31. Колонията на „Възражданци” в България. Първата несполука в Бяла Слатина.

[Ани]

31. КОЛОНИЯТА НА „ВЪЗРАЖДАНЦИ” В БЪЛГАРИЯ.

ПЪРВАТА НЕСПОЛУКА В БЯЛА СЛАТИНА

Досев, Христо. Съчинения. Т. 1, Разкази и статии. София:

книгоизд. Възраждане, [1923], с. 87-93. Христо Досев

Нашите работи се нареждаха по-малко. Ние вече имахме малко парче земя с къщичка, подарък от един наш съидейник. Земята се намираше в околността на малкия град Бяла Слатина в Дунавската равнина и се отличаваше с удобното си положение и плодородие.

Отначало в колонията пристигнахме аз и други двама. Трябваше да приготвим и наредим всичко, за да могат да дойдат и другите общинари. Въпросът за печатницата беше също добре нареден. Ние намерихме и купихме стара неудобна печатарска машина, едва ли не от времето на Путенберга. Работата с нея беше бавна, тежка и не много съвършена, но ние нямахме пари за по-хубава машина и за това трябваше да се задоволим с нея. Печатарски букви заръчахме, всичко за 400 лева. Оставаха у нас още 500 лева, които щяха да се похарчат за първите нужди при устройството на печатницата и за нашите разходи на първо време.

Но съдбата бе определила друго.

Случи ни се едно приключение, което ни коствуваше няколко стотин лева. Тъй, че когато ни се отдаде да се наредим, окончателно в джоба ни останаха само 20-30 лева.

Аз ще разкажа това приключение, понеже то е характерно за реда в „свободната страна”.

Местните власти узнали, че близо до Бяла Слатина ще се поселят интелигентни толстоисти с намерение не само за обработване земя, но и да печатали всевъзможни брошури и позиви, в които ще водят пропаганда против властта, църквата и военщината. - Трябва да се освободим от тези нежелани гости - казал на един наш приятел местният околийски началник.

Но как да се освободят? От всяко положение има изход. Също се намери изход и от това затруднително за началника положение. Според някои закони властите имали право да изпъдят от известно място всяко лице, което се вижда подозрително. И ето началника решил да ни подведе под тази категория и да ни изгони.

Тъмна есенна нощ. Ние спим трима в малката си къщичка. На двора е още тъмно. Звздите блещукат като ярки огньове на тъмносиньото южно небе. Аз ги гледам през прозореца. Наоколо пълна тишина. Мен някак си не ми се спи. Гледам си в тъмнината и съм зает със своите мисли, вслушвайки се в нощната тишина. Изведнъж чувам отдалеч тропот на копита. Мисля си, че някой минава край нас. Но не, тропота на тичащите в кариер коне се приближава към нас. Все тъй бързо тичайки, конете се спират пред самата ни врата. Чува се бързото дишане на животните.

- Кой ли е? - мисля си с безпокойство.

Чукане на вратата.

Събудиха се и другарите ми.

- Кой е там? - питаме ние.

- Не отговаряй, а по-скоро отваряй вратата, защото иначе ще я счупим.

Ставаме, запалваме лампата и отваряме вратата.

Пред вратата стоят трима стражари с пушки в ръце.

- Защо сте така въоръжени, нима тука живеят разбойници и убийци та се боите от тях? - пита някой от нас, смеейки се.

- Заповядано ни е да ви арестуваме и веднага да ви закараме в участъка.

- Нали виждате, че е още тъмно на двора. Почакайте малко да съмне, че тогава да тръгнем - отговаряме ние.

- Не, не може.

Но докато се обличахме, михме и тъкмихме, започна да съмва. Тръгнахме. През всичкото време стражарите държаха в ръце напълнените си пушки.

Стигнахме в участъка. Там ни посрещна старшия стражар и веднага ни повика на разпитване. Аз му казах:

- Нима не ви е срам да се занимавате с такива неща? Заселили се трима мирни хора далеч от вас и на никого не желаят зло. Искат да живеят и да работят. А вие ги нападате нощно време, безпокоите ги, влачите ги в участъка. Защо?

Стражарят започна да се извинява и да сваля вината върху началника. Ние се разприказвахме. Той ме разпитваше, какво ни е накарало да захвърлим учението и рахътлъка и да отидем нейде си в провинцията, в дивотията да работим и да се изтощаваме.

Ние си приказвахме дълго.

- Да - каза стражаря, когато аз вече си тръгвах - ако всички хора мислеха и живееха така, както вие мислите и живеете, тогава и ние не бихме били нужни.

И той разказа, как веднъж той с други стражари трябвало да стрелят в една тълпа избиратели и. убили осем души.

- А не ви ли беше жал за тях? Не беше ли ви съвестно?

- Не. Аз стрелях, изпълнявайки закона. Ако бях ги убил за свои лични интереси, не бих намерил спокойствие. А пък аз стрелях за запазване реда.

Да, ето го човешкия закон и оправданието на престъплението.

Трябваше дълго да чакаме дохождането на началника. Той се яви в канцеларията чак в 10 часа сутринта.

Повикаха ни при него. Аз влязох с шапка. Това, разбира се беше от моя страна излишна принципиалност. Навред, където влизах си снимах шапката без даже да мисля дали върша добра или лоша постъпка. Но понеже знаех, че тука се изисква да се свали шапка, аз не исках да направя това. Не ми се искаше да се подчиня.

Началника се ядоса.

- Защо стоиш с шапка? Свали си шапката! - закрещя той.

- Защо?

- Аз ти заповядвам?

- Не, ти ми кажи, защо искаш да си сваля шапката, и ако аз намеря твоето желание за разумно, ще я снема.

- Нима не виждаш портрета на негово височество?

И той показа портрета на Фердинанда.

- Не, аз не се кланям на изображения. Ако бих срещнал живия Фердинанд, бих го поздравил със снемане на шапката, както правя това с всеки жив човек, който ми е познат.

- Свали си шапката! - закрещя яростно началника и се хвърли към мене със стиснати юмруци.

Аз очаквах удар. Отзад се чуха бързи стъпки - значи, отзад ще бият. - Тръпки от безпокойство полазиха по цялото ми тяло. Но вместо удар, аз усетих, че старшия стражар, който се затече зад мен, сне само шапката ми и се отдалечи.

Началника се върна на мястото си.

- Слушайте, аз няма да се разправям с вас. Понеже вие сте анархисти и сте се поселили до пътя не за да работите, а да грабите, то предлагам ви да оставите в 24 часа Бяла Слатина и да вървите където искате.

Ние се посъветвахме и решихме да отпътуваме. Иначе би се развалила цялата ни работа.

Още от по-рано ни предлагаха даром земя в околностите на Бургас, близо до морето в планината, на самата турско-българска граница. Мястото беше неудобно и маларично. Но ние решихме да отидем в Бургас. Нищо друго не ни оставаше да правим. Телеграфирахме на другарите да не идват. Но оказа се след това, че двама вече отишли и печатната машина била вече изпратена. Цялата тая история с пренасянията ни и с пътешествията на нашата машина в двата края на България, ни отне всичките свободни пари. Като пристигнахме в Бургас, имахме в джоба си само 60 лева. С тези пари ние трябваше да купим всичко потребно за работата и за живеене. Задача мъчна, но лесна за ентусиастите. Ние бяхме готови да се ограничаваме във всичко.

В първите дни на октомври 1906 г. ние бяхме вече на местата си.