В навечерието на синтетичната епоха - Georg Nordmann

[Ани]

Georg Nordmann

В НАВЕЧЕРИЕТО НА СИНТЕТИЧНАТА ЕПОХА

Ако хвърлим поглед към миналото и проследим неспирния вървеж на човечеството, ще видим стъпала, а между всяко едно от тях бездна от падение. Развоят не е една непрекъсната възхождаща права, а крива с минимуми и максимуми - места на слизане и нов подем. във всеки един от тия възхождащи клони на развоя се е осъществявал по някой нов блян на човека. Народите са възхождали и слизали, и всеки от тях е оставял по нещо в общата съкровищница. Имало е цивилизации, които с нещо са били по-възвишени от нашата, а в друго отношение са стояли по-долу. Но във всички времена, във всички епохи, въпроса за смисъла на човешкото съществувание, въпроса за живота и за смъртта е заемал централно место. Той е бил и ще си остане стожерът, около който са се формирали всички философски учения Така са се явили, развивали и упадали религиите. В началото, при появяването на някое ново учение, донесено от някой гений на човечеството и превърнато отпосле в религия, то е имало сила и обаяние над търсещото човечество, защото е извирало из недрата на някое велико любящо сърце, извирало е сякаш из недрата на природата от нейните неизменни закони и мъдрост. Но после това учение е изпусталявало, като на мястото на неговите живи истини са оставали сили, лишени от всякакъв дух и съдържание, мъртвите ритуали и догматизъм. „В очите на тия нявгашни велики учители на човечеството, както се изразява французинът Едуард Шюре, видимият ред на нещата не е бил друг, освен отражение на един невидим, т.е. космогонични сили, които чрез непрекъснатото обвиване в материята, произвеждат еволюцията на живота. Древната наука - продължава той - не произвеждаше интелигентността от материята, тя не приписваше пораждането на световете на случайната игра на атомите, а обратно, произхода и живота на тия атоми приписваше на една универсална душа".

Появяването на тия редки и лъчезарни гении в областта на човешкия дух, е било всякога едно благодатно явление за осиротилата душа на човечеството. Тяхната светлина е връщала хората към нови познания, към нови ценности. Тия великани били синтетичните фактори, които от разпилените човешки преживелици: страдания, възторзи, падения, от разпокъсаните факти в живота са сглобявали едно стройно хармонично учение, което се явявало като спасителна скала сред разбушуваното море на живота. Както геният на Коперник, Кеплер и Нютон сглобиха в едно разпокъсаните факти от наблюдения върху отделни явления на небето и създадоха една дивна хармонична картина за строежа на слънчевата система и за вселената, така геният на един голям духовен пратеник сглобява в едно разпокъсаните на вид противоречиви факти в живота в едно стройно учение. За това във всички религии е затворена истината. Тя трябва да се прозре, а не само външно и автоматично да се изповядва. Религиозното изповедание без проникване на същината, на скритата истина е едно смешно зрелище, а при това и опасно, защото в света със ставали страшни престъпления в името на верските различия. И за света е по-благодатно да няма никакви религии, щом като в тях не се търси синтетичната мъдрост на всички времена и народи. Ние вярваме, че съвременния повик и борба против религията е тъкмо израз срещу онова измислено кръвожадно божество, откъснато от живия ритмичен пулс на природата, в името на което земята е превърната на плачевна гробница.

И така, синтетичния ум и синтетичния дух е, който сбира в едно житейската опитност и дава цялостна концепция и мироглед. Схващането на природата като нещо механично пречи за доближаване към нейното единство. Тогава ние ще се ограничим само в определени тесни рамки на явленията и ще прокудим духа на общото. Разбира се, ще бъде много неестествено да отречем специализирането, както в науката, така и в другите клонове на човешката деятелност, защото всеки трябва да има своя специалност, но при стесняване в рамките на специалността, никога не трябва да се изпуща из внимание общото.

Ние вече споменахме, че нашия век е век на раздробяването. В това, разбира се, има много положителни неща, има ценни придобивки, но крайно време е синтетичния ум на новото човечество да сглоби тия нови факти, да облече в плът тия сухи, костеливи и механични данни. Представители на тоя ум вече се явяват, ще се яви и геният на новата епоха, защото налице са всички признаци, че в червените зари на залеза потъва една цивилизация, а вместо нея на изток спокойно блестят лъчите на изгряващата нова.

Това е така необходимо! И за това много са признаците - тия разтърсвания на човечеството, тия родилни мъки на народите, между които на първо место стоят най-светлите, най-силно чувствуващите и най-жизнеспособните - славянските народи. Никой не подозира, а това ще бъде факт, който ще видят идващите след нас - как от наивната „проста душа", която сега гледа на света през две смутени, понякога залени в гняв, а други път в безкрайна нежност очи на славянина, от тая непостоянна, динамична и неулегнала стихия, ще се роди като феникс из пепелищата новия гений, който ще покори света със своята сила на страшен рушител и кротък пророк. Славянските народи по цялата земя, грабнати от неукротимата стихия на създаващата се раса, не съзнават още, колко е полезно, колко необходимо е това да се потърсят едни други, да премахнат ледените прегради между сърцата си, за да се прелее от душа в душа оная стихийна сила, която ще даде новият тласък на световния развой.

Новото съзнание за това, че световните проблеми не ще се уреждат вече с кървави конфликти, ще дойде за цялото човечество бавно и постепенно. То не ще се наложи с външна сила и преустройство. Няма защо да мислим, че е необходимо целият свят да се „оправи" изведнъж. Това е наивно схващане, защото за всеки поотделно тоя свет е или „оправен" или „разнебитен". В света по външен път могат да станат най-много някои материални преустройства: ще се смени досегашната отживяла система на оградената в китайски стени личност с колективизма, ще се промени начина в разпределянето и използуването благата на природата, но пълната радост и смисъл за личността ще настъпи тогава, когато тя ще се издигне, ще отрече насилието и ще върши всичко по закона за свободата.

Това, което ще донесат на човечеството външите преобразования, е само една страна на неговите копнежи. Тия преобразования не ще разрешат всички жизнени въпроси. Всякога е имало и всякога ще има хора, които ще дирят, ще получават като далечни зовящи гласове подсещания, че има една друга страна на многостранната човешка природа - неговото духовно аз, което също подлежи на преустройство и може би по-съществено и по-важно от материалното.

Материалистическото учение, което твърди, че цялото човешко битие се заключава в оня мимолетен път на земята, че то е сътворено от сляпата случайност, ще се види увиснало във въздуха, защото скоро личната опитност на всеки човек ще е по-далеко от тия материалистически твърдежи.

Тъкмо на това място може даже с възмущение да ми се възрази: Сега ли, когато светът се огъва и тресе, когато от своите пиедестали падат с трясък много величия, когато много идоли се катурнаха в пепелищата на разрушението, днес когато се преоценяват всички ценности, днес ли трябва да се пише и говори за някаква божественост в природата и за някакво боготърсителство, дали тоя, който мисли и пише за тия неща, живее с темпа на своето време. Не чува ли той растящия заглушителен грохот на машината, писъкът на радиото, бръмченето на аеропланната перка? Сега ли пак се дири никакво божество!"

Да, тъкмо сега! И тоя металичен трясък и тоя грохот на въздуха, на земята, на водата и огъня подсещат за това. Те ни показват, че умът на човека напредва с бързи крачки, но тоя ум е студен, жесток. Той сее смърт, ужас и страдания. Тоя ум е отчужден от великото единство в света! Той дроби, разкъсва и убива. трябва да се пробуди сърцето на света. Неговият зов днес е слаб. Неговите повеления са смешен анахронизъм. Но той все пак ни нашепва, че днес трябва да подирим повече от всякога тоя жив Бог, който стои и чака непробуден в нас. И когато той се пробуди, тогава чак ще се пробуди и величието в природата. Колко прави са думите на индийския поет Рабиндранат Тагор: „Докогато ние не запалим малките лампи у нас, напразно ще блести светлината на небето; докогато не приготвим себе си, дотогава нямо ще лежи цялото великолепие на света и ще чака, както арфата чака докосването на пръстите".

Във всеки един от нас ще настъпи момент, когато ще се пробуди чувството към божествеността на природата. В най-неочакваните часове на нашия живот, когато не подозираме, когато сме облечени в работната риза при машините, или се разхождаме сутрин през разлистващата се гора, в един от часовете на някой ден, някаква вест от вечността ще ни посети и ще ни поздрави със своята тиха усмивка. В някое малко незначително дело край нас, в сияещата усмивка на две очи или в бляска на една бавно слизаща сълза, ние ще разколебаем и ще разбием устоите на това учение, което казва, че човек за човека е звяр. В тоя миг ще разберем, че много, много сме били далече от една безименна и трогателно проста истина. Животът ще ни призове към своята богата съкровищница, където се отива не с накитите на рицари, не със славата на победителя, не с натежала глава от догматично учение, а с чистата и простодушна усмивка на малките деца.