29.1. За Христо Досев в България. 29.1. За Христо Досев в България

[Ани]

29. СПОМЕНИ ЗА ХРИСТО ДОСЕВ

29.1. ЗА ХРИСТО ДОСЕВ В БЪЛГАРИЯ

Досев, Христо. Съчинения. Т. 1, Разкази и статии. София: книгоизд.

Възраждане, [1923], с. 3-12.

Ст. Андрейчин

Надвечер. Из една улица на гр. Сливен вървят ученици. По същата улица срещу тях върви друг млад човек. Когато се срещат, младият човек спира учениците и им казва:

- Аз продавам книги. Ще ви помоля да си купите от тях.

Учениците се трогват. Особено се заинтересува един от тях, сухичък, височък и енергичен. Те го заграждат, разпитват, разглеждат книгите. Книгите са нещо ново за тях, те откриват други мисли и чувства, каквито няма в училището и литературата. А младият човек, който ги продава е цяла изненада за тях. Те го гледат снажен, с остър поглед, буен, говорлив: те слушат от него разкази за борба със злото в света и го намират легендарен. Те прекарват с него няколко часа, навземат си книги, научават интересни работи и се разотиват.

Сухичкият, височкият, енергичният ученик е Христо Досев. Той е особено възприемчив към неща, които искат жива, чувствителна натура. Той е бил отдаден повече от другите на младежката разгулност, на възприемане всички навици, обикновени у възрастните, но тъй примамливи с ония нови чувствувания, които носят за човека при първо узнаване. Младежката възраст възприема всичко ново, за което няма усвоена оценка като лошо. А при отсъствието на едно чисто, духовно разбиране живота, при невежеството и немаренето кое е зло и добро за живота на хората, нито родителите, нито училищата, нито обществото дават на младите поука в добрите и лошите постъпки и привички. И на младите остава само да възприемат всичко, с което живеят възрастните. Възрастните пият, пушат, развратничат. С това е изпълнена цялата атмосфера, дето се учат на науки и убийство, дето се молят, дето се трудят, дето се хранят, дето спят хората. Младежът у когого се развиват вече усещания и наклонности, който може вече да изпитва тези усещания, с които се хвалят възрастните, се отдава на лудо възприемане привичките на възрастните.

И Христо Досев, ведно със своите другари, е бил отдаден страстно на такова подражание на възрастните до момента на срещата с младия човек и новите книги. Но нали младежката душа е усетна, жива, будна, възприемчива; нали у нея, въпреки подражателната склонност към пороците и заблужденията, природната й чистота не е изгубена още и позволява да се привързва младежът и о добрите начинания. Така и Досев и другарите му при тази случайна среща и запознаване с нов за тях начин на гледане нещата и живеене се оказват податливи, разчуствувани от разказите на младия човек и от съдържанието на книгите. А това ги спира от пътя им на обикновения живот и ги насочва в пътя на един нов живот.

Младият човек е борец за правдата в живота. Той се отказал да иде войник, бил затворен, съден, изтезаван. А книгите, които той продава, разкриват така просто и ясно живота, щото всеки незаблуден, всеки с непресъхнал още извор на душата вижда в него покварата, неправдата, страданията, които идат от тях и се разтваря цял за възприемане доброто и правдата, които трябва да бъдат въплотени в живота. Какво е нужно повече за жаждащата душа на тези неколцина ученици, особено на Досева, за да се ентусиазирът от мисълта и желанието да бъдат и те от борците за правдата в живота? - Нищо повече, освен тази среща с тоя млад човек и запознаването им с тези книги, които разнасят великите, светите думи за правда и любов в живота и за борба със злото.

И от тази среща Христо Досев се събира в малкия си младежки духовен свят и насочва интелектуалните си сили към нови стремежи. Като по-жив той запазва един кръг от няколко ученика за заживяване по новому, както са разбрали вече, че трябва да се живее. В този кръг влиза и Димитър Жечков, който беше до смъртта си отличен другар и съидейник на Досева.

Една година след това Досев отива в София да изкара последната година на гимназиалното образование. В София той се събира с всички млади сили, които съставляваха вече течението на новото християнство на Толстоя. Това течение беше енергически прокарвано у нас от Сава Ничев. Той пръв го възвестяваше с преводите на Толстоевите книги и със списанието „Ново слово”. От това течение беше и младият човек, когото Досев срещна в Сливен. Това беше Г. Шопов, който беше образувал нов ръкав на течението.

В тази среда Досев се развиваше и растеше с неизказана буйност. С голяма възприемчивост, той се ровеше из цялата книжнина на това новохристиянско течение, която непрестанно идеше от Русия и Англия, усвояваше истините и поученията и се стараеше да ги живее с всички сили. Той вече беше чужд на много привички на обикновения живот и беше привикнал на нов начин на живеене, на такъв, какъвто изискваше новохристиянското учение.

Великден. Двама души вървят по прашното шосе от Оряхово за Кнежа. Единият е Досев. Времето е топло, слънцето пече силно. Тъкмо на пладне те стигат до самото ханче и се отбиват в него. Вътре има само старец и баба. Гърне ври на огъня. Има хляб, сирене, яйца. Те поздравляват:

-Добър ден.

Старецът ги гледа ухилен и казва:

- Истина възкресе. Откъде тъй?

- Идем от града. А има ли нещо за ядене?

- Как нема. Гърнето ври с месце. Нали сега е Великден. Па и винце и ракийца има.

-Да, Великден е, но ний искаме нещо друго за ядене.

- Че какво друго на Великден?

-А че яйца, сирене.

Старецът, който беше пийнал доста, се опули срещу тях, подбуждан от някаква скрита мисъл.

- Нема яйца и сирене.

- А хляб и чай?

- И хляб нема, и чай нема.

- Е, тогава по една вода поне ще ни дадеш.

- И вода нема - извиква ядосано старецът. - Какви хора сте вий да не ядете месо на Великден?

- Ами, хора като хора. Не ядем месо. Сбогом.

И те излизат и тръгват пак по шосето. Но в това време изкача старицата с бакърче вода и ги връща.

- На, баби, пийнете си вода. Виждам, че вий сте добри хора, но дядото не разбира, пийнал му и не дава и хляб на такива хора.

Двамата другари се напиват с вода и заминават.

*

Два месеца по-после трима другари тръгват от София пеш с книги на гръб да обикалят провинцията. Единият е Досев. Той вчера беше завършил гимназията и искаше да прекара поне един месец в пътуване и продаване на книги от новохристиянското учение.

Тримата другари пътуват из полета и балкани. Отбиват се и в села и градове; и навсякъде правят впечатление и с носията си, и с приказките си, и с отношенията си.

Балканско село. Тримата другари се отбиват да си починат в кръчма и да хапнат. Празник някакъв. Кръчмата е пълна с пияни хора. Те посрещат младежите с любопитство. Гледат ги изпрашени, изморени, с раници на гръб.

- От къде тъй, момчета? - пита един.

- От София.

- А по какво тъй?

- Книги продаваме.

И те развързват раниците и изваждат книгите.

- А за какво разправят вашите книги? - пита един селянин.

- За много неща. Разправят, как трябва да се живее.

- Ами ние как живеем - повтаря селянинът.

- Как живеете; пиете, карате се, биете се, убивате се, съдите се.

- А че без това може ли?

- Може я, и как хубаво се живее без пиене и без омраза.

И Досев, по-жарък и по-разговорлив, разправя как е хубаво да се живее без пиене, без ядене месо, с любов към всички хора по света. Селяните долавят сами вече, че трябва да се не делим на турци и българи, и едни викат „това не може да бъде, християни с друговерци наедно да живеят”, други казват, че е харно да бъде тъй, но не може, „открай време тъй се живее”.

Тримата другари заминават, като оставят там съзнание, че има и такива хора по света, като не ядат, не пият и добро мислят.

Друго балканско село. Царевиците ги прекопават. Те са буйни и хубави. Една баба, много стара, копае сама. Тя едва дига мотиката.

Другарите се спират. Досев казва: „Хайде да помогнем на бабата”, и веднага взема мотиката из ръцете й. После я накарват да намери още две мотики. Тя взима от съседните копачки. И тримата другари захващат да копаят. Прекопават царевицата и оставят бабата да си мисли и съди по своему за тях. Но те чуват нейната благословия.

Същата година през есента Досев е вече в Швейцария. Там се записва студент по медицина. Но ето че се среща с руси съидейници и намислят да оставят университета, за да работят. Те намират една ферма в околността на Лозана и се настаняват в нея през пролетта. Прекарват там едно лято и намислят да се прехвърлят в България.*

И ето Досев е вече тука и се захваща търсене място за поселване. Избира се Бяла Слатина. Там съчувственик отстъпва своята земя, на висок равен баир с прекрасен простор. Но когато се събират трима другари, за да наредят кое е нужно предварително за поселниците, полицията ги арестува в тъмни зори и ги изгонва.

Избира се второ място - селото Ал. Кайряк, Бургаско.

И те са вече там. И там, в това глухо, затънтено село, далече от града, в гористата Странджа, се захваща сериозен живот. Група другари новохристияни ще живеят вече установено и по възможност пълно.

Новохристиянското разбиране, което имаха те изисква да се живее трудово. Трудът е необходим, когато се живее по учението на любовта. Да се трудиш, това значи да се храниш сам, да облекчаваш труденето на другарите и да възстановяваш принципа на равенството.

Поселниците искаха да спазват това, те имаха градина за обработване. После си наредиха и най-първобитната печатна преса, даже същата оная, може би, която е внесена най-напред в България, и захванаха да издават списанието „Възраждане” и отделни книжки. За тях това беше необходимо. Те бяха проникнати от гледището, че с жив пример и пропаганда може да се закрепи убеждението у хората, че няма друг начин за подобрение на живота, както личния, тъй и обществения, освен да се живее сега с християнското гледище на живота.

А закрепено това убеждение като една истина, тогава всякога и всеки, който почувствува тежестта на сегашния живот, неговата неправда и безчовечност и поиска възстановяването на праведния, няма да се отдава на лъжемъдруваните теории за промяна на обществения строй чрез насилствени актове, а просто ще се нареди в личния и обществен живот като мирен труженик на братския живот и така ще се умножават хората на труда и любовта, а с тяхното умножаване ще се подобрява и живота.

Тази група новохристияни приличаше на старите християни, които с една твърда вяра се поставяха рязко против лошите навици в живота на хората. Те приличаха и на Харисоновата група, която възвестяваше в Америка преди толкова години същите християнски принципи на братство и любов между всички хора по света и водеше борба за тяхното отстояване. Също като Харисоновата група и те напечатаха веруюто си, същото Харисоново верую, за да се знае от всички.

Разбира се от само себе си, че при една такава възторженост групата работеше неуморно и смело. Всички работеха и живееха много просто. Поради това именно те бяха обикнати от селяните, които се отнасяха одобрително към най-смелите им мисли и стремежи.

Досев беше един от най-деятелните в групата. Той беше замислил това поселване още в Лозана, той беше и най-ревностният устройван на поселението и най-важният практически работник.

Но и тук, както и навсякъде, той не се задоволяваше с постигнатото. Този живот беше повече суров и аскетичен и не даваше външни ефекти; него можеше да понася само душа, която се самовглъбява. А Досев беше на настроенията. Това го накара да замине за Русия - там беше новохристиянският учител Толстой, и сума други големи личности на това движение. Там имаше големи колонии, там имаше много други неща, които го привличаха силно. В Русия той прекара година при Толстоя, Черткова и другаде. После се завърна пак и пак отиде там. При второто отиване той се оженва за дъщерята на земеделец от интелигентните последователи на Толстоя и си нарежда отделно стопанство.

В Русия Досев се доразви и стана завършен тип. Той успя да се приобщи наравно с видните руски другари и да работи книжовно. Сътрудничеше в списания, в издателство „Посредник”. Той ангажирваше за „Възраждане” всички руски другари и в него се появяваха статии на Толстоя по-рано от всякъде другаде. Макар да живееше в Русия, Досев беше в постоянно общение с нас. Това общение се прекъсна от войната и едва след нейното прекъсване от революцията можахме да получим кратко писмо, в което имаше наутолимо желание да се върне при нас при пръв случай. И ний все го очаквахме... Но дочакахме вест, че няма да го видим.

-----------------------------

*3а живота си в Лозана и в Алан Кайряк Досев разправя сам в описанието на общината „Възраждане”. Това ще бъде отделен текст на съчинението му.