XXII. Любомир Лулчев и Стевка Стойчева

[Dela]

XXII.

Любомир Лулчев и Стевка Стойчева

А. ОБРАЗЪТ НА БЕБА ОТ РОМАНА „БЛАГОСЛОВЕНИЕ” НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ

1. Бележки на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев

1. Част от романа „Благословение” на Любомир Лулчев, издаден в книгоиздателство

„Братство” на Сава Калименов в гр. Севлиево през 1940 г. е публикувана в „Изгревът”, том XX, стр. 249 ÷ 328. Там са отбелязани някои забележки и коментари на съставителя Вергилий Кръстев.

2. За този роман, „Благословение”, се споменава и в „Дневникът” на Любомир Лулчев, публикуван в „Изгревът”, том XX, стр. 689 ÷ 890, както и в бележките на съставителя на „Изгревът” непосредствено след него.

3. В раздела „При батко” от романа „Благословение” на стр. 88 ÷ 92 от първото издание се споменава името „Беба”. Беба е Стевка Стойчева. Любомир Лулчев се обръща към нея с това име. Това го виждаме в обръщенията в писмата, които той е писал до Стевка Стойчева от 1925 г. до 1931 г. и които публикуваме тук.

4. А разделът „При батко” се отнася за самия Лулчев. Така са се обръщали към него, понеже по възраст е бил „батко”, че дори и „чичо”. Самата Стевка* Стойчева се обръща към него с името „батко”. В следващия етап се обръща към него с името „татко”. А той си подписва писмата с думата „Баща ти”.

* Учителят е посъветвал Стефка да си промени буквата „ф” в името си на „в”, при което да бъде Стевка. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

2. „Благословение” - роман от Любомир Лулчев Севлиево, 1940 г., глава „При батко”, стр. 88 ÷ 92

След като пресякоха шосето и приближиха Боровата гора, разхвърлените дървени бараки се очертаха по-ясно.¹ Между тях имаше неголеми дворчета, някои от които бяха заградени с леки телени огради. При една от тия дървени бараки, доста голяма и спретната на глед, се спря Иванка и похлопа.

След малко се показа чернооко ниско момиче със скулесто мургаво лице и се канеше нещо да запита, после очите му се усмихнаха и от това като че ли цялото му лице се освети от невидими лъчи.

- Батко ли търсите? Ей-сега - и то се отдръпна веднага, като остави вратата полуотворена.²

След малко се показа един човек средна възраст, с интелигентно лице, високо чело, внимателни очи.³ Той подаде мълчаливо ръка на Иванка после на Мичето и като се загледа в лицето на Генко, с известно забавяне - и нему.

- Имам гости, но и вие може да влезете - каза той. Гласът му беше тих и приятен.

- Ние дойдохме малко за една услуга, каза Иванка - да се поизчисти и поизмие малко нашият герой и да му закърпя коляното. Аз зная, че ти имаш постоянно гости, та няма да те безпокоим.

- Ами, няма - прекъсна я Мичето. - Как няма? Дай ни първо топла вода, да се умие малко Генко, после и ние ще влезнем, ами как! Човекът се усмихна.

- Разбира се, Миче, разбира се. Бебо⁴! - викна той и момичето с черните къдрици и сърнени дългореснести очи се показа тутакси, като да излезе из някоя скрита кутийка. - Помогни им каквото искат и после нека влязат.

- Добре, Батко - каза момичето и усмихнато ги запита: - Какво ви трябва?

Мичето я погледна само, но не й каза нищо и отиде да си чисти обущата на стъргалката. Иванка й каза, като я потупа по бузата, като да бе малко момиченце. От това наречената „Беба” разцъфна, стана цяла червена и като рече едно „ей-сега”, изчезна тъй бързо, както беше се появила.

Генко разглеждаше с внимание бараката, околните къщи, горицата от борове, недалечната борова гора. Той никога не бе идвал към тоя край. Недалеч му се мярна едно голямо бяло здание5 с големи широки прозорци, много по-масивно от околните бараки. Последните - скромни, скътани, спретнати, с димящи комини, се проектираха върху далечния изглед на планината и това ги правеше да изглеждат още по-миниатюрни, още по-приказни. Генко още наблюдаваше по навик съсредоточено, когато го бутнаха леко и широка усмивка и бликащите огън и смях очи на Бебо го посрещнаха. Тя държеше леген, кана с топла вода, която изпускаше видимо пара, кърпа, метната през рамо и четка, стисната под мишца.

- Измийте се, брат! - каза му тя така приветливо, при което погледът и, по неволя отправен отдолу нагоре - тя беше доста ниска, - й даваше такава хубост, че Генко, неочаквано за себе си, я загледа няколко мига, без да каже нищо, и бързо почна да се мие. Бебо му поля да си измие и очите, а после наставнически му съобщи, с един глас, който никак не съответствуваше - звучеше много сериозно за нейните смеещи се очи и малък ръст, че много било полезно да си мие и врата, а също намокря и косата. Генко, който се миеше и пръхкаше, спря временно това, поизгледа я внимателно и без да й каже нещо, се заизмива. Докато той се триеше с подадената му кърпа, Бебо пъргаво шеташе около него, като мокреше четката, чистеше му дрехата и сама си говореше със същия странен глас и маниер, като да беше някоя баба, която държи проповед или съветва своето внуче...

- То като се ходи, трябва да се внимава, ами разбира се... човек трябва да съзнава какво върши. Съзнанието на човека се отличава от животните...Я, я ту-у, брей... за цяла локва има! Чакай, аз нож ще взема - и тя прехвръкна като гумена топка и в следния момент стържеше вече големите кални петна. Иванка усмихнато й помагаше. Генко стоеше с хубаво зачервено лице, гледаше с любопитство и смирено се подчиняваше, когато го въртяха на една и друга страна. Мичето беше вече влязло вътре.

 

- Имате ли много посетители? - запита Иванка Бебо.

Последната каза едно „Какво?” - после изглежда, че разбра какво я бяха питали, защото бързо добави:

- Има, има. Все идват, макар, че времето не е много хубаво, но все идват... Малко преди тая жена имаше цяла група студенти - от нашия университет...

- От вашия? - прекъсна я Иванка. - Вие студентка ли сте?

- Ами разбира се - каза важно Бебо, - литература следвам.

Това „разбира се” прозвуча така сериозно и тъй малко се разбираше и съответствуваше на нейния миниатюрен изглед, че Генко и Иванка се загледаха бързо и усмихнаха едновременно. Тя като че ли схвана това и нещо й стана неприятно... Нейните ръце, бързи и похватни, заработиха с още по-голямо усърдие.

- Пък аз мислех, че си още ученичка - каза Иванка меко, като искаше да поправи неблагоприятното впечатление от усмивката си.

- Че, ний тук всички сме ученици - каза тя важно и тъй нацупи устните си, вероятно несъзнателно, че Генко се изсмя, а Иванка побърза да каже, че знае това.

- Тук живееш, нали? - запита пак Иванка.

Бебо само заклати бързо глава, при което черните й къдрици описаха бързи линии около лицето.

- Хе, там е моята барака - посочи тя към края на горичката. - Може и вътре да закърпите това - каза тя на Иванка, като й подаваше иглата и конеца. - Пък може и аз; ако искате.

Иванка обтегна конеца на иглата, провери го дали има накрая възел и каза:

- Ами може, ако...

Бебо не почака да я чуе до края. Изтича, хвърли легена с нечистата вода, внесе го тичешком вътре, върна се, взе кърпата, изчезна също тъй бързо, за да се яви в следната минута цяла усмихната, като да беше съвсем друг човек.

- Заповядайте при Батко - и се отдръпна, хлопна някаква врата и изчезна.

Генко влезе след Иванка в малкото коридорче, при което едва имаше възможност да се затвори вътрешната врата. Две врати, от които една полуотворена сочеше къде трябва да влязат. Най-напред Иванка леко похлопа, може би от навик, и като отвори вратата, влезе. Генко седна веднага на посочения му стол и се заоглежда внимателно около си. Стаята не беше голяма6, но сравнително хубаво наредена. Това изненадваше още повече, защото видът на бараката, като че ли подготвяше посетителя да види нещо временно, случайно, импровизирано. Вместо това, хубавите виолетови тапети, голямата писалищна маса, претрупана с книги, етажерките, също така с изпълнени лавици стройно наредени други книги, даваха неочаквано за посетителя впечатление и събуждаха внимание поради неочакваността или контраста между временната постройка и вътрешността. Генко гледаше внимателно цялата обстановка и много му се искаше тутакси да разбере и схване всичко. Но това не беше лесна работа. Книгите му вдъхнаха неволен респект. Още повече, че доколкото можеше да разгледа тия, които бяха по-близо до него, те бяха все на чужди езици. Техника, философия, медицина, математика имаха свои представители в доста дебели томове. Други някакви книги, също така внушителни, привлякоха тутакси вниманието му. Изведнъж тоя небрежно облечен човек, който тъй свободно му подаде ръката си вън, без дори да каже името си, навярно предполагаше, че Генко го знае, порасте в очите му.

 

3. Разяснения от съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев към някои описания в раздела „При Батко” от романа „Благословение”

1. Дървените бараки се намират отдясно на Дървенишкото шосе, което е почвало по посока на реката и ул. „Граф Игнатиев” и е продължавало нагоре през височините и след Боровата гора. Тези дървени бараки представляват селището на Изгрева.

2. „Батко” е Любомир Лулчев. Така са се обръщали към него младите момичета. Те не са били една-две, а цяла дузина.

3. Описаният човек е Любомир Лулчев - описание, направено лично от него.

4. Бебо е Стевка Стойчева.

5. Бялото здание с големите прозорци е салонът на Изгрева. Виж „Изгревът”, том XX, снимки № 4 и № 85.

6. Това е описанието на стаята, в която живее Любомир Лулчев. Тя се помества в една барака. Онова, което е описано за разположението на подредбата на стаята, отговаря на истината. Виж „Изгревът”, том XX, снимки № 60 а, б, в.

7. Любомир Лулчев се е държал напълно естествено, обличал се е скромно, защото е живял в една скромна барака и никой, който е идвал при него, не му е завиждал за неговия скромен дворец. В тази барака са идвали обикновени хора от народа, учени, депутати и министри. Това е описано и се вижда много добре в дневника на Любомир Лулчев, публикуван в „Изгревът”, том XX, стр. 689 ÷ 890.