Положителна подкрепа

[Ани]

ПОЛОЖИТЕЛНА ПОДКРЕПА

Има нещо, което постоянно смущава хората. Защото съвременните хора, цялата съвременна култура въобще, върви по линията на Сатурн - тъй я наричам аз - по линията на нещастието. Всички хора все се съмняват, все подозират, че има да се случи някакво нещастие - те не очакват нищо добро. И действително, така става. Всички хора изобщо свършат зле. С изключение само на няколко души, познати в историята, които не са завършили зле, всички други хора действително са завършили с фалит.

Но хората никой път не се спират да разберат онова, което им причинява смущения. Те си въобразяват, че то е нещо голямо, непоправимо и изпитват пред него страха на вола от стършела, който наистина е малък, ала кара едрия и силен вол да щръклее. Волът си е внушил, че стършелът е може би много голям, много по-голям, отколкото е в действителност. С такива внушения живеят и хората. Изобщо съвременното общество върви по пътя на внушението и самовнушението. Вземете запример пресата, където очебийно се проявява внушението. Всички почват да пишат: „Не вървим добре, от ден на ден отиваме по-зле и по-зле" и т.н. И това внушение се подема, влиза в устата на мало и голямо, шири се, расте. Хората постоянно държат в ума си това внушение, а искат да се оправят нещата. Но как ще се оправят? Всички до насита повтарят, че лозето е неразкопано, че никой не се запретва да го разкопае, че тъй и забутлява. И подемат повик: „Да разкопаем лозето, да прекопаем нивите". Ала си остават само с викането - лозето си стои все неразкопано. И смущението все си остава. Но от що произтича всъщност смущението? То произтича от мисли, които не са наши, произтича от чувства, желания, които не са наши. То произтича от неразбраното добро в света. А неразбраното Добро, то е именно злото. Друго определение за злото в природата няма. Аз говоря за относителното зло. Относителното зло е неразбраното добро. Ако го разбере човек - то ще се превърне в Добро. Има едно относително зло в света, което като го познаеш, превръща се в добро. Има и едно относително добро, което като го познаеш, превръща се в зло. Не требва да се човърка относителното добро, защото ще се превърне в зло. Не човъркай въобще ни относителното добро, ни относителното зло, защото само ще се сменят полюсите им.

Болестта, запример, е относително зло. Ала който разбира, ще види, че болестите, страданията са по възможност най-малкото зло. Мнозина искат да се отърват от тях, като се самоубият. Те мислят, че ще се избавят от мъки и страдания, но не знаят, че ще влязат в един свят на пълна забрава - в света на забравените. Влезе ли човек в този свят, ще изпита мъчителното съзнание, че никой не го помни, че никой не го познава, че всички са го забравили. Като че ли човек е паднал в една яма от която няма излаз - той мисли, чувствува, вика за помощ, ала не получава никакъв отзив от никъде - никой не си спомня за него, никой не му се притича на помощ. Това положение е по-лошо и от затвор. В затвора поне ще те навести тъмничарят. А в този забравен свят никой до време няма да си спомни за тебе.

Нужно е разумно разбиране в живота. Нужно е разумно разбиране на природата. Нужно е да има човек ясна представа за онзи божествен принцип, който работи в света. В светлината на това разбиране абсолютно зло не съществува. Злото е нещо относително. Ако човек работи според великия божествен принцип, ако той работи по закона на Любовта, всяко зло - като го познае - ще заработи за негово добро. Злото в света е една сила, която допринася нещо за развитието на хората. Да не беше така, природата не би го допуснала. „Не противи се злому". Какво е искал да каже с това Христос? Той е искал да каже: „Не считай че злото е зло, не му се противи, остави го да свърши своята работа. Не заставай на неговия път, ала не му и съдействувай!"

От неразбирането на тия прости истини, произтичат хиляди противоречия в света, хиляди смущения, борби. А тия противоречия показват, че хората не са дошли още до една истинска, положителна наука за живота, че те не са още налучкали правия път. Престъпленията, които вършат, са ясен показалец, че те са се отклонили от истинската посока на своето развитие. Неправдите, които вършат, показват едно неразбиране на ония истински интереси на хората. А с тия престъпления и неправди, те се отклоняват от онази посока, в която лежи тяхното благо. Ето защо хората трябва да напуснат пътя, по който сега вървят - той не ги води към онова благо, към което се стремят. Едничкият път, който им остава, е пътят на Божественото Начало. Само в този път престават смущенията. Само там изчезва съмнението, подозрението, страха от предстоящи беди, от злополучен край. Само в този път се заражда вsрата в онова Божествено начало, което носи обилната любов, обилния живот, обилната мъдрост и знание, обилната истина и свобода. И ако трябва да вярва в нещо човек, той трябва да вярва именно в това: обилен живот, обилна светлина и свобода за всички! Всичко това произтича от Божественото в света, което е и единствено мощно.

Този е пътят, по който човек може да се избави. Друг път няма. Всеки друг път води към преходни състояния. Каквото и да мислят хората, каквито и опити да правят, в края на краищата те ще разберат, че друг път за спасение няма. Че туй спасение не може да дойде по друг път, освен по пътя на Любовта, на Мъдростта и на Истината. По тия пътища именно се проявява Божественото. Всеки човек може да изпита това Божествено Начало вътре в себе си. И действително, когато човек е най-развълнуван, когато е в най-голям втрещен смут, в него ще дойде една божествена мисъл и Бог ще му проговори. За един миг всичко в човека утихва и той решава да измени живота си. Но понеже човек е свободен, той пак се усъмнява. Той си казва: „Може ли това малкото, което за един миг ми проговори, да идва от Бога?" И тогава той изпада в наивното състояние на оня невежа, който се пита: „Може ли слънцето, като е тъй малко, да отоплява земята, която е тъй голяма?"

Но това малкото, което всеки ден чувствува, е лъч от едно огромно Слънце, лъч от великото Цяло.

Не се усъмнявайте в Божественото! Само по този начин човек може да излезе от оня път на Сатурн - както го нарекох - от оня път на нещастия и несполуки. Само така може да се отърве от онази тъмна сянка на съмнения и подозрения, на зли внушения. Само така ще се яви у него светлата вяра и ще се зароди желанието и волята да подкрепи хубавото, разумното в света. Българите се намират твърде много под влиянието на Сатурн. "Те са крайно подозрителни и недоброжелателни. И в индивидуалния и в обществения живот, те пущат в ход отрицателната, разрушителна мисъл. Вместо да дадат моралната си подкрепа, доверието си на своите управници, те ги спъват със своите подозрения, със своята невяра, все едно дали това се съзнава или не.

Българите трябва да дадат ход на Слънцето - на светлата, положителна мисъл. Днес, при настъпилата смяна на властта - която не е случайна, защото зад нея седят разумни фактори, движещи съдбините на българския народ - те трябва да дадат всичката си подкрепа на управниците.

Всички добри, разумни хора в България трябва да се молят на Провидението да изпълнят сегашните управници Божията Воля така, както Той е казал. Защото, в края на краищата, причините за известни народни нещастия и несполуки не се дължат само на управниците. Не са криви само управниците. Дълбоко погледнато, какъвто е народът, такива са и управниците му. Ето защо, и сам народът трябва да измени поведението си. Той трябва да вярва в своите управници. Той не трябва да подозира, да се колебае. Под народ, обаче, аз не разбирам масата.

Един народ не трябва да бъде маса. Народът, истински погледнато, е сбор от ония съзнателни души, които мислят, които чувствуват и действуват. Народът е сбор от будни свести, съзнателни воли. Това е народ. А цветът на един народ, неговата жива съвест са неговите добри хора, неговите съзнателни хора. И управниците трябва да съзнават, че тия хора са оня морален потенциал, от който всъщност зависи успеха на всяко народно дело. Народ лишен от тоя духовен потенциал е не народ, а маса.

Нека сега добрите хора в българския народ, честните воли и будни съвести бъдат оня морален тил, на който могат да разчитат ратниците на общественото поприще при изпълняване на ония задачи, които им са възложени от една върховна, макар и невидима за обикновените хора, власт.