СВЕТЪТ НА АЗРАИЛ - Б. К. Б.

[Ани]

Б. К. Б.

СВЕТЪТ НА АЗРАИЛ

Синовете на светлината, великите братя на човеците, решиха да изпратят на земята един от своите небесни жители, един светъл пратеник, който да донесе на земята една светла вест, да покаже една нагорна пътека към висините, да изпее една чудна песен за ония, които жадуваха за любов, светлина и свобода. Изпратен беше от света на ангелите. Той беше облечен в чудна и прекрасна дреха, такава, каквато на земята не можеше да съществува. Жителите на земята трябваше да видят този небесен пратеник, да видят и неговата блестяща дреха и по тоя начин да проследят живота на най-възвишените и чисти същества, които се грижеха за своите земни събратя. Неговата дреха беше направена от най-фина материя, изтъкана от тънки и блестящи нишки. Върху нея беше написана историята на ония същества, които живееха в най-чисти и възвишени сватове, където греховете и престъпленията на хората бяха непознати и неразбрани. Освен това по нея беше написано всичко онова, което очаква ония, които вървят по пътя на съвършенството и следват пътя на небесния жител. Върху тази дреха беше написан най-свещения привет на ония, които милееха своите по-малки братя, които един ден ще бъдат въведени в страната на светлината. Този небесен жител се казваше Азраил.

Азраил слезе на земята по време, когато царуваше могъщият владетел Бентам Хайвег. И чудно, тъкмо по това време великият Бентам имά странната идея да направи на своята единствена дъщеря, Мелита, най-чудна и най-блестяща дреха, единствена по своята замисъл в царството му. Всяка гънка на тази дреха трябваше да бъде жива и говореща брънка на човешкия живот. По нея, ония, които можеха да четат, трябваше да разчитат историята на човешките престъпления и грехове, на човешките страдания, на човешките падания по неговия незнаен и труден път. Откъде се взе желанието у царя да облаче единственото си дете в тази дреха? Какво целеше той? Или това беше желание на неговите учители? Най-красивата жена в неговото царство трябваше да облече тая дреха, върху която беше написана историята на човека в неговата тъмна и беззвездна нощ. Мелита, чиста като зората и хубава като блестящото око на деня, трябваше да покаже на някого тая тъмна и мрачна история. Такава е била царската повеля.

Азраил се спря в царсгвото на Бентам Хайвег. Той намери престолния град и царския дворец. Несмущаван от никого, той влезе в царските градини. И първия човек, когото срещна там, беше Мелита, царската дъщеря. Той се приближи до нея и според приетите обичаи на страната той й отдаде своята почит.

Мелита го видя и като никога тя се изненада. Такъв човек дотогава не беше срещала. Приближи се и го погледна със своите лъчезарни и светли очи на млада девойка. И чудно нейните очи се спряха на неговата дреха и забравила за миг човека, любопитно тя впи очите си върху нея, докосна се до материята, пипаше меката тъкан и накрая нейните устни тихо прошепнаха:

— Много е хубава, много по-хубава от моята, чудна, прекрасна! Непознати чужденецо, който и да си ти, не би ли желал да смениш твоята дреха с моята?

Небесното правило беше да не се отказва. Азраил не се подвоуми и рече:

— Да бъде според желанието ти, царска е твоята мантия и прекрасна е тя. И без колебание той даде своята дреха и взе тая на Мелита.

Дълго техните очи разглеждаха мантиите с нескривано учудване и любопитство. Но нито Азраил можеше да разбере онова, що беше написано по дрехите на Мелита, нито Мелита онова — по дрехите на Азраил.

Така тези две чудни тоги, изработени от най-скъпи материи, направени с различни цели, смениха своите господари.

След този ден Азраил трябваше да се върне в своята родина. Неговата работа на земята беше свършена. Той беше дошъл само за това — да покаже своята дреха на тези, които можеха да четат писмената на велико обещание. И понеже една млада жена му я поиска, неговата мисия беше свършена. Така облъчен в чужда дреха, той се върна в своя свят.

Неговите събратя го посрещнаха и започнаха да се чудят на неговата дреха. Те започнаха с любопитство да я разглеждат и нито един от тях не можа да разгадае писмената, написани върху нея. Един от тях каза, че езикът за тях е непознат. И дрехата на Мелита остана за тях един неразгадан ребус. Те недоумяваха, защото не разбираха живота на хората, те не можеха да четат човешкия, земния език, защото не познаваха, що беше грях и престъпление. Далечен и чужд беше животът на земните жители за тях, защото не знаеха, що беше зло и неправда, що беше омраза и несправедливост. Как можеха да разберат всичко това, когато т живееха в светост и чистота? Как можеха да проследят историята на човешките престъпления, когато не вършеха такива? Кои можеха да видят греха, престъплението, злото? Нали само тия, които го вършеха и познаваха? Синовете на светлината не разбираха криволичещите пътища, по които човек се движи. Те знаеха и можеха само едно — да пращат от време-навреме по един от своите пратеници, който да донесе на земята благата вест. Те знаеха и можеха само едно: да слязат на земята със своите чисти и блестящи дрехи, да ги оставят върху плещите на някоя Мелита и по тоя начин да познаят живота на земята чрез жертвата и страданието. Азраил пожертвува своята дреха. Небесно повеление беше това, което направи, доброволно той даде най-скъпото, което притежаваше, най-светлото, най-чистото. В замяна той отнесе дрехата на Мелита и заради нея, единствен той можеше да се приближи до тяхната тъжна и нерадостна съдба, да чуе тъжната песен на копнежа, заради нея и чрез нея той можеше да разбере човека и неговия нагорен път. И в това познание Азраил изпълни своята мисия и своя дял към своите братя.

Какво се случи на земята, в двореца на Бентам Хайвег? Какво се случи с Мелита? Бащата, който я срещна по-късно, се спря в недоумение. Дрехата на Азраил беше за него една тайна. Писмената бяха неразбрани. Светът на Азраил беше недостъпен за него. Векове лежаха пред него. Дълго великият Бентам щеше да разчита непознатите писмена, за да се извиси до жадувания връх.

А какво знаеше Мелита за Азраил? Тя знаеше само едно, че през една прекрасна сутрин беше срещнала един жител от далечна и непозната страна, по който цял живот ще тъгува, защото на земята нямаше равен на него. Тя знаеше, че никога нищо не ще узнае за него, никога нищо не ще получи от него, освен тая пречудна й блестяща дреха, чиито писмена криеха велика тайна. Тя знаеше това. И ней не й оставаше нищо друго, освен ден след ден, година след година, да гадае и разчита небесния език, който й разкриваше света на Азраил.

Мелита чете до днес. Нишка по нишка тайната се разплита, дума по дума езикът се разгадава, тон след тон песента се оформя. Тя звучи вече в нейното сърце като сладостна песен, тя свети вече в нейния ум като блестяща лампада. Един ден, когато тя зазвучи в нейния дух и душа, тя ще види жадуваната страна, тогава тя ще познае света на Азраил, тогава тя ще разбере, защо пожела дрехата на Азраил — великата азбука на любовта.