Горделивият петел.

[Ани]

ГОРДЕЛИВИЯТ ПЕТЕЛ

Имало едно време един много горделив петел. Гребенът му бил хубав, голям, червен, перата му били лъскави, а опашката му. . . за чудо и приказ — дълга, лъскава, с какви ли не пера по нея: жълти, зелени, сини, червени, бели, черни — всякакви цветове.

Петелът толкоз много Се харесвал, че започнал да се мисли за

най-хубав на земята. И вярно, че бил хубав, но бил глупав. А той това не знаел, затуй всяка сутрин, още слънцето неизгряло, той се качвал на най-високото дърво и от там викал с всичкия си глас:

— Ку-ку-ригу, ставайте, хора, ку-ку-ригу, ставайте да ме видите, аз съм най-хубавият петел на земята!

Като го слушала жена му, кокошката, изчервявала се от срам и

всеки ден все туй му казвала: — Че си хубав, хубав си, но туй не е най-важното и недей, моля ти се, го казва всеки ден, че хората ще разберат, че си глупав. .Умните хора не се гордеят и не се хвалят сами, а оставят другите де ги хвалят.

Петелът не искал и да слуша такива думи, а продължавал всяка сутрин да буди хората не да стават да работят, а да стават да го гледат, че бил най-красивият петел на земята.

Един ден, през пролетта, петелът и кокошката отишли на разходка в полето. Там намерили ягоди, но още не били узрели. Горделивият петел, като ги видял, нахвърлил се и почнал да кълве.

— Не гй яж, — му казвала кокошката — зелени са още, ще те заболи стомахът.

— Нищо ми няма, — казал петелът. — Хубави са те, ще ги изям всичките.

И наистина ги изял всичките. Вечерта всички петли и кокошки си легнали в курника, легнал си и горделивият петел, а до него кокошката. Посред нощ петелът се събудил и почнал да пъшка.

^:— Ох, ох, умирам, стомах ме боли, червата ми ще се скъсат. Ох, боли ме, боли ме!

Събудила се кокошката, погледнала го и не го познала: гребенът му бил посинял от болки, опашката му увиснала, свил се, сгърчил се, иди кажи, че е най-хубавият петел На земята. Разтичала се кокошката, дала му малко рициново масло, турнала му топла тухла на корема и тихо му казала на ухото, да не чуят другите петли и кокошки:

— Виждаш ли, петльо, виждаш ли, че хубостта не е най-важното нещо на земята. . .

— Виждам, виждам, — казал петелът, — ти добре ми казваше да не ям зелените ягоди, ама на. . .

До сутринта му минало и още слънце не изгряло, скочил той и се качил пак на най-високото дърво на двора и какво мислите закукуригал ? — пак същото;

— Ставайте, хора, ставайте, да видите, че съм най-хубавия петел на земята.

— Хубав си, хубав си, — казала кокошката, — хубав си, но си глупав и хората скоро ще разберат това, а тогава за какво ти е хубостта.

Перчил се хубавия петел из двора, перчил се из махалата и където минел все туй си повтарял: „От мене по-хубав няма.“

Един ден, през лятото, пак отишли петела и кокошката на разходка в полето.

По едно време черни облаци се спуснали над земята, засветкало се, загърмяло, ха. . . ха да завали.

— Хайде, петльо, да се прибираме, — викнала кокошката и хукнала да се прибира в къщи,

— Ами, как да не се прибера толкоз рано; като завали ще се скрия под някое дърво, — казал той и тръгнал по-далеч из полето.

Скоро наистина заваляло, ама какъв дъжд, като из ведро! Валяло, валяло, два-три-пет часа валяло. Всичко живо измокрило, реки по- потекли, а горделивия петел под дървото. . . да го не познаеш, мокър до кости. Перушината му мокра, от опашката му вода течела, целия треперел от студ. Едва, едва се прибрал в курника.- Като го видели другите петли и кокошки, почнали да му се смеят:

— Ха, ха, ха, я го вижте, я го вижте от него по-хубав няма ха, ха, ха.

А горката му кокошка, като знаяла, че той от глупостта си тъй е пострадал, не смея - да се обади да го защити, а засрамено се разтичала, аспирин му дала, краката му в топла вода сложила, а вечерта го покрила с крилото си да се не простуди.- Ех, нали било лятно време, стоплил се скоро, минало му, изсъхнала му перушината и на сутринта, още слънце не изгряло, скочил той и се качил пак на най-високото дърво на двора и какво мислите закукуригал ? Пак същото:

— Ку-ку-ригу, ставайте, бе хора, да видите, че съм най-хубавия петел на земята.

Другите петли и кокошки като чули песента му се изсмели г един глас:

— Хубав си, ха, ха, ха, но си глупав.

Скочил петела, сборичкал се с петлите, изкълвал кокошките, заплашил ги всичките — за него лошо да не се приказва. А горката кокошка, от срам от курника не излязла през целия ден.

Минало доста време, дошла есента и ей наближавала зимата. Един ден петела и кокошката пак отишли на разходка в полето. Вървели, вървели, стигнали до една река, а по нея едва, едва се замразило и се образувал тънък лед.

— Я, я, — разскачал се петелът. — Я, сега ще се попързалям, — и още не изрекъл това, скочил на тънкия лед и се запързалял. Хоп насам, хоп натам, перчил се петелът и не чувал даже горката кокошка, която го молела да излезе по-скоро, че ледът е слаб и ще се пробие.

— Ха, ха, слаб бил, ха, ха, я гледай как хубаво се пързаля. Хоп, хоп, хоп, но. . . преди Да каже още един път хоп, леда се пукнал и той казал цоп, в студената вода.

— Олеле мале, —развикал се петелът, — Олеле завлече ме реката, олеле студена е водата.

Развикала се кокошката, разтичала се, намерила един сух клон, хвърлила го в реката като мост, едва измъкнала петелът от реката. А той, мокър до кости, зъбите му от студ тракали, че и водата по перушината му почнала да замръзва. Уморен, вкоченясал от студ, едва се прибрал в къщи. Още било светло, кокошките не си били легнали. Петелът не искал да се прибере в курника, да го не видят другите и да не му се смеят, затова се скрил зад един кощ с плява и там стоял чак докато се стъмнило и всички заспали. Прибрал се тогава в курника, ала било вече късно.

Той толкова простинал, че колкото да се мъчела кокошката да го стопли, той все треперел. И хардал му сложила, и топла тухла, и с крилото си го покривала, но не можел и не можел да се стопли петелът.

Кихал, кашлял, пъшкал, охкал и разбрал, че е много болен. На сутринта петелът не можал да стане, не можал да изкукурига, а когато се събудили другите петли и кокошки, що да видят — лежи на земята горделивият петел, едва диша, едва гледа.

Прегледал го кокошият доктор, поклатил глава и тъжно казал: — Пневмония.

Разплакала се жена му — кокошката, разтичала се, замолила съседките кокошки, да й помогнат, да го спасят; компреси му слагали, лекарства му давали, най-после след една седмица оздравял горделивия, петел. След ден-два стъпил на краката си, започнал и да си похапва и след още ден-два оправил се, загладила се перушината, лъснала опашката му, зачервил се гребенът му, пак станал най-красивия петел на земята.

На другата сутрин, още слънце не изгряло, скочил петелът, качил се на най-високото дърво в двора и закукуригал какво мислите?

— Кукуригу, ставайте хора, ставайте, работете и ум събирайте.

— Браво, — браво, развикали се другите петли и кокошки — браво, поумня нашият хубав петел!

А жена му, кокошката, се радвала, радвала, най-радостна от всички била,- че мъжът, й сега бил и хубав и умен.

П. Касабова