Мусаленският лагер

[Ани]

Мусаленският лагер

След като свалиха лагера на Седемте езера, учениците на Учителя казаха: „Високопланинската школа е важна част от учението на Учителя. Там молитвите са много силни и вдъхновени. Имаме възможност за групови молитви, общуване, братски живот. Не можем да прекъснем Рила, макар че ни забраниха.“ Тогава малка група младежи с няколко палатки отидохме на хижа „Ястребец“. Там нямаше още лифт, беше много тихо и спокойно. Имаше прекрасен изгрев. Сприятелихме се с хижаря и той ни разреши да си сложим палатките в района на хижата в клековете, близо до извора. Имаше и красиви полянки за Паневритмия. Някои приятели спяха в хижата. Така отново се оформи една група и ние продължихме братския рилски живот без прекъсване, макар и забранен от властта. Крум беше сред нас. Следващото лято дойдоха още много приятели и Крум ми каза, че трябва да се направи още един лагер в района на хижа „Мусала“. На следния ден тръгнахме в тази посока. Когато вървяхме по много тясната хоризонтална пътека, която свързва Ястребец с хижа „Мусала“, Крум каза: „Тази пътека сега е малка и тясна, но за в бъдеще тук ще има голям път и ще дойдат много хора от цял свят. Затова вие, младите, трябва да работите, да сте готови за това, което идва.“ Аз, да си призная, не повярвах на това, което Крум ми каза, защото си мислех как може то да стане, след като сега всичко е забранено. Но после, когато дойде 10 ноември 1989 г. и нещата се промениха, винаги когато вървя по този широк път от Ястребец към Мусала, си спомням думите на Крум.

Ние стигнахме до хижа „Мусала“, поседяхме малко на мястото, където са лагерували с Учителя, и Крум ме заведе по посока на Сфинкса. Там ми показа подходящо за лагеруване място близо до два извора.

Крум Въжаров на Мусаленския лагер

Следващата година малка група приятели - Величка Няголова, Данаил Жеков, техният малък четиригодишен син Благовест, майката на Величка - Стефка Няголова, и аз, Мария Митовска, си сложихме палатките на това място в подножието на Сфинкса и връх Иречек. Крум Въжаров с Григорий Кьосев и други приятели остана в лагера в района на хижа „Ястребец“. Така че вече бяха оформени два палаткови лагера, за да може повече приятели да участват в братския живот на Рила. Спомням си, една година заваля сняг през август и натрупа около 30 см. Малкият Благовест седна на една пластмасова седалка и започна да се пързаля, а ние усилено освобождавахме от снега извора, храната, палатките. Беше много трудно да се справим, но веднага подкреплението дойде. Гриша пристигна светкавично от лагера на Ястребец. Крум го беше изпратил да ни помогне.

Посрещахме изгрева на Сфинкса, качвахме се на връх Мусала, ходехме на Олтарите в Маричината долина. Там също имаше палатки на наши приятели. Това бяха незабравими мигове, прекарани на най-светлите места в молитви и пълна хармония. Стефка Няголова ни разказваше много спомени с Учителя. Нейната майка Величка Стойчева е една от първите ученици на Учителя. Стефка помнеше Учителя още от дете. Тя, както и нейният съпруг Крум Няголов, бяха изцяло предани на това учение. В този дух те са възпитали и своите деца - Светозар, Косьо, Величка и Любомир. Молитвите в присъствието на тези приятели бяха изключително силни.

Постепенно Мусаленският лагер се разрасна. Той започна някъде около 1976 г. и продължи до лятото на 1989 г. включително. След това се прехвърлихме на Седемте езера. От по-възрастните ученици на Учителя в Мусаленския лагер са участвали Крум Въжаров, Стефка Няголова, Пенка Петкова (майката на Георги Петков), Весела Несторова и др. От по-младите приятели в началото бяха Величка Няголова, Данаил Жеков, Благовест Жеков и Мария Митовска. Крум няколко години беше с приятелите на Ястребец, а после се премести при нас на Мусаленския лагер. По-късно се включиха Павел Желязков, Григорий Кьосев, Дора Иванова и др. Данаил и Величка заминаха за чужбина, но лагерът продължи и главно се поддържаше от Крум Въжаров, Мария Митовска, Павел Желязков, малко по-късно се включи и Георги Петков (Жоро).

Общо взето, лагерът беше затворен по много причини, но най-основната беше преследването от властите. Крум не допускаше хора, които могат да провалят лагера. Едно от основните качества на ученика е мълчанието. Крум беше изключително стриктен в това отношение и в лагера бяха главно хора, които са минали през този изпит и които поемаха риска да лагеруват на Рила въпреки забраната. Мусаленският лагер беше на сравнително скрито място и не се виждаше от хижата. През лятото на 1980 г. в лагера дойде група от 5-6 мъже, водена от въоръжен милиционер. Хижарят ги придружаваше, за да им покаже мястото на нашия лагер. Милиционерът каза: „Веднага събирайте палатките и се махайте от тука!“ В лагера бяхме около 10-15 човека, а другите не бяха се върнали от екскурзиите по върховете. Имаше и гости от Съветския съюз. Ние точно обядвахме на голямата каменна маса. Поканихме ги да седнат и да хапнат с нас, но те отказаха. Тогава аз бързо изтичах до моята палатка, скрих томчетата с беседи във възглавницата и донесох кутия с бонбони. Започнах да ги черпя, да им пращам много любов и мило да разговарям с тях.

Първо започна да говори този от Санепид станция, каза, че замърсяваме района и поиска да види тоалетните. Те бяха абсолютно изрядни в скалите, всичко беше чисто, почти не личеше, че има тоалетни. Наоколо нямаше никакви отпадъци. Боклукът от храни заравяхме в ями с пръст. Другите отпадъци горяхме периодично. Този човек, а и останалите с учудване замълчаха.

След това горският каза, че можем да запалим района. Показахме им огнището. То беше изградено на плосък голям камък и отстрани имаше две големи скали. Горският гледа, гледа и каза: „Подпишете се тук, че отговаряте да няма пожар.“ След това така говорих с всеки поотделно. Въобще не помня точно какво съм говорила, защото някой друг говореше чрез мен. Най-труден беше разговорът с този от Държавна сигурност. Само той отказа да вземе бонбон. Изведнъж тези зле настроени мъже постепенно се смекчиха и казаха: „E, преместете си палатките до хижата, дайте си паспортите на хижара и там летувайте.“ След още разговори, които главно аз водех, другите мълчаливо и силно се молеха, а Крум Въжаров стоеше като скала и вероятно е трансформирал всичко това, изведнъж те казаха: „Останете тук до края на вашия лагер, дайте си паспортите и платете на хижаря за престоя.“ Ние почти не вярвахме на очите си. Те си отидоха и нищо не ни сториха.

На следващата година Крум Въжаров ни каза: „Пращайте багажите за Рила.“ Другите младежи не възразиха, но аз не исках и протестирах: „Как мога да пратя над 200 кг багаж по пощата до Боровец? След това да го товарим и качим с конете до Мусала - и отново да дойдат и да ни свалят.“ Но Крум настояваше:Пращайте багажа!“ Тогава опаковах около 15-20 пакета, защото пощата имаше лимит до 15-20 кг. Изпратих багажа до пощата в Боровец до поискване. Същото направиха и другите приятели. По това време така си пращахме багажа за Рила и когато го освобождавахме от пощата, беше огромна камара пакети за около 10-15 коня. Конярят беше от с. Бели Искър и идваше на точно уговорения час, за да го качи до Мусала. След това уговаряхме ден и час кога да дойде след около 3-4 седмици, да го свали надолу.

Качихме се на Рила и започнахме да опъваме палатките. Изведнъж се появи един едър, снажен мъж и каза: „Аз съм Кънчо - комендантът на Рила.“ Аз изтръпнах и си казах: „Ами сега, как ще сваляме багажа!“ Този мъж ни погледна и като видя Крум Въжаров, изведнъж се втурна към него, дълбоко трогнат, започна да го прегръща и вика: „Бай Круме, ти си най-добрият приятел на баща ми. Мило ми е да те видя. Кажи какво искаш да направя за теб?“ Крум отговори: „Този лагер да остане на това място.“ Кънчо извади един кочан с фактури и каза: „Платете по един лев на палатка, давам ви фактура за къмпинг „Мусала“ и вие оставате тук по мое нареждане. Благодарихме на Бога и на Учителя и вече спокойно всяка година, още преди да сме отишли на лагера, търсехме Кънчо да му дадем парите и да вземем фактурата, че официално сме на къмпинг „Мусала“. Чужденците регистрирахме на хижата, оставяхме паспортите им там и плащахме на хижаря. След това ги настанявахме на палатки в нашия лагер и те през цялото време прекарваха с нас.

Всяка година посрещахме чужденци. Предоставяхме им възможността да опитат да живеят братския живот, да усетят силата на молитвите, да почувстват благословението на Паневритмията, да се вдъхновят от красотата на планината, със затаен дъх да стъпват по светите места на Рила, по които Учителят е ходел и по които учениците на Учителя ни водеха. Всички те занасяха частица от Любовта, която споделяха в сърцата си, и на следващата година идваха отново с нови приятели.

Идвали са много чужденци от Русия, Англия, Франция, Норвегия, Белгия, Ирландия, Швейцария, Южна Африка, САЩ и много други. В този лагер приятелите от чужбина имаха възможност да вкусят от братския живот - Живото Слово на Учителя. По-късно всички тези хора създадоха групи, духовни центрове в своите страни и разпространиха учението и братския живот. Веднъж Весела Несторова, която също беше с нас на Мусаленския лагер, каза:, Д тръгна Словото по света!“ Особена заслуга имат Даниел и Филип Кар-Гом, които първи дойдоха при нас. Доведе ги Марта Александрова. Благодарение на тях се създаде група в Лондон. Даниел Кар-Гом, Ардела Натаниел и Обри Бейли имат съществен принос за това.

Условията на Мусаленския лагер бяха трупни, защото той беше на по-високо място от лагера на Седемте езера. Сутрин за посрещане на слънцето ставахме в тъмно и вървяхме около един час или повече до върховете, откъдето се вижда изгревът. След молитвата играехме Паневритмия и после слизахме надолу около 15-20 минути до изворите, за да пием гореща вода и да закусим. Разстоянията бяха големи. Цял ден обикаляхме по върховете. Имаше невероятна сила и присъствие. Много рядко срещахме хора в тази част на Рила, особено докато нямаше лифт.

Посрещане на изгрева на слънцето от Сфинкса, 1986 г.

От ляво на дясно: Сисел, Мария Митовска, Сузи Холбич, Павел Желязков,

Георги Петков (Жоро). Музиканти: Йоана Стратева и Петър Ганев

В Мусаленския лагер понякога беше много студено. Сутрин, като се събуждахме за изгрева, е имало лед наоколо. Валял ни е и сняг, като се е задържала до няколко дни около 20-30 см снежна покривка. Ние изгребвахме снега от покрива на палатките, за да не ги скъса и да не ни затрупа. Имало е много силни бури, които са скъсвали палатките, и сме оставали без покрив. Единствено стабилна и здрава оставаше ветеран- ската палатка на Крум, шита от Елена Андреева и импрегнирана с парафин като тези, които са ползвали по времето на Учителя. Само тази палатка устояваше на бурите и ние се подслонявахме в нея като в дядовата ръкавичка, когато оставахме без покрив на поляната под синьото небе.

По-късно осъзнах, че трудностите и суровите условия са част от школата на Учителя. Те спомагат за израстването на ученика, за формирането на истинска обхода между хората, защото, ако при трудни условия се изградят прекрасни отношения, те свързват душите завинаги и любовта между тях е безгранична. А тази любов, това е основата, върху която се гради Братският живот.

Запомнила съм, че всички работеха, всеки искаше да даде от себе си колкото може и каквото може, един едно, друг друго. Никога не сме имали проблеми за пари, никога не сме искали и не сме вземали пари от гостите чужденци. Крум ни учеше така, а Елена Андреева също каза, че когато са идвали гости от чужбина по времето на Учителя, не са им искали пари. Спомням си веднъж, когато изпращах Сузи Холбич на летището, преди да се качи в самолета, тя ми даде едно писмо. Като го отворих, в картичката с топли благодарствени думи бяха сложени няколко банкноти. Сконфузих се много. Дадох парите за лагера и си взех сериозен урок.

Обяд на Мусаленския лагер

Прави: Павлина Даскалова и Мария Митовска сервират храната.

Седнали пред палатката: Сисел, Щефен, Сузи Холбич, Йоана Стратева, Георги Петков (Жоро), майка му Пенка Петкова, Тодор Кралев, Ясен Даскалов, Крум Въжаров и Павел Желязков

По това време ние, по-младите, имахме добри заплати и храната беше евтина. Главно Крум, Жоро, Мария и Павел имахме едно портмоне и в него всеки от нас слагаше например по сто лева. С тези пари купувахме продукти, екипировка за гостите и всичко необходимо за лагера. Когато парите свършеха, отново слагахме по сто лева и т.н. Няколко пъти с нас на лагера е идвала Павлина Даскалова. Когато беше в лагера, тя щедро участваше с дарение. Също така Божанка и Петър Ганеви, родителите на Божанка - Тодор и Маринка Кралеви - са ни хранили с много вкусни плодове и зеленчуци от градината си.

Друг проблем бяха дървата за огъня (по това време нямаше газ), а на тази височина имаше малко клек и трудно се намираха дърва. Всички работеха, тичаха, всеки с нещо да помогне. Никога няма да забравя как Крум от Петрич, възрастен ученик на Учителя, мина край нашия лагер и ние с радост го поканихме на обяд. След това Крум някъде изчезна и малко по-късно видях една огромна купчина с дърва, подредени грижливо до огнището. Просълзих се. Такива бяха учениците на Учителя! Те мълчаливо трептяха за това, от което най-много се нуждаеш -и без молби, без заповеди, с много обич и любов веднага те зарадваха със своята безкористна обич. Крум от Петрич си беше отишъл, даже не можахме да му благодарим. Веднъж Весела Несторова ми каза: „Брат е този, който сам се досеща и вижда от какво имаш нужда и веднага ти помага.“

За всички нас беше благословение да бъдем заедно с учениците на Учителя на Рила, да се учим от тях на мъдрост, да усещаме тяхната обич и любов. Всички бяхме заедно. Принципът беше всеки да даде колкото може повече за общото, за този прекрасен живот. Имахме си пълно доверие за всичко, защото нямаше никой, който да взема с корист, всеки даваше от сърце. На възрастните братя и сестри във всичко помагахме. За нас беше радост да са сред нас, защото те бяха носителите на това учение, а ние с трепет и благоговение сега навлизахме. Искахме да учим на живо.

Това бяха най-прекрасните мигове в моя живот, изпълнени с много обич, красота и вдъхновение, мир и хармония. Като че ли се пренасяхме в друг свят, в друго измерение. Ние често казвахме „ден-година“, защото дните бяха изпълнени с много интензивни преживявания и ни изглеждаха дълги като годината. Когато веднъж това се опита и преживее, се изработва и ясен критерий за духовния живот. Една година придружих Сузи Холбич от лагера до София и още когато слязохме в Боровец, тя се обърна към мен с думите: „Тук е друг свят!“

Веднъж в лагера имаше група чужденци и както винаги, паспортите им бяха на хижата. Един ден Крум строго ни каза: „Идете да вземете паспортите на чужденците от хижата и платете за престоя им.“ Ние отговорихме: Чужденците не си тръгват. Защо да вземаме паспортите?“ Крум повтори: „Веднага идете да вземете паспортите!“ И ние отидохме, защото от много опит знаехме, че когато не изпълняваме това, което Крум казва, правим сериозни грешки, понякога фатални. Крум не обясняваше. Той само казваше, но ние знаехме, че работи живата връзка с Учителя. Как можеше да я прекъснем? Ние трябваше да я продължим, да се учим от това. Взехме паспортите и същата нощ изгоря каменната хижа „Мусала“. Защо и как, не зная, но паспортите на чужденците бяха спасени. Това спести огромни проблеми, които бихме имали с държавните институции. Искам да добавя, че същата нощ Сузи Холбич ме събуди тревожно и ми каза, че гори голям огън на нашето огнище. Сузи спеше в моята палатка, тя беше излязла до тоалетната и видяла огъня. Аз веднага скочих и го загасих. В нашия лагер беше закон вечер да загасяме много добре огъня. После попитах всички наши приятели, но никой не беше палил огън. За нас това остана загадка.

На екскурзия до Олтарите По обратна на часовниковата стрелка посока: Георги Петков (Жоро), Щефен и Сисел от Норвегия, Барнаби и Антони Браун от Англия, Павел Желязков, Сузи Холбич от Англия, Мария Митовска и Веселина Маркова

Когато бях в Лондон през 1989 г., в къщата на Даниел и Филип Кар- Гом видях една малка книжка „Скъпоценни камъни на Любовта и Мъдростта“ - мисли и молитви от Учителя. Преводът на Словото на Учителя на английски много ме впечатли - запазен беше Духът, което е най- важното. Помолих да ме срещнат с автора на книжката - Дейвид Лоримър. Сузи Холбич се познаваше добре с него и уговорихме среща на мястото, където Дейвид водеше конференция „Опитности, близки до смъртта“. Разговорът беше много силен и аз поканих Дейвид на нашия Мусаленски лагер. Още същото лято той дойде. Много се впечатли от всичко и започна да работи със Словото на Учителя. Той издаде на английски език две книги от Учителя, които Крум Въжаров беше подготвил, и аз му помагах. Първата книга беше за Паневритмията със заглавие „Кръгът на свещения танц“, а втората - „Пророк на нашите времена“, за учението на Учителя. По-късно Дейвид издаде „Молитви и формули“ от Учителя на английски език. Заслуга за превода на тези книги имат Весела Несторова, Весела Илиева и Крум Въжаров. Така много англоговорещи бяха въведени в учението. Сузи Холбич също написа няколко книги, в които с голяма любов, уважение и благоговение разказва за Учителя и неговите ученици.

Миша и Галя Левин разпространиха учението в Русия. Те и сега продължават да работят с ентусиазъм и вдъхновение и имат голяма група в Москва. Роза Пронина от Москва представя музиката на Учителя. Марина Смирнова от Санкт Петербург също работи задълбочено в това направление. На Мусаленския лагер бяха още много приятели от Русия, които и сега четат Словото на Учителя и следват учението.

И всичко това тръгна по света от малкия Мусаленски лагер, който Крум Въжаров създаде и крепи до последния си дъх. Той усърдно работеше с чужденците. За него думите ,Делите Братя си вършат работата при всички условия...“ бяха реалност. В най-трудните времена, когато учението на Учителя беше забранено, учениците на Учителя с участието на по-млади приятели успяха да съхранят, да предадат и да разпространят най-важното - духа на учението и братския живот. Това беше микроскопичен принос към едно велико дело.