Човѣшката душа

[Ани]

Човѣшката душа

Животътъ на земята е подложенъ на едно постоянно ограничение. Човѣкъ е всячески обвързанъ отъ оня порядъкъ, който сега сѫществува на земята. Цѣлото естество на човѣка чувствува това ограничение — и тѣлото му, и сърдцето му, и умътъ му, и волята му. Дори висшитѣ, безсмъртни начала у човѣка — неговата душа и неговиятъ духъ — дотолкова сѫ ограничени въ проявитѣ си на земята, че за повечето хора тѣ дори не съществуватъ като нѣщо реално. И действително, това за повечето хора е така — божественото у тѣхъ, душата, е въ спящо състояние и само отъ време на време се пробужда, като единъ дълбокъ вѫтрешенъ потикъ, който действува периодически. Би могло да се каже, че сърдцето на човѣка, въ земния животъ, не живѣе, а робува, че умътъ му сѫщо не живѣе, а слугува.

Свободниятъ животъ на сърдцето, ума, душата и духа — това именно е „загубениятъ рай“. Защото подъ рай или небе, въ окултенъ смисълъ на думата, се подразбира свѣта на човѣшкото сърдце, умъ, душа и духъ — свѣтъ, криещъ въ себе си всички възможности за свободно и всестранно развитие на човѣка.

Подъ „небе“, следователно, се разбира разумниятъ свѣтъ, въ който царува законътъ на Любовьта въ всичката му пълнота и сила. А Любовьта е първичното начало, отъ което всичко произтича. Тя е съществувала преди да започне своето съществувание каквото да било въ свѣта — тя е съществувала преди всичко!

Земята, въ окултенъ смисълъ на думата, е мѣсто, въ което Любовьта още не царува. Ето защо, тя е мѣсто на безредие, безначалие, егоизъмъ, дѣлежи и нескончаеми борби. Въ този смисълъ на думата, тя е мѣсто на „безбожие“. Защото, вънъ отъ Любовьта, Богъ остава непонятенъ за човѣка. Може да се говори за Него, може да се създаватъ религии и религиозни култове въ Негово име, може да се разисква за Неговата сѫщина, „атрибути“ и т. н. — всичко това, обаче, е безпредметно вънъ отъ Любовьта.

Човѣкъ не може да познае Бога вънъ отъ Любовьта. А онова начало у човѣка, което едничко може да познае Бога като Любовъ, въ нейната космична сѫщина, е душата. Не сърдцето, не и умътъ — тѣ могатъ да иматъ само ограничени, частични познания за Бога. И когато се говори, че Богъ живѣе въ човѣка, подразбира се неговата душа. Обиталището на Бога не е човѣшкото сърдце, нито човѣшкиятъ умъ, а човѣшката душа.

Истинската идея за Бога е идеята за Любовьта, която живѣе въ човѣшката душа. Тази идея не е „фамилиарно близка“, както у религиознитѣ хора, които сѫ хора предимно на сърдцето, не е и отвлѣчена, както у хората на ума. Това е една свещена, жива идея, която образува онова първично ядро, около което се движи живота на душата.

И за да се пробуди висшиятъ животъ на Любовьта у човѣка, трѣбва да се пробуди преди всичко неговата душа. Въ нея, именно, се таи центърътъ на тази първична божествена същина.

Велико нѣщо е човѣшката душа, за да живѣе Богъ въ нея. И наистина, тя е онова божествено начало, за което е казано:

„И направи Богъ човѣка по образъ и подобие свое“.

Душата на човѣка прониква неговото тѣло. Тя прониква сърдцето му, ума му, но е същевременно вънъ отъ тѣхъ. Тя прониква цѣлия космосъ, но е същевременно извънъ космоса.

Душата е повече отъ всичко, което можемъ да си представимъ. Тя не може да се опише съ думи.

За тази душа говори Новото учение. На тази душа като основа ще се изгради бѫдещата култура на Любовьта. Сега, каквото и да се говори за Бога, за Любовьта, за Истината, за Мъдростъта, за висшитѣ цели на битието, за смисъла на човѣшкия животъ, все остава непонятно. Душата е, която разбира езика на тази висша действителностъ, защото сама принадлежи къмъ нея.

Носителка на Божията Любовъ, душата ще я реализира въ цѣлокупния животъ на човѣчеството, тя ще създаде новата култура, която ще носи девиза:

„Всичко въ свѣта е за благото на всички“.

Това е една малка свѣтлинка отъ учението за душата, въ която Богъ живѣе.