ПЛУТОН

[Ани]

ПЛУТОН

Последната известна засега планета от Слънчевата система е Плутон.

Стремежът да се прониква в тайните на Слънчевото семейство чрез използване на Нютоновия закон за Всемирното притегляне, чрез най-точни наблюдения е намерил своята блестяща демонстрация в откриването на Плутон. Обстоятелствата, при които е бил открит, са напълно сходни с тези при Нептун. В началото на XX век гениалният американски астроном Пърсифал Лоуел (1855-1916) изказал сериозни предположения за възможността за съществуване на планета зад Нептун, въз основа на смущенията, които наблюдавал в орбитите на Уран и Нептун. В началото на 1905 г. Лоуел окончателно се убедил, че тези смущения се дължат на неизвестна планета с голяма маса, но изчисленията за орбитата и положението й не били публикувани до 1914 г., защото липсвали условия за нейното търсене. Едва през 1929 г. на младия асистент по астрономия Клайд Томбо, била възложена задача системно да проучва и фотографира през дълги интервали от време (две-три денонощия), посочения от Лоуел участък върху Небесната сфера, където трябвало да се намира неизвестната планета. Клайд Томбо много внимателно сравнявал фотографските пластинки и на 12 март 1930 година било открито Небесно тяло, движещо се между неподвижните звезди. Учените единодушно приели новооткритата планета да се нарича с името на древногръцкия бог на подземното царство Плутон.

Засега сведенията за тази планета са все още оскъдни, особено за нейния размер, плътност, спътници и т. н. В сравнение с всички известни планети от Слънчевото семейство Плутон проявява най-голямо безредие и неподчинение на Астрономическите закони. Пърсифал Лоуел, който посветил дълги години в изчисляване на смущенията, които Плутон създава в орбитите на Уран и Нептун, приел, че масата на тази планета е седем пъти по-голяма от тази на Земята. Трима астрономи, след като обработили 5 500 наблюдения на Нептуновата орбита в интервала между 1946 до 1968 години, стигат до извода, че Плутон има голяма плътност. Американският астроном Джерард Кьопер стигнал до извода, че плътността му е по-голяма от тази на златото 19.26, а относно размера, диаметърът му е около 5 800 километра. Толкова малък размер с такава голяма плътност е твърде неприемливо за една планета.

От астрологична гледна точка, Плутон е устроен приблизително като нашата Земя, но вземайки предвид много по-голямата му възраст и влиянието му върху живота на Земята и по-специално върху човека, би следвало да се приеме, че неговата маса е съставена от по-тежките елементи в таблицата на Менделеев и че диаметърът му е голям, не по-малък от този на Нептун. Тогава, къде са сгрешили Кьопер и другите астрономи, които приемат, че Плутон има малък размер?

Установено е, че на повърхността на планетата съществува температура минус 220°, при която всички елементи са в течно или най-вероятно в твърдо замръзнало състояние. Изчислено е също така, че наблюдател от Плутон би виждал Слънцето само като голяма звезда с диаметър около 6 сантиметра. Естествено е, да се приеме, че с такъв размер Слънцето не би могло да освети Планетата изцяло: Слънчевият диск ще осветява само едно кръгче върху тъмния планетен диск, без да отразява истинския му размер. Това явление би могло да се онагледи със следния опит: ако в тъмно помещение поставим тъмно на цвят кълбо и от известно разстояние го осветим с малко електрическо фенерче, ние ще видим само отражението на светлината на фенерчето от кълбото, без това да е действителният му размер.

На фотографии, получени през април 1978 година, образът на Плутон се оказал издължен; така изглеждал и на серията снимки от 1979 година. Това е дало основание на някои астрономи да приемат, че Плутон има спътник, разположен много близо до него, но поради голямата отдалеченост, Планета и спътник се виждат слети. Този все още неоткрит спътник е наречен Харон и е изчислено, че разстоянието му до планетата е между 15 000 и 19 000 километра. Това предположение е неприемливо, защото такова късо разстояние на спътник до Планета е недопустимо. Ние приемаме, че светлото тяло, наблюдавано на такова малко разстояние, не е нищо друго, освен отражение по периферната Плутонова повърхност на някое по-светло Небесно тяло.

Неправилното разпределение на едва забележими светли и тъмни петна по диска на Плутон, потвърждава астрологичното твърдение, че на тази Планета съществуват бурни процеси, от които произтичат резките и неочаквани импулси на нейното влияние. Според останалите астрономични данни за Плутон, ние приехме по-горе, че той е в пълна несъгласуваност със закономерностите при другите Планети.

Плутон обикаля около Слънцето за около 250 години, движейки се по крайно разтеглена елипсовидна орбита, каквато никоя друга Планета няма (ексцентрицитет от 0.25). Най-близкото му разстояние до Слънцето е 4 425 милиона километра, а най-далечното (при афелий) е 7 375 милиона километра, което дава разлика от около три милиарда километра - толкова голяма, че през известни периоди, Плутон е по- близо до Слънцето, отколкото е Нептун. С други думи, през тези периоди Нептун става най-периферната от известните Планети. Такъв двадесет годишен период започна от април 1979 г. и ще трае до март 1999 г. Затова Плутоновото влияние през този период ще бъде особено силно: при благоприятни аспекти ще имаме неговото благоприятно влияние, а при неблагоприятни аспекти - парализиращо и ограничаващо влияние върху Слънцето, Луната и останалите планети (когато е в съвпад с тях).

Средната скорост на движение на Плутон по неговата орбита е 4.74 километра в секунда. Изключително разтегнатата му орбита говори, че в сравнение с всички останали Планети, той (след Фаетон) най-силно е пострадал от катастрофата в Слънчевата система, предизвикана от проникването на Черното слънце в нея. При това Плутон е имал по-тесен контакт с него, приемайки някои от демоничните му качества, които се отразяват на неговото влияние: рязко изразена бруталност, сила, създаваща нещастия, демоничен подход за създаване на страдания, парализиращо въздействие върху влиянието на Слънцето, Луната и Планетите.

В създаването и оформянето на планетата Плутон, са взели участие Небесните образувания от Зодиакалното съзвездие Скорпион. Това съзвездие е разположено на юг от Небесния екватор, в най-красивата и широка част на Млечния път. От Северното полушарие се вижда над хоризонта само малка част от него през нощите на юли и август. Слънцето престоява в Скорпион от 22 октомври до 22 ноември. През ясна и безлунна нощ в съзвездието могат да се видят с просто око около сто звезди, някои от които са със значителна яркост. Най-ярката е Антарес (от Първа звездна величина) и привлича погледа със своя червен цвят. По цвят и яркост, тя съперничи на планетата Марс, поради което е наречена Антарес (Арес е гръцкото име на бога на войната Марс). По своя гигантски размер, тази звезда е втора по големина след Бетелгейзе, най-ярката от съзвездието Орион. В сравнение с нашето Слънце, диаметърът на Антарес е 600 пъти по-голям, а светимостта й е 22 000 пъти по-голяма. Тя принадлежи към полуправилните променливи звезди, което говори, че около нея се въртят Небесни образувания (Планети и Слънца). В

Скорпион, има и една друга звезда, поразяваща с огромното количество енергия, която излъчва - 400 000 пъти по-голямо от това на нашето Слънце; тя не се вижда от Северното полушарие. В Зодиакалното съзвездие Скорпион има и два Звездни купа, означени с М6 и М7, които са образувани от по 80 звезди. Купът М6 има диаметър 21 светлинни години, a М7 е по-ярък и има диаметър 17 светлинни години.

Небесните образувания в Скорпион - Антарес и двата Звездни купа - придават на влиянието на Плутон, от една страна изключително голяма творческа и градивна енергия, а от друга, диаметрално противоположна - демонично влияние, получено от контакта му с Черното слънце. За да може могъщата и благородна сила на тези изключителни по своето качество Небесни образувания, да се приеме и прояви в даден човек, трябва устройството на мозъка му да бъде в най-съвършена форма. Изобщо, Звездите и Звездните купове, според астрологията, са плод на един много напреднал стадий в еволюционния процес на веществото и, за да се възприемат от човека, е необходимо голямо съвършенство на неговият мозък.

Както вече изтъкнахме, големият английски математик Пол Дирак, през 1928 г. доказа с уравнение от Квантовата механика, че човешката мисъл е сила и че от Слънцето идват силови ядра от антивещество. Разбира се, какви са възможностите и размерите на тази сила и в каква степен тя може да бъде използвана от човешкия мозък, науката все още не знае, а и самият Дирак по този въпрос нищо не е казал. Ние приемаме, че тази сила може да има непонятни за нас размери и да ни даде големи възможности. Този извод се налага, когато гледаме света около нас с неговите творения: всички те са плод на мисълта на Същества с изключителна разумност и с възможности както за творчество, така и за демонична разруха, носеща мрак и смърт. Човечеството в сегашния стадий на развитието си, не притежава необходимата висока степен на мозъчна организация. Ето защо, ние сме далеч от възможността да приемаме пълното влияние на Небесните образувания както от Зодиакалните, така и от другите съзвездия.