299 Човек трябва да изчисти всичката нечистота и раздвоение на съзнанието му

[Ани]

299. ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ИЗЧИСТИ ВСИЧКАТА НЕЧИСТОТА

И РАЗДВОЕНИЕ НА СЪЗНАНИЕТО МУ

Но въпросът е как хората и вие да повярвате в това. Затова грешките като се повтарят и като довеждат все до едни и същи резултати, убеждават хората, и те почват да се стремят да вземат по-малко, да си дават десятъка, и по този начин да навлизат в един съвсем друг свят и живот.

Яденето, удоволствуването е примамката на съществата, които не работят, но които живеят с нашия живот.

Лекарите почват да му бият инжекции, да му правят операции... По този начин започва да изживява съответните дози неудоволствие и страдание, за да се уравновесят в него изживяните удоволствия - да настане равновесие!

Идете в някоя болница, за да видите мъченията на тези хитреци, на тези така наречени практични хора, сладострастниците и дървените философи!

Болният, защото и болестите са едно от най-големите противоречия, както и философът, който избродил цялата световна философия и не намерил кой да му разреши противоречията, потърсва Учителя. Разбира се, отначало не е готов да приеме Неговите условия, но страданията го шибат отзад и живота най-после го принуждава да приеме Учителя, и тогава вижда, че е било много добре при Учителя! Както Христос казва: „.....Югото ми е благо и бремето леко.” Или както онзи младеж, за когото стана вече дума, потърсил Христа да го научи как да живее вечно, за да си яде богатството, без да разбира, че възможностите на организма да се възстановява са ограничени, и че колкото повече яде и повече се удоволствува, толкова по-бързо организма му се износва, идва до своя край.

Ти още много пъти ще се връщаш към стария живот, ще се разочароваш от него и отново ще потърсваш Учителя и пак ще Го напущаш, с надеждата, че в старото ще намериш пролука и разрешение на противоречията си, докато окончателно се убедиш в отживялостта на старото разбиране. Човек може да се роди и да живее един цял живот, и все да повтаря една и съща стара грешка, и само едно—единствено нещо да види, да научи или да разбере, или само да се срещне с един човек или в живота да напредне само с една крачка. Развитието на хората в това отношение става много бавно, разбира се по нашето мерене на времето.

- Какво трябва да направя, че да разбера, че посвещението е нещо реално?

- Първото е да бъдеш абсолютно здрав, защото болестта боядисва със своя отрицателен тон целия душевен живот, тя боядисва всичките състояния, боядисва и гледането на природата, на самия себе си и на живота.

Всяка болест показва, че болния е взел повече от живота или от хората отколкото е дал, или че е нарушил друг някой закон от природните закони.

Учителя му дава методи да се излекува, дава му методи да разреши всичките си противоречия по най-различен начин. Тогава той вече почва да разбира Учителя. Предстои му да изчисти както къщата си, така тялото, съзнанието, подсъзнанието... и всичката нечистота и раздвоение на съзнанието и от всяко второ мнение.

Христов често се спираше, обръщаше се назад, за да види кучето като му подхвърляше хапчици хляб.

Андрей имаше много изморен вид, правеше свръхусилия, за да върви, въпреки това по лицето му не се забелязваха признаци на протест и недоволство.

Той като, че не беше в себе си, цял обладан от това, което говореше Христов, от своите мечти и планове за бъдещата си работа! Той приемаше с пълни гърди жадно чистия въздух, задържаше го в гърдите си както беше го научил Христов, и после бавно го изпущаше. Вече нито веднъж не се закашля!

Христов прецени, че вървяха бързо. Без Андрей дори да подозира, го остави да излезе напред той да води, за да определя той бързината на движението им. Христов виждаше, че трябва да поддържа това вътрешно напрежение на духа в Андрей, за да го изведе до Бивака. Ако това напрежение отпаднеше в него, той изведнъж щеше да рухне, затова започна:

- Някога имах грамадно куче, на което някой беше дал кокал с отрова, и когато се опитах да извадя от устата му отровния кокал, то ме захапа.

Андрей веднага си помисли: „Такова куче съм и аз! От вчера насам колко пъти с думи, да не говорим за помислите които нямат брой, се опитах да захапя Христов, който се опитваше да извади от устата ми отровния кокал!” Но тази мисъл само мигновено прекоси съзнанието му и отмина, изгуби се без следа. Андрей се обърна и запита Христов:

- Нали сте били офицер, имали сте пистолет, защо не го застреляхте?

Христов не отговори, но му грабна погледа и насочи към пътеката, по която вървеше.

Андрей забеляза, че Христов не вървеше по направената от него пътека, сам си правеше от дясната страна своя пътека. И тъкмо да го запита защо не върви по готовата направена в снега от него пътека, Христов почна да му разказва.