2.1.10. Мусалла, 27 - 31 август 1923 г., [Рила]

[Ани]

2.1.10. Мусалла, 27 - 31 август 1923 г., [Рила]

Блянът се осъществява. Това за което казваме: „дано, и кой знае дали”, то стана - днес тръгваме за Мусалла. Автомобилът най-сетне ни изсипа на Чамкорийския мегдан и ние без да се бавим, нанизваме на мишците си натъпкани раници и потегляме по Бистришкото шосе.

В преддверието на Рила. Няма ги тук старопланинските дъбове и букаци, а издигнати нагоре стройни борове и елхи - сякаш смирени богомолци.

Вярно ли е, че и аз съм в тази малка група, която като мене пътува за пръв път към Мусалла, с изключение на Стоименов, който сега ни е водач. Вярно ли е, че можах да се сдобия със скъпоценния билет и аз. Наравно с тия галеници в живота да отида в царствена Рила! - Вярно е, вярно е, ми шепне тихият ветрец, - и ти ще видиш любимия връх.

Райски кът. Коя ли ръка би смогнала в слава или краски да предаде тая красота и величие на природата? Не, не вярвам никоя, па макар и най-изкусната. Непроходима борова гора с преплетени из тях малинови храсти, що канят жъдния уморен пътник върху зреющите сладкодъхни малини. Зрели боровинки канят на отпочивка и пиршество. Прекрасни сърненки и масленки надничат из високата трева под сенките и те молят да си напълниш торбата с тях.

Лазурното небе едвам се вижда през сплетените елови и борови клони. Нозете потъват в гъста мека трева, като върху мек пухкав дюшек. Навсякъде цветя и цветя - овчарски босилек, незабравки, здравец, теменуги, тинтява, сладниче, петров кръст. Пътят ни извива срещу течението на бистри многоводни ручеи, пеещи между пъстри от мъх и лишеи скали. Въздухът е напоен с тая несравнима свежест и прави гърдите леко да поемат. Не се чувствува умора. Като че ли не вървиш, ами бленуваш - тъй е хубаво и леко!

Слънцето едвам прониква през гъсто сплетените борове и пада върху тревата в големи жълти петна. А кичестите долове ечат от изобилните падащи води и отнасят със себе си към долината чудни сказания за високите чисти върхове.

Малинови храсти и къпини се увиват около стройните дървета; късни и ранни боровинки посипали земята като животворна манна образуват красива мозайка по зеления наспорен с цветя килим. Личица на летни теменуги украсяват и без това пъстрите възглавници на спретната майка природа. Хе там далече се синеят зъбчатите върхове на планините, стърчащи като напуснати старинни укрепления, а над тях волно разперил криле орел, лети и се вие в кръг...

Изкачваме се върху едно възвишение отдето през мъглите едвам се вижда голямото Самоковско поле.

Слънцето е на заник. То праща своите последни лъчи и нежно кима на природата своето „Довиждане”.

Обувките ме стягат. Те са взети в заем... Едвам вървя. Изоставам от другите. Отегчени погледи се обръщат към мене... А Учителят ми рече: Иди!

Чудно, в Балкана само „вятърът пее хайдушка песен”, а всичко друго мълчи и немее, а тук няма вятър, но цялата гора ечи, бухти, цвърти, блъска се, пее, шуми. Безброй водни струи с вик се плискат по камънаците и летят надоле по стръмнината.

Мрак. Гората се сменя в клек. Горе става по светло. Успяваме да видим заник слънце зад червените бойници на шеметните скали.

Наклаждаме огън от изобилно сухите дърва до пеещите планински потоци под великото звездно небе. Заградени сме отвред с високи планини, отдето едвам се зърва величествената Рила.

Мусалла! Мусалла! Наша мечта! Моя мечта!... Аз те гледах в сънища и блянове преди да те видя. Върху теб застанала, шепнеш съкровена молба... Аз тъй пеех песента ти, че ме питаха: „Ти ли я написа?” или „Била ли си там?” Не, аз не съм била, но други са я видели и написаха тая песен и тя ме накара да я обикна и потърся.

Чаровна нощ. Мириади звезди. Дори месечината поощърбена сега е тук. Високо пръскат искри; високо се издигат и си играят огнени езици. Облегната на раницата, гледам звездите. Другите спят грижовно обвити от спътниците си с шалове и палта, сънуват под нежни грижи...Нозете ми са подбити. Как ще продължавам? Плаче ми се. Огнището разтила широка жар, разливаща приятна топлинка.

Но ние рано надяваме раници и с дългите си тояги тропаме по голия каменист път. Мека лунна светлина ни води към високите очертания на гордия великан.

Студено. Вятърът пронизва до кости. Взаимната грижа на пътуващите с мен им възвръща хубавото настроение. Нозете ми! Обувките ми! Стискам зъби и едвам не извиквам от болка.

Първото езеро. За пръв път го виждам. Иде ми да падна на колене пред него и с плач да се моля. В него се оглеждат надвисналите скалисти върхове и грееща луна. Велик покой. Човек се губи тук мъничък и нищожен всред грандиозността на природата. Още едно езеро, още едно! И в предутринната ведрина те изглеждат тайнствени магически басейни, където обитават езерни царе и царкини. Броя ги. До сега - шест. Те спокойно отразяват в себе си великият покой на скалистите гиганти.

Стискам зъби да не заплача и гледам да се изравня стия ощастливени от съдбата, които имаха всичко, отгоре на това и удобни обувки...

Пътят е стръмен. Задъхани се катерим нагоре. Небесният свод се прояснява. Луната побеля и се изгуби всред утринната ведрина; Звездиците и те една по една се скриват в дневната светлина.

На върха! Победа! Радост! Остър вятър пронизващ до костите ни прави да треперим от студ, дори и тия, които над дамските си жикети се сдобиха и с по един дебел мъжки балтон... Носим си по едно сухо дънерче и си наклаждаме огън на самия връх. Лумва първият по рода си жертвеник. Изведнъж тичаме към изток. Слънцето иде. Предхождат го блестящи стрелци, постилат огнени постелки.

Ето го! Иде то като бяла забулена царкиня, като смирена служителка и сестра... И там на чудния бял хоризонт наднича лъчезарното око на Бога. То леко се отваря като погледа на невинен юноша, пълен със здраве и красота и от светлината на този чуден поглед природата добива нова, чудна прелест. Сияе то, цяло изгряло. Но чудно - какъв е този триъгълник в него? Не е ли това измама на очите, въплътена фантазия! Не, това е само едно мигновение, но то е. Природата се събужда и нежно простира обятия към слънчевата светлина. А езерата засияват от него, от дълбокия лазур на небето и сякаш се усмихват.

О, Мусалла, Мусалла, Един си Ти! Ето го олтарът, олтарът на музите - свещеният олтар на планината. Как изкусно са изрязани подпорните му стълбове в скалите, гдето обитават светлите духове на доброто и красотата. Още към югоизток две нови езера подобно запалени кандила с чист елей потрепват под милувката на слънцето. Пирин блести в бяла сапфирена дреха, а до него Беласица, красива, далечна и - страшна... Витоша едвам се синее като малка синя баирчинка. А тук в ляво великата и необозрима „Рилска пустиня” наречена тъй от великия български поет заради безмълвието й... На юг са Родопите. Слънцето позлатява гористите склонове. Навярно там се разхождат диви сърни, а може би мечки и вълци... Ето го „Манчо”, Мусли Чал, Ченгенето, а тука е Демир Капия - ключът между Родопите и Рила. Върху околните върхове чудно пада сянката на Мусалла*. Запяваме дивната песен. Запяваме прекрасната ода на най-високия връх на Балканите, който се намира всред родните ни планини. Тук не лети птичка. Само мънички розови цветчета едвам наболи земята, сякаш насила поникнали и порасли.

Чаят е готов. На връх Мусалла ние се черпим с ароматично питие. Облива ни обилно слънце. Лягаме до раниците и се унасяме в чуден блян.

Тръгваме. Нозете ми са ожулени и кървави. Едвам стъпвам. Почти никой не знае това. Изоставам. Едвам слизам към чаровните две Маришки езера, които зърнахме отгоре. Боже, помогни ми. Пътят е стръмен, почти отвесен. Събувам обувките си и - тъй... Покрай мен гърмят водите на силна струя и се слива с източниците на Марица.

След дълго хлъзгане, ето ме и мене доле. Заварваме още двоица нови. Стоименов ме стрелка с гневен поглед. Той не щял такава с него. Само с мене ли ще се занимават, внасям дисхармония в групата. Как да е, сядаме на задружен обяд. Тука чаят е същинска божествена амброзия! Колко хубаво!

След няколко часова почивка до „небесните очи”, както ги е нарекъл Страшимир Кринчев, опитваме да ги погледаме отблизо. Минаваме върху сринати скали, под които се чува екота на водите, слизащи от езерата. Ето ги и тях пред нас! Мощни резервоари! Значи тука се ражда великата поетична река, що пои цяла тракийска долина. О, моя Божествена река!

Каква тишина и покой! „Няма ни вятър да повей, ни птичка да запей”. Тих зефир леко бърчи водната повърхност. От сивите надвиснали скали сякаш се отделя бяла аура и се разстила върху езерата. Наистина - олтар. Като че ли някой гигант някога тайно е дошел тука и от грубите скали е изваял този бял олтар, сърцето на един неръкотворен велик храм. Като че ли тук невидимо летят ангели и тихо пеят хвалебна песен на твореца.

Душата се пълни с неописуем възторг. Като че забравям всички душевни и физически болки и се сливам с тази обща хармония. Не, не съм аз - това тленното; моето аз е друго, то познава само доброто и красотата, само прошката...

Този олтар прилича на скиния, оная скиния, която при еврейските битки се загуби някъде заедно с двете скрижали... Като че ли тук е скрита тя и в уречен час се е вкаменила, както и самите скрижали. Но все пак, това е ковчегът на завета, макар и вкаменен.

Нозете ми са подути. Присланям се към огъня и стискам с ръка отоците. Припада нощ. Звездите изгряват с всичката си предвечна хубост. Няма я още луната и те бързат да се наговорят, да си нашепнат някоя нова блага вест на Твореца. Спят водите на езерата. Сякаш спят, защото са тъмни, дълбоки и тихи, тихи. Лека мъгла ги забуля като с покривало. Огънят гори, но не сгрява. Студът пронизва сякаш и сърцето. Край него грижовно обвити и запазени спят спътниците. Спят, защото никак не се мръдват, сякаш им е добре, сякаш не зъзнат като мене. Седя върху един проточен клеков клон и гледам небето. То цялото е любов и обич. То е глъбина, но то е обич. То е неизмеримо далеко, но то е любов, само любов и - всякога. Сякаш нежна музика струи от езерото. Сякаш то пее. Вслушвам се, ала не, пращят само догарящите главни и се чува глас на нощна птица. Кървавите подутини по нозете ми горят, горят от болка. Очите ми се наливат със сълзи... Защо дойдох? Трябваше да се приготвя по-добре - прибързах, признавам, послушах Учителя, но исках да видя Рила, да се изкача на Мусалла... Сълзите ми текат, текат. Те падат върху гърдите ми, върху вкочанените ми пръсти... Пред очите ми е езерото. Над него е Мусалла. Звездите милват повърхността му, сякаш искат да го целунат.

Но очите ми са смаяни. Спя ли? Сънувам ли? Кой ходи по езерото? Чия е тая прелестна слънчева фигура що мигновено се отделя от „Олтаря" и се понася към края на езерото, към мен. Лицето, му е неизказано прекрасно, косите му на златни струи се сипят по гърба. Очите са тъй хубави, тъй божествено хубави! Те ме гледат. Мене гледат. Сякаш ме проникват чак до сърцето. Той се усмихва. Леко, чаровно, усмихва ми се. Лек поклон на лъчезарната глава. Сякаш в него е цялото небе, цялата земна и небесна красота.

Изчезва. Стоя обърната към него и ридающа шепна простряла ръце: „Стой още, стой още! Ти си тъй хубав!”

Събуждат се всички, отначало смутени от сладкия сън, после приближават с богоговейни стъпки...

Стоименов ме гледа с дълбока братска обич.

- Где, пита той и цял трепери.

- Там, соча аз и ридая с глас.

Всички се молят.

Съмва. Обградена съм с нежни грижи. „Забравените” негде дебели терлици се намериха. Обух ги и леко стъпвайки, грижливо съпровождана, слизаме надоле. Пеем: „Ще се развеселя премного!” Сякаш с нас пее небето, сякаш Този Същият ми шепне в сърцето: „Слез, не бой се, ние ще ти помагаме, ще те крепим по трудния, но славен твой нов път. Съвсем нов... Ще те пазим като зеницата на очите. Помни ме, продължава Той Същият - аз ще бъда с тебе винаги. „Ние” - казва Той, бдим отгоре над всяка ваша скърб и нашата помощ е за тях. И ти бъди като нас, бъди като нас!” Не, това е олтарът на Новия завет, Нов Сион, който гласи: „Нова заповед ви давам.”

И Старият и Новият завет Демир капия мощно свързва с гигантски мост.

Слънцето клони на запад. Сапфирените води на езерата добиват тъмно изумруден цвят. Като че ли над тях се спуска тънка завеса.

Нощ. Мириади звезди. Те почват своето богослужение. Халилуя! Халилуя! Като че от всеки камък и долчинка наизскачат красиви нощни видения и пригласят на звездната песен: - Халилуя! Слава Тебе, Господи!

На Шумнатица нощувка. От там към Радуил и прашливата Долна Баня. След уморително пътуване под ярките лъчи на слънцето, ето ни в Костенец. Трещи водопада и лее прохлада. Това е Родопите, бленувания Родопите, от които се възвишава Белмекен. И там вековни гори, и там потоци и реки, райска прохлада и божествено красиви цветя. Там са скалите, изписани с изобилно гранатови очи.

Преспиваме в предпланинията на Родопите*. Може би, някой ден и там ще стъпи крака ни.

Днес е петия ден. Той ни отнася към София, гдето ни чака „Новото”, Новият път за всички, за мене, особено за мене, както горе ми каза Той.