава уста,

ще изплача болката си на душата,

защото само ти познаваш ме в света.

Изправил се пред теб, покрусен, наскърбен,

утеха ще търся за тъжните си дни,

и зная, че при теб ще бъда възроден,

че пътя ми ще стане път сред светлини.

Спътница, когато радостта ми стане,

житейският ми път слънцето огрей,

душата ми пак при тебе ще пристане,

а радостта ми най-спокойно ще живей.

Щастие, когато пътят ми чертае,

и светлия ден в живота ми царува,

пак да съм при теб сърцето ми желае,

та напътствените ти Слова да чува.

А когато в мен човекът се пробуди,

и тръгне в път за съвършенство очертан,

пак знам, тоз копнеж в мене ти събуди

от висшето в света да бъда обладан.

Майко, велико е твоето призвание,

ти нямаш собствен живот, ни в радост, нито в

скръб,

затова давам синовно обещание

вечно да живее у мене образа ти скъп.

12 декември 1924 г. си замина, а това е написано на 12 декември 1954 г., 30 години от нейното заминаване.

ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА

На ранина стани и към върхът тръгни,

за да отхвърлиш непосилното си бреме.

Нека не те плашат пространства и време,

мълвеше Мъдрецът, изпратен от Твореца.

Стръмен е пътя нагоре що извежда,

но ти върви напред, не спирай се нито миг.

Настрани очите ти да не поглеждат,

защото само пътят стръмен е път велик.

Щом стигнеш ти върхът, главата си сведи

и благодари в съзерцание неспирно,

готов за саможертва към всички бъди,

да блика от сърце ти любов вдъхновена.

В ранина стани, към слънцето се обърни

на преизобилен живот източник велик,

виж изминатия път. Страдания личат,

но само в такъв стръмен път расте ученик.

Борбата е нещо радостно, велико.

Борбата е красиво, слънчево звено.

И постижение чудно, разнолико,

и идеи съкровени, свързани в едно.

Борбата е най-висше откровение

и поглед, отправен към светли върхове.

Борбата е божествено звучение,

което всеки към възвишеност зове.

Борбата е също вечна придобивка

и който чрез нея и в нея живее,

ще излезе от човешката обвивка,

и с великото в живота ще се слее.

Живота на Земята е страдание,

но е и непрекъснат духовен растеж,

то изгражда Божествено познание,

отглежда и към всеобятното стремеж.

Живота на Земята е училище,

най-доброто нагледно обучение.

За всичко, що ни спъва е чистилище,

за всичко, що въздига, вдъхновение.

Живота на Земята е страдание,

но само за тези, що го не разбират.

Всички що у Бога имат упование,

в страданието прекрасен плод събират.

там всички знания се придобиват,

с тях човек изгражда нетленно жилище

и страданията с радостта се сливат.

Това е във връзка с разговор с Учителя, че страданието е необходимо на Земята, тъй като Земята е първоначалния курс от отделенията и постепенно човек ще трябва да се справи с тях, както се справя с училището и растеш.

МУЗИКАТА И ВЕЛИКОТО НАЧАЛО

Когато с Духът на музиката заживееш,

ще станеш дете любимо на нови светове.

Когато с хармонията нейна ти се слееш,

ще тръгнеш в пътя към слънчевите върхове,

към които музиката неспирно те зове.

Когато хармонията нейна те облее,

и в живота светли идеали очертае,

ще почувстваш как музиката доброто сее,

как душата вечно то чрез нея ще познае,

че от него издънка могъща тя сама е.

Когато музика обземе твойта същина

и те приласкае кротко с майчина нежност,

всичко в теб ще сияйне в неземна, чудна

светлина

и ще се почувстваш едно с великата безбрежност,

далеч от всяка скръб и от всяка безнадеждност.

Когато музиката те обхване в пълнота,

свещените в природата закони ще прозреш,

в света на Истината, Мъдростта и Любовта

като дух свободен чрез нея ще се отзовеш

и ще познаеш, че са едно със вечния стремеж.

Да си жител на Земята, но весечасно да живееш

на музиката във светът,

туй храна е за душата, с нея ти сърце ще сгрееш

и ще си възродиш духът.

Нека музиката ражда в тебе само чувства чисти,

Мислите ти да са сияйни, в теб постъпки да съгражда

на прояви извор бистри, жертвени и всеотдайни.

В музиката вярвай вечно като в нещо неизменно,

с вяра непоклатима, тя е близко не далечно

щастието съкровено. В нея свята искра има.

Какво е човекът и от къде е дошъл,

със какви задачи той идва на Земята,

и земния си път с какви мисли е поел,

за да оцени и мъките и благата.

Дали е от безкрая прашинка нищожна,

Подхвърлена вечно като семенца цветни,

дали е и стремежът има силата възможна,

Що е и телото в своите проявления

към всичко с което живота е свързан.

Какво са идеи, копнеж, отношения,

и заминаваме, може би избързано.

Какво е и душата, невидима частица

и своето земно битие как тя подрежда?

Не е ли ту пламък, ту гаснеща искрица,

И каква неземна подкрепя я надежда?

Какво е и Духът, как се проявява той?

Озарен ли е от възвишени завети?

Та все да е могъщ в дни на борба и покой,

и в пътя ни житейски неспирно да свети?

Какво е и всичко, което ни обгражда,

което с нас живее, но с нас не умира,

каква е тази сила, която го ражда,

и в това творчество смисъл да намира?

Един е отговора на тези въпроси,

Всичко това от Едного се е създало

Той цялата Вселена в себе си носи

и се именува: Велико Начало.

От неудачите в живота ти не унивай,

за всяка човешка душа са път неотменим,

Те златни са зърна и в тях винаги откривай

на съвършенството законът неотменим.

От неудачите в живота вяра не губи,

не само тебе срещат пречки и страдания.

Помни! На избрани те са орисани съдби,

За да придобият върховните познания.

От неудачите в живота него ти познай,

приеми го с радост, като необходим товар,

от страданията прекрасен свят си ти създай,

и благодари сърдечно за този ценен дар.

От неудачите в живота, живот съгради!

Основа да му бъде Висшето прозрение.

Чрез тях и в тях новия човек ще се роди,

и ще възсияе неземно просветление.

Векът на изкуството е свят ефирен,

Не всеки да живее в него е роден,

неделима част е от Духът всемирен,

за съвършените прояви отреден.

Живота в него е благословение,

идващо от Висшето в света, от Бога,

Длъжен си да твориш със вдъхновение,

а да не живееш с израза: "Не мога."

Изкуството е и нещо всеотдайно,

на призваните преизобилно дава,

но към него трябва да си с чувство трайно,

Да работиш зарад него, не за слава.

С обич в неговия свят да заживееш,

и винаги за него с радост да твориш,

така в живота си земен ще успееш,

съвършеното човешко да изградиш.

С делата си винаги бъди Му верен,

и с формите Му съвършени заживей,

стани жител на светът Му неизмерен

за най-прекрасното у него ти копней.

Отдай му без остатък земните си дни,

С него да те свързва дружбата сърдечна,

то за тебе страж и за него ти стани,

та едно да станеш с изкуството вечно.

СИНЪТ НА СЛЪНЧЕВИЯ СВЯТ

Бе пролетен и ведър слънчев ден,

бях сред дебрите на планината,

от нейното величие пленен,

видях се малък като децата.

Окъпани във слънце дълбини,

върхове със взор към небесата

слова изричат: "Кат нас стани,

за да заживееш в красотата!"

На гранитните скали отломък бъди

през дните що ти предстоят,

за да разбереш, че си потомък,

обичен син на слънчевия свят.

В умът ти светли мисли да царят

и да ти бъдат факел негасим,

в сърце ти чисти чувства да струят,

Духът ти да е бодър, несломим.

Нежен като най-малките цветя

да си вечно в твоите прояви.

Навсякъде да носиш радостта,

Висшето чрез теб да се прослави.

Така задачата си ще решиш,

за която тука си изпратен.

Щом се от земното освободиш

към Твореца ще си в път обратен.

ЗА СКРЪБТА

Скръбта нам отрежда радост за душата,

в скръбта се оглежда светът на сърцата.

Скръбта нам отвежда към висши светове,

с обич ни повежда към светли върхове.

Скръбта нам вещае неземни, тихи дни,

в нея Бог витае, облян от светлини.

Скръбта нам желае да растем неспирно,

пътят ни чертае в Братството Всемирно.

а в скръбта щом вникнеш, в нас Бог живее.

В пътя на живота с нея щом се слеем,

с изблик на доброто хората ще сгреем.

ОТГЛАСИ

Какво е живота?

Миг, искра и край,

проблесне ярка светлина

и пак отново тъмнота.

Къде отлитна той, никой тук не знай.

ОТГОВОР

Какво е живота? Начало без край,

негаснещата светлина

и смърт за всяка тъмнина.

А от къде дойде, всеки ще узнай.

Какво е живота? Млад, прекършен клон

от буря страховита.

На човека духът отлита,

нечут заглъхва и сетния му стон.

Какво е живота? Клон раззеленен

от свежий лъх на пролетта,

така жадувана в света,

за висши придобивки определен.

Какво е живота? Полъх на смъртта,

Не зная и не зная.

Но внезапно дойде края,

с който изчезва всичко в света.

Какво е живота? Дъх на любовта,

на прелест и омая,

неизчезващи в безкрая,

а живеещи в неземна красота.

Какво е живота? Скръбна песен

при часът дълъг или къс,

и след това купчина пръст,

като спомен в забравата отнесен.

Какво е живота? Радостна песен,

с която висшите хора

непознавайки умора,

чистят света от вековната плесен.

Какво е живота? Най-мрачната зима,

всичко гасне и умира.

Видим път се не намира

и властно царува скръб неизразима.

Какво е живота? Слънчев, ясен ден,

на чистота белоснежна,

необятна шир безбрежна,

чист планински връх от слънце озарен.

Какво е живота? Лист новороден,

с нова премяна облечен,

на развитие обречен,

от хора разумни с грижи обграден.

Какво е живота? Нечакания край на най-бленувани

мечти,

и на сетното прости.

Но защо така е,

тук никой не знай.

Какво е живота? Прекрасният рай

на всеобемащи мечти

и познаване що си ти.

А защо е така всеки ще узнай.

Какво е живота? Сам разбери

и верния път смело избери!

Да знаем, че сме изпратени на Земята

да изпълняваме възложени задачи.

Всеки човек се ражда да твори благата

до когато на другий свят прагът прекрачи.

В живота си реди, но дойде миг и от земното

събличат го и тръгва, оставил сал сърцето ни следи.

Семейство, баща, майка, брат, сестра и връзки

изчезват

човек, когато тръгне в новий път.

Това са мимолетните дъждовни пръски,

но оформени чрез видима човешка плът.

А има нещо друго, невидимо за нас,

което мощно всички ни свързва във едно.

Всемирът владее, а след сетния ни час

пак ще ни свързва в общото и вечно звено.

Човек не трябва да отпада и да скърби,

когато дойде час на земната раздяла

Той ще тръгне в неземния си път, ще върви.

И ето, душата му е с вечното се сляла.

Така човек задачата си ще изпълни,

за която е бил на Земята проводен,

и от нея велико нещо ще покълне,

част от безкрайния всемир, духът освободен.

Чаровен танц танцуват снежинки белокрили,

те се радват, палуват,

прегръщат и целуват

поляни и могили.

Те идват от безкрая и носят радост нежна,

жадувана омая в саможертва безбрежна.

По своя път незнаен умират неродени,

с Духът се свеж ухаен

В стремежът всеотдаен от вяра окрилени,

мир навсъде да цари,

да е в белота светът,

благост да го озари, всички в нея да блестят.

Невидим път чертаят снежинки нежнокрили,

но няма да узнаят

началото на края,

защо са се родили.

Кокиче, минзухар, теменужки свежи,

прекрасен Божи дар с пролетни копнежи

отправят своя взор към ведри небеса,

цветя в молитвен хор сред бисерна роса,

Пролетта пулсира у всяка земна твар,

пътят да намира към слънчеви олтар.

Цветя из полето, духът на пролетта,

лъчи от небето, светът на радостта.

Пролет, сини небеса, радост и неземен чар,

капки бисерна роса, дар пред святият олтар.

Песни, слънчеви лъчи откликват от сърцето,

сякаш Божи химн звучи пристигнал от небето.

Пролет, въздух и мечти пак ще ръсят нежен цвят.

Пролет дивна, все си ти, вечно си жадуван свят.

Щастие, пристигаш ти,

новото твориш в света,

В слънце пътя ти блести и белоснежна чистота.

Пролет, слънце и простор, пролет,

радост и копнеж, пролет към Твореца взор.

Пролет към върхът вървеж.

Ето пролет дойде вече, а със нея слънце пак

ще ни радва и далече

ще изпрати зимни мрак.

Тя ще пише нова книга по цветя и дървеса

И очи ни ще въздига към лазурни небеса.

И ще видиме тогава пролетта какво кове

всичко прелестно създава

и към него ни зове.

Да запеем песни волни,

да възхвалим пролетта,

ние от нея сме доволни,

че ни носи радостта.

Това е:

ЗА УЧИТЕЛИТЕ

Ний учители сме скромни,

ний работим ден и нощ,

наште сили са огромни,

ний не губим вяра, мощ.

Ний разнасяме наука

и градим човешки ум,

наште дела и сполука,

ний чертаем светъл друм.

че характери творим

и със всеотдайна сила

светло бъдеще градим.

 

"Стараех се в живота да бъда човечен

и да бъда полезен на всички при нужда,

но в обикновена, земна плът облечен,

погрешките житейски не бяха ми чужди.

На раздяла последна склонете глава

и с обич пожелайте мир и светлина!

Сърдечно изречете за прошка слова,

нетленното да ми стане бъдна храна.

Изпейте ми най-любвеобилната песен,

с телото ми земно преди да се простите,

нека Духът възсияй от нея понесен

и да се слее с вечното в бъднините."

написано: София, 1988 г.

СЛЪНЧЕВИ ПРОСТОРИ

Неудачен в живота си аз бях, а жадувах слънчеви простори.

 

Сред близките самотно все живях, че за мен сърце не

проговори.

 

Майчина ласка рано загубих, а тъй ми беше необходима,

моето слънце с нея прокудих, вместо пролет, възцари се зима.

 

Не обвинявам никого в света, че живота ми протече така.

Вярвах на всички хора в любовта, но съм се излъгал, виждам

сега.

 

Когато в душата си тъгувах и нямаше с кого да споделя,

тогава най-много се шегувах, че исках мъката да намаля.

 

А всички мислеха, че имам аз характер шеговит и безгрижен,

не вярваха, че чакам всеки час живота земен да се изниже.

 

Тежко е, когато скръб и радост само със себе си ще споделяш,

но няма по-голяма нерадост, отреденото да определяш.

написано: 1988 г., София

22 ноември 1993 г.

В: А днес е 22 ноември 1993 г. Д: Преди пет години. Тогава ми правиха тежка операция на простатата и беше: да бъде или да не бъде. И Учителя пак така ми се явява, няколко случая имах, и разбрах, че пак няма да си замина. В: И успя да прескочиш. Д: И успях да прескоча. В: И оттогава минаха пет години. Д: Пет години. В: Е, хубаво, не е малко пет години. Не е малко за Земята пет години. Защото не се знае дали човек ще има условия такива да се роди между българите. Д: За мене най-големите условия Вергилий..."