6. Животът на старозаветните

[Ани]

6. Животът на старозаветните

Ние разделяме хората на четири категории: старозаветни, новозаветни, праведни – хора на новите времена, и ученици. Какви са били възгледите на хората за живота в миналото, ще намерите това в Стария Завет. Какви са възгледите на новозаветните, ще намерите това в Новия Завет.

Вие трябва да имате ясна представа за старозаветния човек, за новозаветния, за праведния, сиреч човека на новата епоха, на новите времена, за ученика. Това са пътища, фази, през които човек е минал и затова ученикът трябва да ги познава.

Като говорим за богатства, за материални блага в света, подразбираме стремежите на известен род хора. Това са старозаветните хора. Прави са техните стремежи, затова и Бог им дава. Докато са старозаветници, те са в правото си да имат ниви, волове, разни видове добитък, рала, мотики – да орат, да копаят земята, да се раждат и да се прераждат, да се убиват – всичко могат да правят. Това е една обстановка на физическия свят.

Озлобяват се старозаветните, съблазняват се новозаветните, наскърбяват се праведните, а ученикът винаги се радва на противоречията, които среща в живота. Тия противоречия са резултат на всичките четири вида живот, които текат в човешкия организъм. Старозаветният живот тече в жилите на човека, в дебелите му черва. Никой не може да се избави от него. Той носи ред противоречия в себе си, които не могат да се избегнат. Новозаветният живот тече в дробовете, в симпатичната нервна система, в слънчевия възел. Животът на праведния обхваща долните пластове на мозъка, а животът, който обуславя Пътя на ученика, тече във висшите слоеве на мозъка. Той е заел най-хубавото място. Затова този живот представя идеалното в човека.

Из „Пътят на Ученика“ – от Учителя

Надали има нещо по-скучно от това да четеш дългите предълги родословия, които се срещат на всяка стъпка в Стария Завет. Но докато си мислиш, ме след като си затворил неговите страници, ти си се отървал от дългите върволици имена, ето че в първата книга на Новия Завет – Евангелието на Матея – налиташ пак на едно дълго родословие – това на Исуса Христа. И започва отново монотонното: Авраам роди Исаака, Исаак роди Якова, Яков роди Юда и братята му и т.н. и т.н. – цели четиридесет и два рода.

Ония, които познават добре Библията, които са я чели толкова много, та я знаят дори наизуст, ще ми възразят, че четенето на Исусовото родословие е скучно само за хора, които не са запознати със Стария Завет. Ако го познаваха, имената на Авраама, Исаака, Якова, Давида, Соломона и т. н. щяха тутакси да извикат във въображението им техните образи – те щяха да изпъкнат като живи хора, всеки със своя характер, със своята история, разказана така просто, но и така живо в Библията. Не отричам, че това възражение е право.

Езотеристите, от своя страна, ще ми припомнят, че това скучно за несведущите родословие, което е дадено в първата глава от Евангелието на Матея, представя всъщност съкращение на цели страници от Стария Завет. То е същинска формула или по-скоро окултна скица, по която посветените в езотеричното познание, могат да проследят оная линия по плът, по която е дошъл Исус. За тях Авраам, Исак, Яков и пр. не са само човешки същества, а и символи на космогонични принципи и сили, които движат еволюцията на човешкия род и създават цели епохи. Против този възглед на адептите на езотеричното познание не мога нищо да възразя, още повече, че съм убеден в неговата правота.

Най-сетне и кабалистите ще потвърдят, че поне за тях няма нищо скучно в родословията. Напротив, за тях всяко име е формула, която крие дълбоки кабалистични тайни. Числата, които се явяват при развиване на родословните дървета, също са за тях ключове на тайни. Те ще ни обърнат внимание, за пример, че онзи, който е писал родословието на Исуса, ненапразно е разделил четиридесетях и два рода на три цикъла от по четиринадесет рода.

Тия внушения на кабалистите са впрочем напълно понятни. Ние не можем да не се съгласим с тях, още повече като си спомним, че скучни неща именно защото са неразбираеми, се срещат на всяка крачка и в съвременната наука, особено в математиката, която борави изключително с формули. Отворете, да речем, Айнщайновото съчинение „Математични основи на теорията на относителността“. Още в първите страници ще се сблъскате с буквени символи, с разни „вектори“, „тензори“, „трансформации“ и пр. и пр. Ако не сте математик, какво ще разберете от тия термини, и най-вече от буквените символи, с които те са изразени? Разбира се, нищо. И ще захвърлите книгата на Айнщайна като нещо непонятно и до немай – къде скучно.

След всичко това, някои, може би, ще ме попитат, защо аз собствено се спирам на библейските родословия, и по-специално, на родословието на Исуса, което е дадено в Евангелието на Матея. Дали нямам намерение да оживя цялата тази мъртва линия от имена, като възсъздам образите на техните носители? Не. Или, може би, искам да я разгледам като окултна скица, от чисто езотерично гледище. И това не. Или, най-после, да разтълкувам кабалистически това сложно родословно дърво? Нито това.

Целта ми е друга – да изтъкна основните, съществени черти на старозаветния живот. И понеже този живот е намерил най-типичен израз и най-пълно въплъщение у библейските патриарси и техните потомци, затова се спирам на споменатата вече родословна линия. Разбира се, аз нямам намерение да я разглеждам във всичките и точки. Ще се спра само на най-характерните старозаветни типове: Аврам, Исаак, Яков, на някои от синовете на последния, а най-вече на Йосифа и на Юда. На Юда затова, защото в родословието на Исуса той, именно, продължава линията на Якова, а не Йосиф, избраният син, „превъзходният между братята“, както го нарича сам Яков. Ще засегна, може би, след това още някои важни представители на родословната линия, най-вече Давида и Соломона.

При разглеждане на споменатите библейски типове, аз ще се постарая да възстановя техните образи така, както биха сторили това добрите познавачи на Библията. Ще зачекна, при това, някои езотерични и кабалистични страни, които изпъкват в простите, но съдържателни сказания за техния живот. Надявам се, че по този начин ще отдам съответната дан както на библиоведците, така и на езотеристите и кабалистите, които еднакво тачат Библията като съкровищница на мъдрост и житейски опит.

Главната цел, обаче, както и по-преди изтъкнах, е да дам една характеристика на старозаветния живот. Ако този живот беше безвъзвратно изчезнал, ако той принадлежеше на едно далечно минало, надали би си струвало труда да се занимава човек с него, освен от историчен и археологичен интерес. Ала този живот, както е изтъкнато това и в мотото на настоящето изследване, и днес съществува като едно мощно течение в съзнанието на човека. В психиката на съвременния човек прозвучават всеки ден сума старозаветни мотиви. Той много пъти потъва и пак изплава от това струящо в душевния му живот течение. Но не само това: голяма част от съвременните хора, макар и да живеят в една епоха, в която действуват мощните струи и на „новозаветния живот“, и на „живота на праведните“, и на „живота на ученика“, остават в дълбочината на душата си, в основната тенденция на своя живот, същински старозаветници.

Нека пристъпим сега към очертаване архаичния образ на най-големия от патриарсите – Авраам.

Авраам

За да бъдем верни на стила на Стария Завет, ще дадем една скица на неговото родословие.

Ето някои пояснения на горната скица. Сит, това е третия син на Адама и Ева, роден след Авела, който бива убит от Каина, без да остави поколение. Сит е един вид заместник на Авела („друго семе вместо Авела“, както се казва в книгата Битие). Ной е всеизвестният герой на сказанието за потопа. Останал едничък жив след това страшно бедствие, той ражда трима сина: Сим, Хам и Яфет. По линията на Сима се ражда, след девет поколения, Тара, баща на Авраама. Така че, ако свържем главните точки, които очертават родословната линия на Авраама, ще получим: Сит-Ной-Сим-Тара-Авраам.

От скицата се вижда, че Тара има още двама сина. За техния живот и съдба в Библията са дадени много скъдни вести. Малкото, обаче, което е дадено, е важно, и затова ще го изтъкна. Най-младият син на Тара, Аран, умира преди баща си в родната си земя. Той остава след смъртта си един син – Лот и две дъщери – Мелха и Есха. Мелха се оженва за Нахор, син на Тара и брат на Авраама. От този брак на Нахора с Мелха се раждат осем сина. Последният, Ватуил, е баща на Ревека, която ще стане жена на Исака, единственият син на Авраама от Сара. Лот, от своя страна, бива взет от Авраама. Така че енергията на рода (Мелха и Лот, чеда на Арана) не се разпилява в странични посоки, а се асимилира от другите двама синове на Тара – Нахор и Авраам.

В книгата Битие се повествува, че Тара взима сина си Аврама, жена му Сара, и Лота и излиза из Ур Халдейски, за да се посели в Ханаанската земя. В Харан, дето се заселват на първо време,

Тара умира. От този момент собствено започва самостойната история на Аврама. Тя започва с един обет на Бога. „И рече Господ Авраму: Излез из земята си и из рода си, и из дома бащин си, и иди в земята, която ще ти покажа. И ще те направя народ голям; ще те благословя и ще възвелича името ти; и ще бъдеш в благословение. И ще благословя онези, които те благославят, и онези, които те кълнат, ще прокълна. И ще се благословят в тебе всичките племена на земята“.

След този обет на Бога, Аврам напуща Харам заедно с Лота и, като скотовъдец, започва истински скитнически, чергарски живот, защото е принуден да търси за стадата си все по-хубави, по-обширни пасища. Така Аврам стига дори до Египет. Тук го виждаме вече твърде забогатял: „и той имаше овци, и говеда, и осли, и раби, и рабини, и камили“. Когато напуща Египет, където Аврам е принуден да отиде като пришлец поради глада, който настъпва в Ханаанската земя, „той е много богат с добитък, със сребро и злато“. Нарочно подчертавам причината, която е накарала Аврам да слезе в Египет, защото този мотив се повтаря и в по-нататъшната история на неговото потомство: Яков със синовете си слиза в Египет, също поради глада, настъпил в земите, дето пасли стадата си.

Макар че причината за слизането им в Египет външно е една и съща, в условията на пребиваването им в най-цивилизованата страна през онова време, има голяма разлика. Аврам слиза като пришлец в Египет, непознат и неизвестен. Той слиза със страх. Защото старозаветните нрави, които са съществували тогава, животът му не бил твърде сигурен. Ето един малък епизод от пребиваването на Авраама в Египет, който е характерен не само в едно отношение. Ще го приведа така, както е предаден в Битие: „И когато наближи да влезе в Египет, рече на жена си Сара: Ето, зная, че си жена хубава наглед. И може би, като те видят египтяните да рекат: жена му е тази; и мене ще убият, а тебе ще оставят жива. Кажи, моля, че ми си сестра, за да ми бъде добре поради тебе и да се опази животът ми заради тебе“. Египетските първенци наистина харесали Сара и я отвели в дома на фараона. Последният, поради нея „сторил добро на Аврама“: Аврам твърде забогатял. По-нататък се казва, че Господ поразил с язви дома на фараона, който узнал истината, върнал Сара на Аврама и го отпратил от Египет: „него, жена му, и всичко що имаше“. Така Аврам, след като заложи жена си в Египет, отново си я възвръща. Той забогатя, но трябваше да заложи жена си: човек трябва да заложи в материалния свят, светът на фараона, сърцето си, за да придобие материални богатства. Умът и сърцето в този свят живеят разделени. И все някой трябва да робува в „Египет“ – или сърцето, или умът – за да се избегне смъртта. Аврам започна зле в Египет, но свърши добре, благодарение закрилата на провидението.

Яков слиза с домочадието си в Египет при съвсем друга обстановка. Там е Йосиф, продаденият от своите братя любим син на Якова, който след многобройни изпити, достига накрай най-високото обществено положение в земята на фараоните. С пребиваването си в Египет Йосиф е приготвил благоприятни условия за тяхното заселване в тази високо цивилизована и плодородна страна, но заедно с това и бъдещето тежко робство на еврейското племе. Последното започва добре в Египет, но свършва зле.

Отбелязахме по-горе, че Лот, братовия син на Аврама, живее заедно с него и го следва във всичките му пътища. Той също придобива много имоти: има овци, говеда и шатри. Естествено е, че земята с нейните пасища, с нейните извори и кладенци, става скоро тясна за двамата. Между пастирите им започват да възникват разпри. Те по необходимост трябва да се разделят, и да тръгнат в различни посоки. Тук, при раздялата на Аврама с Лота, изпъкват едни от най-красивите черти в характера на вехтозаветния патриарх. Той дава на вечния икономичен въпрос за разпределба на земите с техните източници на блага, който въпрос виждаме да възниква тук в неговата елементарна вехтозаветна постановка, едно колкото безпристрастно, толкова и справедливо разрешение. Ще посоча това просто, но правдиво разрешение така, както е предадено в Битие, в няколко само стиха: „И Аврам рече Лоту: Да няма препиране между тебе и мене, между моите пастири и твоите пастири, защото ние сме братя. Не е ли всичката земя пред тебе? Моля ти се, отлъчи се от мене: ако идеш ти наляво, аз ще отида надясно; ако ли ти надясно, аз наляво. Аврам предоставя свободен избор на Лота. Макар че последният дължи всичко на него, Аврам не го насилва, не му се налага. Той е готов да последва решението, което Лот вземе. Мнозина „старозаветници“ днес, които имат материални спорове, биха завидели на справедливостта, миролюбието, безкористието и великодушието на вехтозаветния патриарх.

В един друг епизод от живота на Аврама, се разкриват нови черти от характера му, като се подчертават същевременно и тия, които бидоха изтъкнати по-горе. Това, впрочем, не може да бъде иначе, защото навсякъде, при всички свои действия, Аврам се проявява като цялостен, закръглен в себе си характер – най-пълния, най-хармоничния, който ни е завещал Стария Завет.

Ето епизода. Девет царе – тогавашните царе са владеели по един град с околностите му – се опълчват на бой четирима срещу пет. Между претърпелите поражение са и царете Содомски и Гоморски. Лот, който пребивава в техните предели, бива пленен, а имотът му заграбен. Той бива подкарай като роб към пределите на царете-победители. Когато вестител съобщава Авраму нерадостната вест, той веднага решава да поведе своите обучени раби, родени в дома му, на брой триста и осемнадесет, и да се впусне подир неприятеля, за да освободи Лота от плен. Благодарение на своето бързо действие, на умната си бойна тактика, при която Аврам изпъква като способен и смел военачалник, той догонва врага, разбива го и освобождава Лота, с всичките му люде и с всичкия му имот. Той възвръща същевременно от плен и пълчищата на Содомския цар. Тук, именно, при срещата му с този цар, изпъкват с особена сила великодушието, благородството и безкористието на Аврама, покрай неговата смелост и готовност да защити изпадналите в неволя – черти, които видяхме да се проявяват при освобождаването на Лота от плен. Ето оня пасаж из 14 гл. на Битие, в който са отразени споменатите по-горе черти: „И рече Содомският цар Авраму: Дай ми человеците, а имота вземи за себе си. А Авраам рече на Содомския цар: Аз вдигнах ръката си пред Господа Бога Вишнаго, Владетеля на небето и земята и заклех се, че няма да взема от всичко що е твое, от жица до ремък на обуща, за да не речеш: аз обогатих Аврама. Освен онова, което изядоха момците и дела на мъжете, които дойдоха с мене, Анер, Есхол и Мамврий: те нека вземат дела си“. Този пасаж е толкова ясен, че не се нуждае от коментари.

Ако при сключване на мир съвременните държави – победителки биха постъпвали така, както Аврам постъпи със Содомския цар, надали щяхме да имаме такива несправедливи мирни договори, каквито бяха наложени след миналата световна война.

В епизода с Лота, Аврам посочва едно положително разрешение на вечния спор за земя и за свързаните с нея източници на блага. В този със Содомския цар, той дава образец на онова поведение, което трябва да държи достойният победител в една война. Същевременно тук се изтъква един от важните случаи, при които тя неминуемо се налага. Защото в старозаветния живот, войната е една неизбежност. Но дали споровете и войните ще се разрешават по примера, даден от Аврама или по начина, по който са постъпвали повечето стари народи, включително и неговите потомци, това е въпрос на съзнание, на вътрешно разбиране. Ние всички достатъчно ясно помним ужасните жестокости и изстъпления на недавна миналите Балканска и Европейска войни, ясно виждаме и ужасите на последната война, за да има нужда да четем описанията на Библията за страшните изстъпления, съпътствуващи войните, които са водили евреите, както и с околните племена и народи, така и помежду си. Няма защо да четем и за опустошителните нашествия на Ниневия и Вавилон, за да се отвърнем с ужас от демоничните картини на едновремешните войни. Защото и днес, въпреки съществуването на някакво международно право, което воюващите погазват на всяка крачка в името на произволно издигнатото от тях начало raison de la guerre, ние имаме достатъчно поводи да се отвращаваме от жестокостта на хората през време на война.

След победата, която Аврам нанася над Ходолгомора и неговите съюзници, при възвръщането си той бива посрещнат в дола Сави („който е дол царски“), освен от Содомския цар, още и от Мелхиседека, цар Салимски, който е останал неутрален във войната между двете коалиции. Ето съответното място от Битие: „И Мелхиседек, цар Салимски, изнесе хляб и вино. А той беше свещеник на Бога Вишнаго. И благослови го и рече: Благословен Аврам от Бога Вишнаго, Владетеля на небето и земята; благословен Бог Вишний, който предаде враговете ти в ръката ти. И Аврам му даде десятък от всичко“.

Кой е този Мелхиседек, пред когото и патриархът Аврам благоговейно се прекланя, за да получи благословение, чрез символите на общение между членовете на Бялото Братство – виното и хляба – и комуто той дава десятък от всичко?

Отворете седма глава от Павловото послание към Евреи, за да получите поне едно общо очертание на величествения образ на Мелхиседека, може би най-загадъчния и величав библейски образ. Ето няколко стихове от тази глава. „Защото този Мелхиседек, цар Салимски, свещеник на Бога Вишнаго – той, който се тълкува първо цар на Правда, а после и цар Салимски, сиреч цар на Мир – без баща, без майка, без родословие, който няма нито начало на дни, нито край на живот, но уподобен на Сина Божия, пребъдва винаги свещеник. А вижте колко велик бе той, та и патриарх Аврам му даде десятък от обирите. Той взе десятък от Аврама и благослови тогова, който имаше обещанията. А без всяко противоречие по-малкото се благославя от по-голямото. И тук вземат десятък човеци смъртни, а там взема той, за когото се свидетелствува, че живее. И така да река, самият Левий, който взема десятък, даде и той десятък чрез Аврама; защото беше още в чреслата на баща си, когато го срещна Мелхиседек. И тъй, ако съвършенството можеше да дойде чрез Левитското свещенство (защото народът под него прие закона), каква нужда имаше да се издигне друг свещеник по чина Мелхиседеков, а не – по чина Ааронов?“.

Този нов свещеник по чина Мелхиседеков, за когото Павел говори, е Исус. Тезата на Павла е ясна: не може да дойде новото в света, нито да се подтикне напред развитието на човечеството, ако останем в границите на закона и създадената от него обредна религия с нейния обикновен свещенически институт – най-обикновени смъртни люде, служители на един мъртъв култ. Великият тласък към един нов цикъл на развой, към едно истинско повдигане и разширяване съзнанието на човека, може да дойде само от великите Учители на човечеството, какъвто е бил Христос – „цар и свещеник по чина Мелхиседеков“. А Мелхиседек – това е един от безсмъртните Предци на човечеството, „без начало на дни, нито край на живот“, „без родословие“. Това ще рече, че той не е свързан с никой от еволюционните цикли на адамичното човечество. Него го няма в никоя от дългите родословни линии, като се почне от Адама и се свърши с неговите по-далечни потомци.

Във връзка с изнесеното по-горе, може би, не ще е безинтересно да надзърнем в окултната история на онази епоха, така както е изнесена от Сент Ив д'Алвейдър в неговата обемиста книга Mission des Juifs (Мисия на евреите). Сент Ив се спира преди всичко надълго и нашироко върху историята на така наречения цикъл на Рама, цикъл на Овена или Агнеца (Ram на стар келтски език значи Овен). Рама – това е велик религиозен и социален реформатор, бележит военачалник и водач на народи (Овен!) от келтски произход. Той се ражда в едно време, когато в неговата родина цари пълно религиозно, нравствено и социално безначалие. Жреческият институт на друидесите (жени– жрици: жертвоприносителки, ясновидки и пророчици, обладателки на магията и лечителки) се намира в упадък. Тия жрици, от верни тълкувателки на Божия Закон, се превръщате извратителки на Истината. Те насаждат у народа хиляди заблуди и суеверия, за да удържат на всяка цена свещеническата власт. Но най-страшното от суеверията, поддържано от изпадналите в черна магия друидеси, е било принасянето на човешки жертви. Изхождащо като повеля от храмовете, „по волята на боговете и прадедите“, то е опустошавало цвета на келтската младеж – юноши и млади мъже, предимно храбри воини. Рама, млад друид, посветен не само в науките и изкуствата на друидите, но и в тайните на жреците от Черната раса, предприема един смел опит – той си поставя за цел да укроти разюзданите страсти, да притъпи борбата за власт между двата пола от жреческото съсловие, да възвърне предишното равенство на мъжа и жената пред храмовите олтари, в семейното огнище и в социалния строй. Опитът му по ред причини не успява. Рама бива изправен пред алтернативата: или да подигне гражданска война или да се обрече на доброволно заточение. Той избира последното. Последван от грамадно множество келти, негови привърженици, предимно измежду работническата класа, към които се присъединява цветът на другите класи, Рама напуска своята родина и започва победоносното си шествие към сърцето на Азия, с крайна цел Индия. Ние няма да се спираме на перипетиите на неговия грандиозен поход, на войните, които е водил по своя път, докато достигне да покори Индия, която се е намирала тогава под владичеството на мощната още черна раса. „Рамайана“, грандиозната поема на Валмики, е увековечила величествената епопея, която представя завладяването на Индия. След разпростиране владичеството на завоевателите дори до Египет, Рама се заема с организиране на обширните владения в духа на теократичния строй, или да употребим термина, с който Сент Ив си служи, в духа на Синархичния строй. Няколко думи за този строй. Той почива върху съответствието, което съществува между устройството на човешкия организъм и социалния организъм, който е очевидно от по-висок ред. Тук става реч за съответствие, а не за пълно подобие. Следователно, законите, които регулират социалния организъм, схващан като биопсихична цялост, са само аналогични на законите, които направляват човешкия организъм, без да бъдат напълно тъждествени. Без да се спираме на подробности, за които тук не е място, ще кажем, че синархичният строй почива върху тройния дележ на организма на три главни части (изразен в най-схематична форма): глава, гърди и стомах. Това са всъщност три области, включващи разни органи и системи, между които съществуват сложни функционални връзки.

В синархичния строй има една глава, един управителен и ръководен принцип, създаващ единство и хармония във функциите на социалния организъм. Това е така нареченият от Сент Ив Съвет на Бога (Божествен съвет), съставен от корпорацията на посветените в малките и големи мистерии, чиито външни, социални функции се изразяват в званията на свещеника и учения. Всъщност, това е една сложна йерархия от учени, посветени люде, каквито срещаме и в египетските храмове, средища на мистериите. Те са познавали „волята на Бога“, познавали са оня план, по който човечеството се развива при разните условия по място и време. Те са били свързани с по-горните йерархии на Великото Всемирно Братство. Ето защо, Божественият Съвет, Главата на социалния организъм е можел всеки миг да направлява неговия живот съгласно законите на мировия ред.

Вторият съвет, така нареченият Съвет на Боговете, състоящ се от посветените предимно в малките мистерии, е бил свързан с функциите на „гърдите“ в социалния организъм – с целия изпълнителен съдебно-административен апарат, във всичките му разклонения. От този Съвет на Боговете са изхождали и царете, чиято власт тогава не е била наследствена. Царете, следователно са били посветени, избрани за такива, след като са издържали успешно всички изпити на посвещението. Висш арбитър на всичките им действия е бил Божественият Съвет, представител на върховния Авторитет, а не на онази принудителна власт, която е отличавала всички монархични, олигархични или републикански режими на древността, която отличава и съвременните държави. Най-голямото нещастие на днешните държави е, че те нямат живи глави, върховни арбитри, звена, които да свързват живота на народите с мировия живот, държавния строй – с великия строй на Мировата държава, управляващите – с ония йерархии от разумни същества, които се занимават с управата на целия космос. Затова животът на съвременните държави, възглавявани от непосветени хора, без връзка с космичния свят, издигащи понякога личната си воля над всеки авторитет, често идва в разрез с мировия живот и неговите закони. Ролята на върховен авторитет, арбитър или поне регулатор на социалния живот не може да бъде играна от религията, която в наши дни е дошла до пълен упадък, който се изразява в разпадането на единната Църква на отделните национални църкви – едно чисто езическо състояние, когато отделните племена са имали свои племенни богове.

Идването на великите Учители на човечеството, без да споменаваме работата на пророците, религиозните и социални реформатори, които само подготвят пътя на Учителите, е именно едно велико духовно предприятие на Невидимия Свят, целящо да свърже отново хората с Бога, с космичното Съзнание, с великия миров ред на така нареченото от Христа „Царство Божие“. Затова те създават нови епохи, нови култури.

Да се спрем най-сетне в няколко реда и на така наречения Трети Съвет, представящ икономическия, стопанския живот, свързан със стомаха. Тук основна клетка се явява семейството, устроено съобразно с ония природни закони, които лежат в основата му. Общините, с тяхното доста сложно устройство, характеризират напълно функциите на Третия Съвет. Всички съвети са били тясно свързани помежду си чрез ония естествени функционални зависимости, които съществуват във всеки жив организъм. Така за пример, при избора на цар са участвали и трите съвета. Индивидът, който подлежал да бъде избран за цар, преди да надене короната, е трябвало, както споменахме и преди, да мине през изпитите на „Съвета на Боговете“, както и през тия на „Божествения Съвет“. Ставайки цар, той е бил, тъй да речем, свръхличен представител на Трите Съвета, изпълнител на един кодекс на народно и международно право, почиващо на Правдата, срещу който кодекс той не е могъл да действа по личен произвол.

Синархичният строй на Рама, след като просъществувал няколко хилядолетия, накрай се разпада поради така наречения разкол на Иршу (3200 г. пр. Хр.). Иршу въздига отново женското начало, чиято емблема се явява венериният знак на Телеца. А с това започва пак старата история на нескончаеми борби, политическа и религиозна анархия, каквито видяхме да царуват и при разюзданата власт на друидесите в древна Келтия. Великият религиозен синтез, който характеризира цикъла на Рама, се разпада на отделни култове, предимно фалически; мощният съюз от държави, подчинени на Синархичния строй – на отделни държави, в които се възцарява принудителната власт, чиито носители се явяват най-вече монарсите. Така се явяват една по друга на историческата сцена мощните древни държави Асирия, Вавилон, Персия, Рим, които се развиват под знака на Телеца и вървят по пътя на „Немрода“: пътя на тигъра. Ето тия пасажи от Мойсеевата книга Битие (гл. 10; 8, 9 ст.), преведен от Сент Ив с по-голямо приближение до езотеричния смисъл, скрит в тия стихове, който определя характера на оня политически режим, който Мойсей изразява идеографично с иерограмата „Немрод“.

„Арбитралната власт (власт, в която царува авторитетът като върховен арбитър, Б. пр.) бива заместена от произволната власт (по френски: arbitrage, която дума Сент Ив противопоставя на „arbitral“, Б. пр.), чието име е път на тигъра, Немрод – цезаризмът.“

„Този вид политически строй господствува над държавите чрез военното насилие, както северният полюс господствува над планетата.“

„В този строй, управляващият полюс, личната, произволна власт, водеща към безначалие, се опълчи срещу Царството Божие срещу оня социален строй, който, в устройството си, е едно отражение на IEVE в човешкото царство.“

„Оттам сравнението; Немрод, произволната, лична власт, е пълна противоположност, антипод на Мировия ред; тя пречи ликът на Йеве да се отрази в социалния строй на човечеството“.

През тези, именно, времена, които се намират под знака на Немрода, когато разколът на Иршу е обхванал всички страни, в Халдея, пъшкаща под властта на „Телеца“, възниква движението на Абрамидите или Неорамидите. Из средите на Халдейското жречество, вярно на традициите на Рамовия цикъл, ала подтиснато от произволната политическа власт, изхожда едно движение на синтетично посвещение, което има за цел да приведе отново народите към древната социална синтеза. Видяхме как е хроникирано това в Битие: Тара със сина си Аврама, със Сара жена му, и с Лота напуща Ур Халдейски, за да търси нова земя, в която да осъществи целите на ордена. Именно, Аврам е (името му съдържа изцяло йерограмата „Рам“), комуто е възложена тази мисия. Струва ми се, не е излишно да спомена, че от езотерично гледище, човекът Аврам се явява въплъщение на един космичен принцип – специфичен принцип на социалната организация, чието начало започва от създаването на един род, и след като мине по сложните пътища на диференциация и подбор, завършва с една напълно организирана социална общност. Аврам, от друга страна, е символичното име на един орден, на едно окултно движение. Той е глава на една колегия от посветени. И тази глава на ордена на Неорамидите, бъдещ патриарх и родоначалник на един „избран народ“, се прекланя благоговейно пред Мелхиседека, представител на великия религиозен и държавен синтез на Рамовия цикъл, за да получи неговото благословение („посвещение“). Ето връзката, що свързва движението на Абрамидите, и специално Аврама, с цикъла на Рама и със социалното учение на древната Синархия. Това е един символ на приемственост при предаване Учението на Великото Всемирно Братство, което Аврам е призван да възстанови в една нова форма на земята, чрез своето потомство – чрез един народ, който се ражда из неговите чресла.

Чрез тия бегли вести, които окултната история, така както е предадена в Мисията на Евреите, ни дава, става ясно това, което личи с прозрачна яснота и в самия символичен текст на Библията: че всички нови религии, всички нови култури, с тяхната многосложност, възникват чрез мощния дух на някой велик посветен, на някой представител на Великото Всемирно Братство, което е движело, движи и ще движи еволюцията на земното човечество.

Аврам, патриархът на „избрания народ“, бащата на „верующите“, е именно такъв посветен и такъв представител на Великото Всемирно Братство.

Затова, макар и животът му да се излива във формите на вехтозаветния живот, макар да създава едно поколение, в което този живот се диференцира във възходящо и низходящо направление, той стои над него.

Следва^[89]

__________________________________________________________

[89] Тази статия, поместена в сп. „Житно зърно“, Бр. 4,5 и 6, 1940 г. намира място в Астрология поради две основни причини: едната е чисто астрологична – споменава се за т.нар. цикъл на Рама (Овена), в който се заражда Синархичния строй; другата е по-скоро емоционална и възпоминателна – следващият брой (7-8) на сп. „Житно зърно“ е посветен на преждевременното заминаването на Георги Радев (22 юли 1940 г.) и така „Животът на старозаветните“ остава с отворен финал…